– Мамо, затвори си очите. - каза със спокоен глас Ари.
Веднага ги затворих и усетих малките му ръчички върху лицето си. Почувствах хладнина.
– Вече можеш да ги отвориш. Знаеш ли, малко е рано за разходки, но пък аз бих ти правил компания, ако искаш. - каза малкият ми ангел с меденото си гласче.
– Разбира се, че искам.- прегърнах го и го целунах по косичката. Само като си помислих, че можеше да попадне под силата на очите ми. - Страх ли те е? –изговорих мисълта си на мига.
– Не. Мога да се справя. Бих издържал някакво време, но не би ми се случило това... - показвайки хаоса около нас, продължи - ... не се тревожи, мамо, ти наистина не можеш да ми причиниш нищо лошо.
– Не ти вярвам, виж какво причинявам. Бих могла  да го сторя със всеки и всичко.
– Би могла, но не го искаш, нали?
- Така е.
– Пък  и до сега се справяше чудесно с контрола! – засия усмивка на лицето му.
– Какво искаш да кажеш? Винаги съм го имала това в мен? - вече се досещах за отговора. 
– Оттогава, откогато съществуваш. - каза Ари, като погали с върха на пръстчетата си очите ми.
Отново усетих хладнина. Когато отворих пак очи, се огледах и разбрах, че Ари ни бе пренесъл върху една скала. Бяхме седнали, а под краката ни малки вълнички се разбиваха във нея. Природата, която ни заобикаляше, показваше възторг от присъствието ни. Няколко катерички подскачаха по клоните на дърветата, които сякаш се протягаха към нас,  опитвайки се да ни докоснат. Все повече и повече животинки събираха смелост и скъсяваха разстоянието помежду ни. Вълните ставаха по-големи, а по повърхността им танцуваха хиляди малки рибки. Няколко тюлена въртяха телата си, опитвайки се да привлекат вниманието ни. И не знам дали на мен ми се стори, но сякаш ни поздравяваха.
– Виждам, че вече започваш да разбираш посоката на пътя ни. - каза Ари, откъсвайки ме от невероятната гледка в краката ни. Вгледах се в медено зелените му очи, а той обхвана с малките си ръчички лицето ми, продължавайки мисълта си.
- Знам, мамо, че ти е много трудно и болезнено. Но също и знам, че татко е добре...
– Откъде знаеш? - прекъснах го, като жадувах да науча повече.
– Както ти го виждаш, така и аз го виждам. Той се опитва да помогне, в случай че нещо се обърка. Ние не можем да си позволим грешка и ти го знаеш най-добре. - Отново звучеше така, като че ли си бяхме сменили местата.
– Ето къде сте били! - казаха в един глас Гея, Фоти и Марина.
– Мисля, че е време да направим ,,защитата’’ ви по-голяма. - казах аз, като се опитах да им покажа, че вече няма от какво да се притесняват. Знаех... А те нямаше нужда вече да се крият от мен. Трябваше им стимул,  за да продължават да изграждат и усъвършенстват развитието на силата им. Вече нищо не ми изглеждаше странно. Даже си мислех, че трябва да ги накарам да създават мисловно енергийното им поле във светлинна скорост.
Хванати за ръце, образуваха квадрат. Ари срещу Марина и Гея срещу Фоти. Този път между тях нямаше въодушевление, всички се бяха концентрирали. И тогава  се получи. Големината на защитата им, както я бе нарекъл Ари, почти ги обгръщаше. Изведнъж Марина изпищя и падна на земята, превивайки се от болка. Фоти се възпламени от напрежение, а Ари и Гея отново опитаха да възвърнат самоконтрола му. Приближих се до Марина и погалих  нежно корема  ù, който ми се стори доста изпъкнал. Явно това смекчи болката. Тя се опита да се изправи с помощта ми, като не отделях ръка от подутото ù коремче. Там вътре в утробата на новооткритата ми сестра един нов живот показваше своето развитие. Напомняше за присъствието си, като търсеше вниманието ни изцяло върху него. Исках да мога аз да преживявам усещането, но много отдавна бях направила своя избор. Те можеха да разчитат на подкрепата ми, но... до кога? Стори ми се, че се носеше някакво напрежение в атмосферата, затова огледах лицата им.
Всички бяха много съсредоточени, сякаш виждаха нещо, което аз не бях забелязала. Инстинктивно тялото ми застана в готовност за битка.Тогава слухът ми долови движение зад нас. Нечие тупащо сърце и бавни стъпки, с неравномерно дишане. Всички бяхме вперили очи в тъмнината и очаквахме неканеният ни гост да се появи. Фоти едва овладяваше предишното си състояние и напрегна цялото си тяло, за да се успокои. Марина погали нежно ръката му и обвързаха пръстите си. Ари и Гея притиснаха малките си телца към мен, а  аз ги придърпах в прегръдката си. Когато тъмната сянка започна да се оформя в силуета на монах Евтимий, поех дълбоко въздух и издишах. Движенията му бяха малко непохватни. Явно годините му тежаха и оказваха своето влияние. Тялото му се движеше доста тромаво. Нестабилността в краката му подпомогна  спъването му в един храст. Падна безпомощно на земята, което обезпокои всички ни. Приближавайки се към него, чухме тихия му шепот.
– Бягайте, деца. Бягайте. Те скоро ще бъдат тук и тогава... - пое на пресекулки въздух, а думите останаха заглушени от предсмъртните му конвулсии. Алената кръв на монаха се разпръскваше по цялото му тяло. Гея положи ръчички върху него, надявайки се да му помогне. Завъртя бавно главичка към Ари и с хлипане прошепна.
– Не можем да направим нищо.
Ужасът в очите на Марина привлече вниманието ми. Усещах кое я караше да бъде толкова изплашена. Самуил със сигурност бе в опасност.

Отправихме се към къщата. Разстоянието ми се стори по-голямо от среднощната ни разходка с Ари. Мълчанието ни правеше още по-неспокойни. Никой от нас не знаеше какво ни преследва, но знаехме, че щом трябваше да бягаме, щяхме да го направим. Когато дърветата се отдръпнаха, за да направят път на малкия палат, който под изгряващото слънце бе още по-впечатляващ, съзрях на поляната малък самолет. Самуил стоеше на пилотското място,  давайки ни знак да побързаме. Всички се качихме и той потегли. Издигнахме се във въздуха и тогава забелязах печалния му поглед,  отправен  към този толкова ценен за него дом. Който изведнъж се превърна в огнена лава, пускаща черен дим, заплашвайки всеки момент  да ни обгърне. Марина, вече спокойна и щастлива от това, че Самуил бе непокътнат, го потупа по рамото.
– Време беше да се сбогуваме с дома ни! Вярвам, че новият ще ни хареса повече. - придавайки  ентусиазъм, Марина добави. - Добре ли си, татко?
– Ще трябва да летим по-ниско, за да не ни засекат. - каза Самуил меланхолично, без да отговаря на въпроса ù.
– Много отдавна ми се иска да те попитам нещо. Кои са те? Тези, които ни преследват. Откога знаят за нас? - каза Марина, като в погледа ù се четеше огромно любопитство.
В едно нещо си приличахме със сигурност. Вперих очи към Самуил, жадна да получа отговор. Той не отговори веднага, но по всичко си личеше, че щеше да го направи.
– Това са хора алчни, властни и жадни за присвояване на всичко ценно. Завладяването и контролът са винаги на първо място за тях. Когато разбират, че не могат да имат контрол върху нас, злобата се разпръсва по всяка една клетка от тялото им. Единственият начин да съществуват, е да ни преследват постоянно и нападат с най-различни технологии, за да ни унищожат. До сега не са жънали  успехи. Наскоро научих за някакво ново изобретение, което завладява мозъчните клетки. Подобно на вирус,  убиващ мощно напълно всяка една тъкан. Което, може би, използвано срещу нас, би навредило фатално за съществуването ни. Ние сме създадени да владеем силата си със съзнанието ни, и ако то е слабо, просто ще изчезнем от тоя свят, както са изчезнали толкова много видове преди нас. Затова преди много години е предсказано от нашите деди, че <<ВРАТАТА>> ще бъде отворена още веднъж . През нея ще преминат избраните, които ще продължат делото ни...
– Какво е то? - прекъснах Самуил.
От дете се питах каква ми е мисията на този свят и защо съм създадена? Точно той бе човекът, който можеше да ми даде отговор на този въпрос.
– Дълбоко в себе си знаеш, Елвира. Ние сме пълноценни в Живота. Знам, че всеки един от вас е готов да преодолее всякакви трудности, но не бихте се справили сами. Когато сте заедно, сте едно цяло. Но когато сте поотделно, ще усетите това, което усещаш ти, дете мое. - погледна към мен, а в очите му се четеше разбиране.
Потръпнах при думата ,,отделно’’, напомни ми за разкъсващата се болка в гърдите ми. Не знаех колко дълго щяхме да пътуваме, но не ми се слушаше повече. Облегнах се назад и затворих очи. Опитвах се просто да се отпусна. Колкото повече се доближавахме до Египет, толкова по-трудно,  предполагам, щеше да става, а аз бях готова за това. Те ни очакваха, но не изпитвах страх. Това, че Алек бе в ръцете им, ми стана доста ясно от разказа на Самуил. Трябваше да намеря начин да подредя пъзела. Въпреки всичко, в едно бях сигурна, след всеки край идва винаги едно ново начало...
Явно отново бях във властта на съня, защото се намирах на някакво странно място. Приличаше на военна база, със свръх модернизирано оборудване. Точно както духовете по филмите, минаващи през стени и хора,  без никой да ги забележи, точно така се движех и аз. Толкова детски лица имаха тези момчета, облечени в камуфлажните си униформи. Смееха се, говореха високо и въодушевено, но не се спрях да чуя за какво. Тялото ми сякаш се рееше из въздуха. Приближих се към някаква стъклена стая. Там, в центъра на стаята, стоеше тялото на Алек, безжизнено и немощно, контролирано от хиляди кабели, преминаващи в кожата му. Гледах шокирана. Чух някой зад мен да казва.
– Сър, да добавя ли още една доза от същото? Така или иначе не му вреди, но в случай, че се събуди, ще можем да овладеем положението, без да го изпускаме от поглед.   
– Колко дози сме сложили до сега? - попита един груб глас, който ми се стори някак си познат.
Когато се вгледах, разбрах защо. Това беше същият онзи ужасен митничар на границата, когато минавах през Кулата за Мелник. Нямах и съмнение за чувството ми, че бе способен да убие.
– До тук сме сложили две, които според апаратурата действат уникално. Ако въобще се събуди, то със сигурност ще е като желе... - каза другият, който не беше повече от 25 години.
– Можем да си позволим още една доза. - Каза ухилено гаднярът, от който само като го гледах, ми се повдигаше.
Изведнъж усетих как някой ме хвана за ръката. Погледнах нагоре и го видях. За него бях готова да направя и непостижимото. Той стоеше плътно до мен и гледаше към безчувственото си тяло. Обърна се и погледна към друга стъклена зала, в която също толкова безжизнено лежеше тялото на някаква жена. Призрачният вид на тази невероятно красива жена я правеше да изглежда, като ,,Спящата красавица’’... 
Усетих как Алек извърна глава към мен и ме погледна с маслинено черните си очи, усмихна се и каза.
- Ела с мен, любима. - придърпа ме към гърдите си и се понесохме със скоростта на светлината.
Гледах Земята как се превръщаше в една малка точица, докато изгубих интерес. Впих жадно очи в смисъла на съществуването ми. Всичко около нас изглеждаше не осъзнаващо красиво. Звездите, млечният път, заобиколени от вселената, само той и аз, толкова съвършено бе усещането. Толкова реално просто бе невъзможно да е сън. Пръстите ми автоматично се впиха в тялото му, за да потвърдят мисълта ми. Топлотата в очите му изпълваше душата ми с благодатство. Една дълбока неизчерпваща всеотдайност, обединена в единство. Чувствах се по-лека и от перце. Изведнъж спря пътуването ни някъде в нищото. Алек протегна ръка и изговори думи, които бях чувала някога много отдавна в друго време, в друг живот и във един друг свят.
Тогава видях какво имаше предвид Ари, като казваше ,,Вратата ще се отвори и през нея ще минат само избраните.’’ Наподобяваше на черна дупка, която всеки момент щеше да започне да поглъща всичко, което влизаше в обсег ù. С една огромна разликата, че светлината, която изригваше от сърцевината ù, бе ослепителна, като ореол на ангел. Тогава ме налегна усещането, че Алек се опитваше да се сбогува с мен. Долепи топлите си устни до моите, целуна очите ми и просто ме пусна. Долових шепота му, като полъх на вятър.
,,Ще те чакам’’
Виждах как се отдалечава. Не можех да направя нищо. Ръката ми стоеше протегната към него. Когато започнах да усещам тялото си как пада със светкавична скорост надолу, приближавайки Земята, отворих очи.
– Колко дълго ще продължи пътуването ни? - Чух Ари да пита някой.
– Скоро ще се приземим в Александрия. Оттам ще продължите пътя си до Гиза. Където ще откриете това, което търсите. - отговори Самуил, гледайки със обожание прекрасното ми дете.
– Мислех, че ще продължим заедно! - каза учуден Ари от намека на Самуил, подсказващ липсата му на присъствие.
– Годините ми не биха ми позволили тежкия път, който ви очаква. Извини ме, дете мое, аз съм открил от отдавна това, което съм търсил. - Лекото трепване на пръстите му, опитващи се да погалят лицето на малкия ми ангел, потвърждаваха думите му.
– Няма ли да е опасно да навлезем в толкова голям град? - попита отново Ари, опитвайки се да смени темата, която изведнъж бе привлякла вниманието на всички ни.
– Не. Защото ще навлезем в частна територия, която е извън града. Наследих преди време едно малко парче пустиня, което се оказа истинско съкровище. Много от заселниците тук разкъсват тялото на планетата. За жалост, опитите ми да ги вразумя, останаха неуспешни.
В погледа на Самуил имаше огромна тъга, с която показваше колко много го болеше. Разочарованието му от обитателите на тази, толкова единствена по себе си, планета.
– Виждате ли това, което виждам и аз? - каза Фоти.
Всички се загледаха натам, където сочеше. В далечината се виждаше върхът на Хеопсовата пирамида. Реакцията на тялото ми ме изненада. Започна да вибрира, сякаш нещо искаше да разкъса порите ми. Отново болката в очите ми, но този път бе придружена, с друга по-силна. Всяка клетка в мен се опитваше да се отвори. стиснах колкото се може по-силно очи, за да не нараня никой. Спокойствието, което се разстла върху мен, ме накара да ги отворя. Намирах се в сърцето на силата им. Ари, Гея, Фоти и Марина ме бяха обградили и отворили  ,,защитата’’ си, за да ме предпазят. Очите ми несъзнателно правиха опит да я разкъсат, но кълбото ме държеше здраво в сърцевината си. В мига, във който възстанових предишното си състояние, те изтеглиха силите си от мен и се отпуснаха изтощени по местата си. Пак бях направила поредния си гаф. Не знаех какво да кажа, затова придърпах Ари и Гея към гърдите си и погледнах благодарно към Фоти и Марина. Самуил се готвеше за приземяване. Изобщо не му направи впечатление, а може би прикриваше доста добре чувствата си. Идваше ми,  ако можех, да се разплача, но това изобщо не ми се отдаваше. За това преглътнах и овлажних изсъхналите си устни.
Слязохме на едно приказно място. Очаквах скърцащиятю пясък под краката ми. Но когато вдишах въздуха, по него се носеше аромат на смола и бор. Също така виждах зелената трева, покрита с многобройни цветя, всяко едно разкриващо омайната си прелест. Един възхитителен люляков храст, поклащан от лек бриз, привличаше вниманието ми с цялото си очарование. Тук в пустинята ми се видя нелепо, но след всичко, което преживявах, как можеше това да ме учуди. Погледнах към Самуил, който се усмихна и каза.
– Въпрос на любов и отглеждане. Заповядайте, можете да си отдъхнете за малко. Да съберете сили и нека приключим с това...
Сред цялата  тази не на мястото си дива природа се извисяваше каменен връх, който по всичко приличаше на убежище. Мястото изглеждаше доста набиващо се на очи, за да е безопасно, но в погледа на Самуил се четеше пълно спокойствие. Ари и Гея, хванати за ръка, притичваха от цвете на цвете. Всяка живинка се докосваше до тях, сякаш самата природа се опитваше да ги погали и прегърне в обятията си. Смехът им, като полъх на вятър, се разпиляваше във вълшебната атмосфера. Фоти и Марина бяха напълно изключили за присъствието ни. Обгърнати във прегръдка, впиваха жадно очи един в друг. За миг си помислих, че времето за тях бе спряло. Само аз и Самуил бяхме някак не на мястото си, затова и двамата се отправихме към каменния връх.
– Знаеш ли, това е бил домът на родителите ми? - каза Самуил, като посочи към каменната стена, която се разтваряше пред нас.
– Какво им се е случило? - попитах аз, вървейки плътно до него.
– Много бих искал да знам, но това си остава една загадка за мен.
– Все пак си открил нещо за съществуването им, нали?
- Това е единственото място, което е било най-силно свързано с тях. - Отвърна Самуил, връщайки се отново в миналото си, борейки се да извади нещо от там.
– Не мисля, че някой може просто ей така да изчезне, завинаги, без да остави някаква минимална следа след себе си.- заявих инатливо аз.
Както виждаш се е случило. Това, което са оставили, съм... АЗ... Не мислиш ли, че е достатъчно?
- Естествено, ако теб те нямаше, и ние нямаше да съществуваме.
-  Което означава, че са оставили това, което е било най-ценно за тях...
– Продължение... - казах отнесено.
Попаднах под магията на скорошния си сън. Пред мен стоеше зелено-сивият камък и стаята, със собственото ми отражение. Когато извърнах учуден поглед към Самуил, той ме дари с топла любяща усмивка.
- Значи е било истина? Сънищата са един вид възвръщане на загубената ми памет.
– Те се опитват да ти покажат пътя, който трябва да извървиш.
– Вече знам как трябва да постъпя. – казах, с отнесеност в гласа ми.
– Този път ми обещай, че няма да си тръгнеш, без да се сбогуваш с мен. - каза печално Самуил, като лицето му разкриваше най-искрени чувства.
– Не се тревожи за това...
– Елвира! - настоя той с умоляващ глас.
– Обещавам. - казах, като си помислих за майка ми и ми се прииска да знаех повече. Той сякаш усети, че има нещо, което ме гложди отвътре и каза.
– Искаш да ме питаш нещо? Не се притеснявай, питай, дете мое.
– Знам, че ще ти причиня болка, но ми се иска да знам.
– За кое?
- За коя по-точно. Какво се е случило с майка ми? - казах, като прехапах устни гледайки как Самуил се опитваше да прикрие болката, която направо го разкъсваше. Той напълни гърдите си със въздух, сякаш сърцето му бе спряло, опитвайки се да го накара да тупти отново. Издиша бавно и каза.
– Бяха ни обградили от всички страни. Нямаше начин да се измъкнем невредими от тази засада и тримата. Готовността ù за саможертва я направи уязвима. Те само това и чакаха. Когато попадна в ръцете им, тя не ми даде шанс да избирам чий живот да защитя. Прости ми!  - каза той, като ме гледаше право в очите. - Тя накара сърцето си да спре. Духът ù и до днес е с мен търпеливо чакащ. Не мога да си го простя, че изборът не бе мой. Аз бих сторил същото за нея. - спря за миг, взирайки се в лицето ми и добави. - Ти много приличаш на нея.
– Как се е казвала? - прошепнах отнесено, представяйки си тежката ситуация, в която са се намирали.
- Сесилия.
Настъпи помежду ни тишина и мълчание. И двамата толкова задълбочено бяхме всеки в неговия си свят, че никой от нас не усети присъствието на останалите. Някой прекъсна вглъбяването ни.
– Какво сме пропуснали? - попита Марина с разтревожен глас.
– Нищо, миличка, просто за миг бяхме в друго време. - Чух да казва Самуил, с напълно възвърнат самоконтрол. Сякаш този разговор изобщо не бе проведен.– Колко време можем да останем тук? - попита Фоти.
– Не много, защото скоро ще ви открият. А вие имате мисия за изпълняване и не можем да си позволим да бъде забавена в никакъв случай.
Осъзнах, че начинът, по който говореше, ме натъжаваше. Това постоянно изтъкване, че нямаше да продължи с нас, ме изнервяше.
– Какъв ще ни е превозът до Гиза? - попита Ари.
– Харесваш ли конете? - каза с дяволита усмивка Самуил.
– Еха! Невероятно! - каза въодушевено Ари, пляскайки с малките си ръчички.
Не успях да усетя кога всички се бяха измъкнали. Тишината, която ме прегръщаше, ми позволяваше на спокойствие да обмисля. Все още бях в разказа на Самуил за майка ми и начина, по който се опитваше да ни каже сбогом. Но мисълта за майка ми надделя. Смелата ù постъпка, жертвайки живота си, я правеше още по-възвишена в нереалния свят на съзнанието ми. За един миг душата ми напусна тялото. Бях се изправила пред стъклената стая, в която освен тялото на Алек присъстваше и едно друго. Жената, която лежеше без признак на живот, обвързана във оковите от кабели...
Виковете на възхищение ме извадиха от малкия ми транс.
– Мамо, къде си, ела да видиш! Те просто са съвършени!
Поех по посоката на малкия меден гласец на Ари. Когато... Пред мен се разкри зелена ливада, на която с вихъра на вятъра тичаха свободно около стотина чистокръвни приказни коня. Гледката бе шокираща и нереална. Пак ли сънувах, или някой бе докарал в пустинята рая. Един от конете се отдели от групата и препусна към мен. Сивият му цвят и бялата ивица, разделяща двете му изразителни очи, го правеха възхитителен. Когато се доближи до мен и положи муцуната си, дишайки в пръстите ми, спрях да дишам. Толкова нереално красив беше, че ме хвана страх, да не го изплаша и да изчезне. Подбутна ръката ми и направи поклон с предните си мускулести крака. Сякаш ме канеше да пътуваме заедно накъдето ни видят очите. Възползвах се от поканата и се покачих на широкия му гръб. После усещах само полъха на вятъра и как с коня се бяхме слели в едно. Не знаех колко време сме препускали, защото освен пясък, друго не се виждаше. Но нямаше нещо, което да ме накара да се страхувам. Силата от гонитбата с вятъра бе освободила живота в кръвта ми. Не ми се искаше да се връщаме. Но послушният жребец сякаш бе получил команда отдалеч и я бе чул. Запрепуска лудо в обратна посока и чак когато различих каменния връх, конят намали хода си. Слизайки от гърба на това вълшебно породисто животно, прочетох в очите му нежеланието от раздялата ни.
– Ще го направим пак, нали? - прошепнах тихо аз.
В отговор конят тръсна бурно глава и долепи муцуната си до лицето ми.
– И аз те харесвам, ако нямаш нищо против, можеш да ме придружиш по пътя, който сме поели. - Кимването на главата му ми показа, че тази връзка, която се зараждаше помежду ни, щеше да е неразрушима. Бавно, с грациозни стъпки, животното ми обърна гръб и се отправи към стадото си.
- Елвира! Започнах да се притеснявам. – каза запъхтяно Самуил.
– Но затова пък си прекарах невероятно!
– Той е твой. Казва се Ромео.
– Само по негова воля. Какво хубаво име, Ромео! Отива му. Кога ще тръгнем от тук?
- Към полунощ. Децата те търсят.
– Вярвам, че не се е случило нещо, докато ме нямаше?
- Мисля, че ще ти обяснят сами. Да вървим. - каза Самуил, като ме хвана за ръката.
Преминахме един див храст от рози с форма на венец, който прикриваше мистериозен вход. Навлязохме в каменен коридор, покрит от плесен и зеленина. Чуваше се течаща вода и пърхане от криле на прилепи. Въздухът бе изпълнен с невидим живот. Вече се различаваха и гласовете на Ари и Гея.
– Гордея се с теб. Другият път ще се справим напълно. - казваше Ари.
– Опитвам се да я задържа още малко... - Запъхтяно му отвърна Гея.
– Марина, ще ми помогнеш ли да я издърпам към мен.  – каза Фоти.
– Налага се да се справиш сам. Нека опитаме за последно... – Отвърна, с нежен глас Марина.
Излязохме от каменистия коридор със Самуил и навлязохме в една огромна кръгла зала с гладки огледални стени. Видях новото си семейство обгърнато от тънък воал светлина, преминаваща в най-различни нюанси. Сякаш някой вълшебник бе хвърлил магически прах върху тях. Възхитих се на работата им върху ,,защитата’’, ставаха все по-добри.
– Браво, деца, много добра работа. - казах аз, давейки се от гордост. При думите ми воалът изчезна и те се отпуснаха върху гладкия камък под краката им.
– Искам да поговорим. - каза Самуил с дълбок изморен глас, привличайки вниманието на всички. -  Знам, че ще ви е трудно и също така ще имате още изпитания по пътя си, но тук някъде приключва моят път. - Повдигна ръка, за да спре нападението ни с въпроси и продължи. - Не мога да продължа с вас. Тази земя е моето сърце, което отброява последните си удари. В полунощ, след напускането ви оттук, тя ще изчезне завинаги в дълбините... Мястото ще се слее в едно с пустинята и вие сякаш никога няма да сте минавали оттук. Елвира,  искам да вземеш със себе си това. - В ръцете си държеше собственото си сътворение, което разказваше за Атлантите. - Ще бъде полезно за човечеството и най-вече за тези, които искат да променят хода на времето. - погледна към Марина, в чийто морско сини очи преливаха сълзи и каза.
– Ти трябва да си готова за това, малката ми. Ела тук, не плачи. Вече имаш ново семейство, за което трябва да се грижиш. - прегърна я силно, а след това я подбутна към Фоти. Той я повдигна в ръцете си и прегърна защитнически.
– И все пак няма ли някаква надежда за решението ви? - попита Ари, като детското му лице се бе изкривило от болка.
– Има, разбира се, да съм там, където ми е мястото. А то е тук. Така че, малък ми воине, няма нужда да страдаш, когато аз наистина ще бъда щастлив. - каза Самуил, разрошвайки платинено русата му косичка. - Колкото до теб, Елвира, благодаря ти, че ми позволи да те обикна.
По всичко ми приличаше на сбогуване. Никога не съм успявала да изразя чувствата си и знаех, че нямаше да се случи и сега. Затова отново бягах. Обърнах им гръб и се отправих навън, далеч от натежалата атмосфера. Усетих нечие присъствие, но се опитах да го пренебрегна. Когато намерих поляната със  ветровитите коне и потърсих с поглед Ромео, чух Самуил да казва.
– Остави го. Чака ви дълъг път.
Ромео ме погледна със изразителните си очи, тръсна глава и изцвили жално, сякаш разбираше нервността ми. Усещайки подкосяването в краката ми, се отпуснах тромаво върху зелената трева и обгърнах тялото си с ръце.
– Точно когато те открих ли, трябва да те загубя? - повторих думите му, които се бяха запечатали в сърцето ми дълбоко.
– Ти няма да ме загубиш, аз ще съм тук. - полагайки ръка върху гърдите ми, добави. - Сърцето ти е голямо, има място за всички ни.
Коленичил до мен Самуил изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да рухне.
– Хайде, да се подготвите за път. Елвира... - спря да си поеме въздух, оставяйки думите си недоизказани.
– Да, татко. - прошепнах аз, очаквайки го с нетърпение да продължи.
– Моля те, не се обръщай назад. - каза задъхано той, като очите му бяха пълни със сълзи. А гордостта от признанието ми го караше да изглежда като дете, получило дълго желания подарък.
Самуил се изправи бавно и вдигна ръка към конете. Те всички спряха на мига, сведоха глави и направиха поклон с предните си крака. Гледката беше вълнуваща. Безмълвна заповед бе издадена, защото не чух такава. Седем коня напуснаха строя и се приближиха към Самуил с наведени глави към земята. Единият от тях бе Ромео. Останалите продължиха надбягването с вятъра. Бях изгубила изцяло представа за времето и когато видях, че всички са готови за път, ми се прииска да остана още малко на това вълшебно място.
– Няма нужда да се тревожите за посоката. Конете ще ви отведат до крайната ви точка. Оттам ще се наложи да продължите без превоз. Не е голямо разстоянието, но не забравяйте, пазете си гърбовете. - каза Самуил, като бързаше да ни изпрати.
Наближаваше полунощ... Оставаха броени минути...
Марина възседна един червеникаво-кафяв жребец, а Фоти прегърна Гея и се покачиха върху гърба на прелестна бяла кобила. Ромео пърхаше нетърпеливо във врата ми. Ари погледна към Гея, за да се увери, че е в безопасност и повдигна ръчички към мен за прегръдка. Повдигнах го с лекота и не откъсвах очи от Самуил, който започваше да изглежда все по-зле. Той потупа рамото ми, усмихна се топло и каза.
– Трябва да тръгвате. Нека Бог да ви пази. - прошепна нещо, което не успях да чуя и конете потеглиха в галоп.
Ромео изцвили възбудено и повдигна тялото си на задните си крака. Самуил хвана юздите му и го погали нежно по главата. Във влажните очи на животното се четеше дълбока преданост.
– Не тъгувай, стари ми приятелю. Грижи се за тях. - каза Самуил на животното. Ромео кимна с глава, прекланяйки се така, че да можем да се покачим върху широкия му гръб.
– Наистина ли сте щастлив? - попита Ари, гледайки как Самуил буквално се разпадаше пред нас.
– Разбира се. Дълго време очаквам този момент.
– А ще ви боли ли?
- Не. Просто ще съм свободен. - каза изтощено Самуил.
– Тогава съм спокоен. - каза с усмивка Ари.
Конят препусна, с бързината на светкавица. Вятърът си играеше с пясъка, размествайки горния пласт, карайки го да изглежда като тиха морска вълна в безкрайно море. Нощта бе сияйна и чиста. Луната като кристално кълбо величествено се възвишаваше в небесната шир. Пясъкът като покорен слуга отразяваше кралското ù съвършенство. Знаех, че не трябва да поглеждам назад, но никога не съм издържала на изкушенията. Погледнах с крайчеца на окото точно в мига, когато един лунен лъч погали каменния връх. Той се разтвори и погълна светлината в сърцевината си. Всичко зеленеещо, което погледнато оттук, изглеждаше като мираж, започна да се слива с пясъка. Пустинята се разтвори и само за един миг се разкри градът от съня ми. После всичко изчезна. Пясък и пак пясък... Отново почувствах разкъсващата се болка в гърдите ми. Ари, усещайки вълната на чувства, която ме изсмукваше отвътре, се притисна към гърдите ми и затананика позната мелодия.


Когато си далече и искаш аз да съм до теб,
погледни тези незабравими дни
и вкарай мислите си в ред.
Душата си на свобода пусни 
търси в дълбините най-напред,
изгубените земни души
и техните злини навред.

- 

Помогни им, те страдат в мрака,
имат нужда от светлина.
Подай им твоята ръка
забрави болката и страха...
Те са твоята съдба.
Остави ме, нека си почивам
ще се срещнем отново ний,
спомени изтривам,
вино от кръвта ми пий.


Тази толкова странна песен бе завзела съзнанието ми в деня, в който се роди Ари. Когато бе неспокоен в сънищата си, му я пеех, а той ставаше по-лек и от перце. Сега, когато той я пееше на мен, почувствах същата тази лекота и спокойствие.
Празният ми поглед не виждаше нищо друго, освен пясък. Нямах си представа колко време сме пътували, но денят и нощта се редуваха и пустинята не свършваше. Обичах зеленината в Природата, а тук се чувствах  изсушена. Кръвта във вените ми бе спряла хода си. Кожата ми се бе напукала, като изсъхнала кората на дървото след пороен дъжд. Устните ми побелели, бяха подпухнали от резките промени на температурите през денонощието. Като в сън се движихме към целта бавно и изтощително. Гледах как Ари, Фоти, Марина и Гея бяха в синхрон с природата, сякаш изобщо не им пречеше. Марина бе в цветущо здраве. Последната ù криза бе доста отдавна. За миг се замислих дали малкият живот в корема ù, се бе приспособил към климата...
- Ритна ме! - гледайки към мен, каза Марина с топъл глас. - Дай си ръката! - тя хвана ръката ми и я отпусна върху коремчето, което все повече изпъкваше.
Тогава за миг, само за миг усетих как това създание, което беше в утробата на малката ми сестра, докосна сърцето ми завинаги. Долепих устни към мястото, което бе оставило следи от съществуването си и то ме дари с още един вълшебен допир. Ари  погали изпотеното ми чело с опакото на ръката си и каза.
– Много е зле, трябва да направим нещо, за да я върнем към живота.
– Кажи какво и ще го направим? - попита Фоти, сякаш той бе детето. 
– Гея, знам, че досега не си се опитвала да извадиш силата си без обща помощ. Но... Трябва ни земя. Марина, ти ще създадеш вода. Фоти, с теб ще поработим малко по-късно. - каза Ари.
Като на сън видях как Гея се изправи и напрегна цялото си телце. Ръчичките ù се изпънаха напред, като движение, все едно се опитваше да разтвори нещо. Пясъкът започна да се отдръпва изпод малките ù боси крачета. Като малка фея с невидима вълшебна пръчица Гея бе концентрирала цялото си съзнание в това, което правеше. Марина застана плътно до нея, с лекота и плавни движения постави ръце от външната страна на дланите на Гея. 
До отдръпващия пясък започна да се стича водопад. Гледах красотата, която създаваха и им се възхищавах на смелостта. Готови бяха на всичко,  за да ми помогнат. Изведнъж пред нас започна да се изгражда една напълно нова природа. Виждаха се как корените се превръщаха в дървета и цветя. Клоните на дърветата позеленяваха от многобройните листа. Пъпките на цветята разцъфваха и изхвърляха ароматен прашец, който създаваше още и още  живот. Когато всичко около нас стана напълно зелено, Гея и Марина отпуснаха ръце и се доближиха до мен.
– Чувстваш ли се малко по-добре? - попита притеснено Гея. Погали клепачите ми и помоли Марина да навлажни сухите ми устни.
– Да - казах с дрезгав глас. - Но не мисля, че съм в състояние за пътуване.
– Можем да си позволим една малка почивка. - каза Ари. - Събери сили,  мамо, защото без теб всичко се обезсмисля. - Нотка на напрежение имаше в гласа му. - Фоти, време е да поработим върху замаскирването ни. Дай всичко от себе си.
Когато се скриха от погледа ми, направих опит да се изправя. Почвата под краката ми сякаш се движеше. Загубих равновесие и се свлякох безпомощно на колене. Повдигнах лице към изгарящото кожата ми слънце. Точно над нас се извиси кристална пирамида, която привличаше слънчевите лъчи, които отразяваха пустинята в равномерните и триъгълни страни. Заличаваше напълно зеления кръг от природата, която току-що бяха създали Гея и Марина.
,,Това ли бе маскировката, по която Ари и Фоти трябваше да поработят?’’
Ромео застана до мен и положи глава върху отпуснатите ми ръце. Силите ми,  напълно изчерпани, не ми позволиха даже да повдигна ръка, за да погаля прекрасното животно.
Някой ме повдигна от земята и ме отведе до течащата вода, която не се виждаше откъде точно извираше. Положи тялото ми внимателно върху зелената трева. Аромат на природата изпълни изсушените ми дробове, а животът в спрялата ми кръв нахлу отново. Единственото място, което остана в мен без живот, бяха очите ми, които блуждаеха празни. Когато най-накрая се съвзех, видях Фоти плътно до мен. Обвиваше кожата ми с огромни зелени листа, от които се отделяше странна течност. Усещах облекчение. Зачудих се къде ли бяха другите.
– Марина проверява  дали не сме в опасност. Ари и Гея спят. - Отговори Фоти на незададения ми въпрос.
– Колко време продължавам да съм в това състояние? - прошепнах.
– От деня на заминаването ни.
– Колко време измина оттогава?
- Близо четири дни. Трябва да съберете сили. - каза Фоти, като постави нови листа върху кожата ми, която изсмукваше течността и ги превръщаше в прах.
– Само неприятности създавам. - казах аз, гледайки напрегнатото му лице.
– Не е така. Аз на ваше място на бих се справил.
– Ще ми се да можех и аз да кажа същото за себе си... 
– Помните ли, когато се запознахме? Искахте да знаете всичко за мен...
- И какво? - попитах, заинтригувана от промяната на разговора ни.
– Тогава не бях напълно откровен. За което ви моля да ме извините. - каза Фоти, засрамен от нещо, което бях пропуснала.
– И кое е това, което си скрил от мен?
- Ами ... Обещайте ми, че няма да се разстроите много.
– О, Фоти, просто бъди така добър да изплюеш камъчето, защото да съм в неведение на нещо е по-лошо от това да се разстроя.
- Когато се срещнахме, не беше случайно. - спря за миг, за да види реакцията ми и продължи. - Получих телефонно обаждане от по-големия ми брат, който не бях виждал никога. Той ми каза къде и кога да съм точно, и каква кола да спра. Беше много напрегнат и звучеше странно. В началото си помислих, че някой се опитва да си прави шега с мен. Но този глас никога няма да го забравя...Освен че не се шегуваше, той по всичко звучеше така, сякаш нещо щеше да му се случи. Затова ме помоли да направя и непосилното за мен, но да опазя себе си и семейството му. - Фоти с треперещи ръце хвана главата си. Разкъсвайки се вътрешно, направи опит да успокои напрежението, което бушуваше в тялото му.
Започвах да се досещам защо бе токова превъзбуден. За миг отново се появи пъзелът, който се опитвах да подредя. Частите една по една се събираха и нареждаха по местата си.
– Когато спомена, че съпругът ти е в опасност...
– Ти си брат на Алек? Това ли се опитваш да ми обясниш толкова време? - гласът ми потрепваше леко, но бях напълно спокойна. Фоти се отдръпна от мен, а от ръцете му започваха да хвърчат искри. Пламъкът в очите му и червенината по кожата му ми показваха, че няма да се овладее отново, затова извиках. 
– Марина... – Знаех, че ще ме чуе.
Тя като малка русалка се появи от течащата вода. Обгърна Фоти и разстла върху него синьозеленото си сияние. Той отпусна тялото си, спирайки  прилива на огнената му сила. Когато вече напълно овладял контрол над себе си, ме погледна с топлите си влажни очи, каза.
– Да. В началото не бях сигурен. Не знаех.
– Защо го скри от мен?
- Защото исках да се уверя.
– Какво точно ти каза Алек?
- Каза, че колкото и странно да ми се струва, той е мой брат. Трябва да му се доверя, ако не искам животът ми да се превърне в клетка, във която аз ще съм опитното зайче. Спомена за опасност, която застрашава всички ни, и че аз трябва да съм на мястото, където се срещнахме. Защото там ще намеря много отговори на въпросите ми. - каза задъхано Фоти. Още бе под напрежение от това, че бе скрил толкова важно нещо от мен.
– Как звучеше гласът му? - попитах аз.
– След това линията прекъсна. Исках толкова много неща да го попитам. Единственият начин, за да разбера, че това не беше измама, бе да проверя. Когато се опитах да се измъкна от охраната, която дишаше във врата ми всеки Божи ден, бе по-лесно. Приемните ми родители все говореха, че сме имали бодигардове, защото работата им била строго секретна и това било за наша безопасност. Така и не разбрах какво точно работеха. Държаха ме настрана от всичко. В детството си имам бледи спомени за чести изследвания, които изискваха от мен, защото съм имал някакво рядко срещано заболяване. Сега вече разбирам какво точно са търсели и се радвам, че тогава не съм имал такива невероятни способности, каквито имам сега.
– Не, че не си ги имал, а просто добре си се прикривал, подпалвачо. - казах аз, като му се усмихнах.
– Значи, не ми се сърдите? - попита той, стискайки пръстите си нервно.
– Разбира се, че не. Но мисля, че щеше да е хубаво да го споделиш с мен. Особено когато знаеше как се чувствах тогава. Толкова объркана и уплашена. -  смъмрих го аз.
– Какво ли точно се е случило с него? - чудейки се, каза Фоти.
Болката се върна на старото си място. Въздухът не ми стигаше. Погледът ми стана още по-празен от преди малко. Тогава прошепнах.
– Само той си знае.

– Как си? Виждам промяна. Кожата ти се възстановява бързо, под влиянието на природата. - каза Марина, отвличайки вниманието и на двама ни.
Бях изключила напълно присъствието  ù. Тя погали кожата на ръката ми, която по всичко бе напълно заличила предишното си състояние.
– Добре съм, а ти как си? Как е малкият живот?
– Тя е добре. Още не си ми казала как ще се казва? - отвърна Марина, галейки коремчето си.
– Сесил. - спонтанно казах, като си представих жената, която бе рискувала живота си, за да съществувам аз.
– Сесил. - повтори Марина.
Замреженият поглед на малката ми развълнувана сестра показваше осъзнаването на името, което споменах. Гордост забушува в гърдите ù. Явно несъзнателно изпълних едно силно желание, което е имал Самуил. Изведнъж тя плесна с ръце и добави.
- На нея ù харесва! Виж сама...
Когато ръката ми отново усети допира на малкото създание в коремът ù, едно цвете близо до нас отвори виолетовите си листенца. В сърцевината му стоеше прекрасна пеперуда, чийто крилца с цветове на дъгата се разтвориха и тя полетя.
– Кой от нас трима ни направи това? - попита Фоти. Погледна към Марина и тогава тримата в един глас казахме.
– Сесил...
Ари и Гея приближиха, гледайки светналите ни от щастие лица. Подпухналите им очички се взираха неразбиращо в нас и тогава забелязаха пеперудата. Гея протегна малката си ръчичка към нея и тя положи финото си телце върху пръстите ù. Гледаха я с интерес и любопитство.
– Кой създаде този деликатен живот на това пустинно място? - попита накрая Ари, като разглеждаше отблизо  малкото чудо върху ръката на Гея.
– Бъдещата ти малка сестра! – каза гордо Марина.
Ари се усмихна, без да показва, че е впечатлен и каза.
– Знаех си, че имаме от още нещо нужда в ,,защитата’’  ни. Това е тя. Духът, който ще помогне за доразвитието ни и ще събере силите ни в едно.
– Какво искаш да кажеш с това, Ари? - попитах аз.
– Помните ли, когато Аркадаш каза, че има пет ключа към портала. Все се чудих, кой ще е петият ключ?
Всички проследихме мисълта му. Когато другите осъзнаха какво точно означаваха думите на Ари, погледите им се насочиха към мен. Очите им,  пълни със сълзи, очакваха да кажа нещо. Почувствах всяка една болка, която бе изписана по младите им неопитни  лица. Всеки страх.
– Ако сте си починали достатъчно, мисля, че е време да продължим? Аз съм наистина вече добре, а доколкото разбирам, времето ни е ограничено. Какво ще кажете? - опитът ми бе жалък, но все пак проработи.
Фоти и Марина изведнъж се разбързаха. Ари стоеше като вкаменен,  възприемайки собствените си думи. Ужасът в очите му нарастваше. Гея хвана ръката му и го задърпа към конете. Той разтвори малките си устни, готов да каже нещо, но така и не проговори. Желаех силно да го прегърна и успокоя. Да му кажа, че всичко ще приключи добре, но това щеше да влоши нещата. Изправих се  и бавно се запътих към Ромео, който ме очакваше с нетърпение. Ари вървеше плътно до мен, като изпиваше гърба ми с поглед. За първи път в живота си исках да не поглеждам в малките му медено зелени очи. Болката, която изразяваха, бе неописуемо изкореняваща и малкото сили, които бяха останали в мен. Разтворих ръце, приканвайки го в обятията ми. Ари притисна малкото си телце към мен така, сякаш бе за последен път. Покачихме се мълчаливо върху гърба на Ромео и той препусна без да изчака останалите. Обръщайки се,  уверих себе си, че това място в действителност бе живо, а не е просто един мираж. Преминавайки през един незабележим процеп на кристалната пирамида,  осъзнах, че тук наистина сме били в безопасност. По нищо не си личеше, че в центъра на пустинята се бе появила от нищото девствена природа, в която даже имаше и живот. Марина, Фоти и Гея се виждаха в далечината. Бяха сменили конете, за да си починат тези, с които тръгнаха. Ромео не искаше да бъде сменен, което ме тревожеше. Гордата му и смела осанка ми напомняше на мен самата. Усещайки напрежението ни, Ромео намали ход, за да го настигнат другите. Мълчанието на Ари започваше да ме притеснява.
– Винаги има начин. - чух го да си мърмори под носа и тогава лицето му светна отново. Обръщайки се към мен, ме дари с усмивка, а в очите му се четеше надежда и решимост.
– Каквото и да си намислил, радвам се, че те прави щастлив, мой малък воине. - казах аз, като го целунах по клепачите.
– Някой има ли представа колко ни остава още? - попита Фоти, като се опитваше да ни настигне.
– Ще се ориентираме по конете. Те ще ни отведат до там, където могат и след това ще продължим пеш. Поне така каза Самуил. - отвърнах аз.
– Вижте, там. - посочи Гея.
В далечината се виждаше върхът на Хеопсовата пирамида. Ударите на сърцето ми подсказваха за приключването на загадката, която се въртеше около нас. Ари напрегна тялото си, с което привлече вниманието ми. Тъмна сянка се спускаше по пустинната долина на Хеопсовия връх. Сигурно бяха стотици, не, хиляди преследвачи. Не бях виждала толкова много хора на едно място. Изглеждаше невъзможно преминаването ни, без да ни забележат, но както казваше Ари ,,Винаги има начин’’. Продължихме похода мълчаливо, като всеки един от нас обмисляше варианти.
Сега разбирах защо никой  не виждаше върха, защо падаше огромна мистерия върху изобретяването на тази прелестна, недокосната от времето,  гледка. Дълбоко в мен, където душата ми си бе намерила подслон в приемното човешко тяло, аз отворих слепите си очи и прогледнах. Преминалите, като филмова лента, животи, връхлетяха замъгленото ми съзнание и за миг времето спря.
Преминавах през каменен проход. Слаба светлина мъждукаше по кристално гладките стени. Сърцето ми препускаше лудо и знаех, че този, който следвах, бих го следвала и отвъд съществуващото. Тялото му рязко се извъртя, за да поеме нанасящия удар, насочен към мен, но бе твърде късно. Белият плат, който обгръщаше тялото ми, започна да се просмуква от алена кръв, изтичаща от разкъсаните ми гърди. Устните му шепнеха името ми.
,,Аглая!  Аглая! ’’
Каменните блокове на пирамидата започнаха да се раздвижват около нас. Силите ми се изчерпваха, но аз знаех какво точно трябваше да сторя, за да запазя тайната ни. Очите ми се отвориха и изхвърлиха светлина към върха на пирамидата. Хиляди малки лъча преминаха през всяка пукнатина до достигането на невидимо- безплътния енергиен връх. Той, разтваряйки се бавно, разпръсна електромагнитно излъчване, изхвърляйки в небесната шир огромно нематериализирано кълбо. Последната искра в очите ми бе отправена към смисъла на живота ми и отвъд неговите ограничения. Тялото му трепереше в конвулсии до моето и едва доловимо чувах последните удари на сърцето му.
Сега, когато знаех, че ще го открия отново, бях способна да изживея в този жалък живот и последната горчива болка.
По лицата на Фоти, Марина и Гея все още имаше изписана тревога. Ари силно се притискаше в гърдите ми, сякаш бе пътувал с мен във този неочакван спомен. По неговото лице бе изписана загубата, която очакваше. Нямаше я амбицията, че ще успее да промени хода на Съдбата ми.