Трепереше. Възбудата от преживяната емоционална буря караше мускулите ѝ да се свиват и отпускат в нервни спазми. По нежното чело бяха избили капчици влага, а едната страна на момичешкото лице несвойствено червенееше. Ако човек се вгледаше от по-близо - червеното петно придобиваше отпечатък на половин човешка длан с части от пръсти. Бистрите, светли очи затрептяваха от солените капки, които ги препълваха. После, изведнъж пресъхваха и помътняваха, сякаш пролетното слънце, което се оглеждаше в тях, беше закрито от сиви, дъждовни облаци. Начумерените искри на безсилието блуждаеха в още  чистия детски поглед.

      Зимата беше отстъпила мястото си на пролетта. Жужаха работливите пчелички. Лъчите играеха на криеница из клоните, накичени като сурвачки от раззеленилите се лъскави листенца. Дъхави и нежни цветовете се кипреха на престарялото, крайпътно дърво, раждащо всяка година едри, бели череши. Студеният сутрешен вятър се завърташе из клоните му, обрулваше по някое нежно листенце от плододайните звездички и посипваше главите на чакащите под старата, ръждясала от времето спирка.Тя беше поставена преди повече от четвърт век, точно до табелата в края на малкото село, но беше запазила паянтовата си конструкция, все още цяла и достатъчно здрава, за да стои изправена на мястото си.

 „Красива си! В сърцето ми, в умът ми - си единствена. Дори и слаба, беззащитна – обожавам те! Така орисана…Ти си началото ми в този странен, театрален свят. Душата ми скърби! Защо е Бог несправедлив към теб? Или благословил те е с безумно, глупаво дете, родено и живеещо в свой ад? Възможно ли е хаосът на живота  правила да създаде? Възможно ли е, Мамо, някога да сме добре?” – мислеше си момичето. То стоеше, точно под железния ръб, откъдето започваше простора на небето и свършваше сянката на  спирката. Вътре на разчуканата пейка, върху стар картон се беше свила по-възрастна, около четиридесетгодишна жена. Все пак, видът ѝ би заблудил всеки случайно загледал се минувач, виждайки една престаряла и смачкана от житейските неволи жена. Преждевременно побелелите корени, които бяха прорасли под видимо нескопосано боядисаните коси, увисналата кожа под очите с бразди от тъмни сенки и прегърбените, треперещи рамене, тресящи се от ридания, оформяха странния образ на непознатата. Провисналото захабено яке, повече присъщо за облекло на някоя 70 годишна старица, отколкото на по-млада жена, беше закопчано тук-там с копчета, заради  захабения и неработещ цип. Момичето беше около 14-15 годишно. Все още детското лице притежаваше, онази разпознаваема заобленост, по която всеки можеше да разбере, че то тъкмо преминаваше през онази фаза, която изграждаше девойката и я оформяше като жена. Казваше  се Мая. Пепелно-русата и коса, беше неравно подстригана, сякаш сама беше оформяла с ножица късата си подстрижка. Захабен панталон, ожулени кецове, провиснала блуза и тънко яке без определяем цвят доизграждаха вида на момичето. Откритият, на моменти остър поглед не накърняваше с нищо миловидността на лицето. Само една дълбока бръчка, разделяща светлите вежди и едва забележимата трапчинка на бузата, появяваща се само, когато момичето присвиеше леко устни, сякаш да сдържи усмивката или сълзите си, говореха за нестихващата борба, която се водеше дълбоко в Мая. На моменти тя войнствено изправяше  гръб и повдигаше брадичка, сякаш се приготвяше за битка, но когато блуждаещият ѝ, но внимателно оглеждащ околността поглед се спреше на седящата жена, устните потръпваха, раменете увисваха, тялото се отпускаше, сякаш готово да се свлече и срасне със земята, превръщайки се в черна пръст.

      Мая изпитваше срам. Чувстваше се като някакво безнравствено същество, което вдигайки палец, сякаш показваше на хората, че има залепен етикет с надпис от едри букви

 „Преоценено. Продава се! Цената - по договаряне!” Нямаше представа кой ще спре, но това беше единственият начин да се приберат в родния им град. Нямаха пари за автобуса, който минаваше рано сутрин и късно следобед се връщаше. Кой да молеше? Вече не намираше сили в себе си да умолява хората с наведена глава, сякаш е съгрешила с нещо срещу тях, за да им дадат пари назаем. Това бяха техните пари! Всеки беше готов да дава съвети, или да съди, но за дребните суми, които им заемаха се държаха така все едно ги купуваха на баснословна цена. Думите им - резки и без капчица такт, всеки път се забиваха дълбоко в сърцето на момичето. Забиваха се и оставаха там.

” Нима си мислите, че не искам да ви ги върна?! Всичко и отгоре искам да ви издължа! Така го искам, че чак в гърдите ми зее дупка от горчивината, че не мога! Не мога и…съм зависима…” – всеки път, трепереща от поредното изживяно унижение, Мая си повтаряше тези думи. Съвестта я гризеше, издълбаваше в нея огромен кратер, в който падаха, като капки кърваво солени сълзи, мислите: „ Не искам на никого да тежа! Не искам да сме затруднение за вас!”  Но винаги ставаше точно обратното на това, което желаеше Мая. Винаги се налагаше да търсят помощ и да са зависими от подаянията на другите. Тя, често се ядосваше, когато виждаше как майка ѝ прекланя глава и се унижава. Понякога момичето имаше чувството, че нейната майка би целувала и мръсните крака на съседите в благодарност, защото от високомерието на „хубавия си живот” са се смилили и са подхвърлили  десет лева за „неблагодарната и мързелива” дъщеря, която беше родила. Да! Мая, често нямаше време да учи. Получаваше добри оценки и толкова. Една тетрадка за всички домашни,няколко по предметите,два химикала и чанта, ушита от стари дънки – това беше цялото богатство, което имаше за училище.Често получаваше забележки от преподавателите си, заради липсващи пособия. Болеше я. Не страдаше тялото ѝ, а вътре в нея нещо се трошеше. Мая се прибираше веднага след училище, работеше в оранжериите, чистеше на животните, готвеше… И переше - задължително на ръка. На него, пари за нова пералня  не му се даваха, че да мързелуват те двете с майка ѝ. Според нейния пастрок, ако в зимния ден не топлеха вода на старата печка с дърва и не търкаха и плакнеха с ледена вода всяка изцапана до неузнаваемост дреха, значи мързелуваха. Ръцете им винаги бяха напукани и зачервени от дългото търкане на плата в кожата. Мая често ги криеше под себе си, когато сядаше на чина. Не искаше да виждат грубите и набраздени длани.

Сега момичето трепереше по-силно. Укъсялото яке не го предпазваше кой знае колко от вятъра, но той изведнъж намали своя бяг, сякаш, за да предпази нежното тяло. Спря и дъждът от бледорозови листенца. Мая въздъхна. Загледа се в далечината на пътя, откъдето се молеше да се появи кола, която да спре. Нямаха пари. Тръгнаха без багаж – тя с раницата за училище, а майка ѝ само с дрехите на гърба си. Майка ѝ тръгна, но от страх. И сега се виждаше, че я беше страх.Дори два пъти попита Мая:

     –  Дали да не се върнем? Да молим…

   –  Не! – твърдо отсичаше момичето, а светлите му очи потъмняваха и светлината в тях се пречупваше през надвисналите сиви кълба на болката.

Мая се оттласна от ръждивата тръба и се изправи до пътя. Вдигна ръка и изпъна палец. Една кола в тъмен цвят приближаваше по асфалтовата лента. Подмина ги, но спря. Мая се затича, отвори вратата и тъжните ѝ воднисти очи се огледаха в тъмния и дълбок поглед на шофьора. Момичето познаваше хората. Животът го беше научил отдалече да припознава доброто в другите, дори то да беше скрито надълбоко, както беше при нея.

     –  За къде? – попита мъжът.

    –  Здравейте! – учтиво поздрави Мая. – Аз съм с майка си и ако може да ни закарате поне до Първомай? После ще намерим нещо, за да стигнем до Чирпан.

      –  И аз съм за Чирпан. – усмихна и се мъжът и малки ситни бръчици заиграха около  очите му. „Харизматичен човек!” – си помисли Мая. Харесваше тази дума – харизматичен. Четеше много книги. Те бяха нейните приятели, с които играеше и делеше радостни мигове, понякога бяха нейни родители, на които да задава въпроси и да получава отговори и често бяха нейни учители, които без да я осъждат я научаваха какво е светът и струва ли си да те има в него. Книгите и описаните истории в тях често и помагаха да бъде добра и да не се отказва от себе си.

            Мая повика майка си. Жената, все още плачеше,но послушно се настани на задната седалка. Момичето седна отпред и прилежно постави колана. Може и да усещаше хората, но предпазливостта никога не беше излишна. Сядайки на предната седалка, тя знаеше, че при нужда ще може по-лесно да избяга и да се спасят. Мая разбираше, че няма кой да им помогне ако попаднеха в беда, заради това предпочиташе да предвижда първо най-лошото, а ако се разминеше, почтително да благодари за доброто, но да не остава длъжник на хората. И така бяха длъжнички на половината съседи. Къде с10, къде по 20 лева, все дребни суми, но непосилни за събиране и често много необходими за тях двете.  „ Кога ли ще ги изработя?” – питаше се Мая. Трепеха се, като роби, а накрая се налагаше майка ѝ да крие къде по лев или два от пастрока ѝ, че да има да ѝ даде за училище. Онзи искаше Мая да му се моли, но тя предпочиташе нейните съученици да я отритват и гледат като „мръсна просякиня”, отколкото да подлага глава и стъпква достойнството си, за да и хвърлят петдесет стотинки на земята, както се хвърля сух и мухлясал хляб на бездомно и болно куче. И дори кучетата не биха яли нещо, хвърлено от мръсна, изцапана от злоба и нечовечност ръка, такава, която с удоволствие налагаше майка ѝ, и винаги намираше причина да налага и самата Мая.

Колата потегли. Мъжът неангажиращо заговори. Личеше си, че е любопитен кои са, но беше тактичен и сам си беше направил изводи. Мая нямаше какво да крие. По разбърканите и проскубани коси на майка ѝ, по оттичащото вече око, по раздърпаните протрити от дългото носене дрехи си личеше каква е историята.Това не можеше да бъде скрито.  За вида им пред другите пастрокът ѝ разказваше, че те са мързеливи, крадат го и като не разбират от дума, заради това „играе тоягата” по гърбовете им. И те му вярваха…

„ Какви бяха тези хора и що за човеци се имаха, че да приемат побоя над жена и дете за нормално и заслужено наказание? Нима те нямаха семейства? Нима не пазеха, като писани яйца своите деца?” – такива мисли се лутаха из тъмните кътчета на момичешкото съзнание. „Заслужават си го!” – така си мислеха всички, а на себе си, сигурно казваха : „ Боже, опази ни!” После успокоени от молитвата се прибираха в домовете си, там, където светеше добруването и  семейното щастие, изтривайки, като с гъба от съзнанията си, онова, което е зацапало красивия им житейски пейзаж. „Не е тяхна работа, не е тяхно задължение, не е и тяхна отговорност!” – така светът гледаше на подобни реални истории. Така осмисляше момичето съществуването си в тази социална вселена, в която се чувстваше, като затворено и набутано в мръсна бутилка с  тясно гърло и восъчна тапа.

      –  Та вие живеете на една улица с майка ми! – учудено възкликна шофьорът, когато Мая му разказа къде иска да ги остави. – Мария?! Боже, това ти ли си? – продължи той, загледан в огледалото за обратно виждане, където се отразяваше посърналото и набраздено от  сълзите лице на майката. Стана ясно, че са съученици, а също така, че той живееше близо до къщата на баба ѝ. Казваше се Георги. Мая, слушаше мелодичния и приятен мъжки тембър, усещайки  искрената загриженост в гласа му. Тя се загледа в преминаващите, като на филмова лента крайпътни  дървета. Между клоните им се промушваха лъчите на слънцето и създаваха слънчеви зайчета, играещи по момичешкото лице. Заля я вълната от топло човешко чувство, спокойствие и благодарност. Майка ѝ беше спряла да плаче и срамежливо, но някак одухотворено клатеше глава в съгласие с разказваното от мъжа. Прииска ѝ се, като в библейската притча за Свети Георги и змея, и този добър и внимателен човек да победи всички страшни зверове в живота им и те да бъдат щастливи. Разбираше, че мислите ѝ са просто едни мечти, но пак бяха хубави.Табелата на родния град предвеща края на момичешките ѝ бленувания. Реалността, тежка и студена, измести остатъка от топлината в мисловния балон от мечти. Мъжът спря колата точно пред входа на къщата. Мая му благодари и скромно помоли за номера му, за да може, когато има възможност да му плати.

       –  Няма нужда от заплащане! Ето. – подаде и той визитната си картичка. – Звънни ми ако мога с нещо да ви помогна. Пътувам поне два пъти в месеца, така че ще се радвам ако съм полезен.

     –  Благодаря! – изчервила се от внимателното му отношение, отвърна Мая. – И се грижете за семейството си! – пожела му тя. Беше разбрала, че е женен и има две деца.

      –  А ти се грижи за себе си! – усмихна ѝ се той и като за довиждане продължи. – Понякога нещата ни се виждат по черни, отколкото са всъщност.

„ Нещата?! Това е моят и на майка ми живот…но те са си черни и сиви. Белотата отдавна я няма… Чистотата никога не е царяла, такава, каквато я описват в книгите.” – помисли си Мая, махайки за сбогом на отдалечаващата се кола. Ако някога позвънеше на този номер, то щеше да бъде, за да плати дълга - поредния в живота им. Тя се обърна и погледна към двора. Знаеше какво я очаква,но се надяваше, че този път баба ѝ ще бъде по-добра и нямаше да натяква за грешките направени от нейната майка. За онези грешки, една от които беше ѝ самата Мая.

***

        Два месеца по-късно, майката на Мая не се беше прибрала. Беше излязла и без да се обади на никого не се бе върнала вечерта, нито на следващия или по следващия ден. Когато научи от баба си, Мая се почувства така все едно умира. Сърцето ѝ прескочи и тя помисли, че ще спре. Зави ѝ се свят. Гърдите я стегнаха. Осъзна, че майка ѝ, отново се беше върнала при него. Там, при страха, при непрестанния тормоз, при честите побои, когато нещо не ставаше, така, както той искаше. Отново я беше подлъгал и обещавал, че всичко ще се промени. Хората успяваха да насадят чувство на вина и задължение у нейната майка. Отново я принизяваха до неспособна сама да реши съдбата си и да се справи с живота.

След часовете Мая се прибра в общежитието. Мълчаливо събра багажа си. Не беше много. Беше платила за целия месец. Не искаше повече дългове и така ѝ тежаха предишните. Знаеше, че не може да живее, да диша и спи, когато не знаеше какво става с  майка ѝ, защото далеч от нея не можеше да я защити.  Изправи се и огледа празната стая. Впи очи във вратата, пресегна ръка и натисна бравата. Отвори и излезе. Тръгна надолу по коридора към входа. Спря. Върна се и внимателно затвори вратата, така сякаш  завинаги се сбогуваше с нещо ценно в живота си. И сигурно беше така, защото Мая се сбогуваше със спокойствието, което цареше в тази споделена ученическа „светия светих”. Тя чувстваше, че няма да се завърне повече тук. Знаеше го!

Когато влезе в двора на селската къща и я пуснаха да прекрачи прага, наведе глава и спря да слуша ехидния поток от кънтящите злобни думи на пастрока си:

      –  Некадърници! Нали много знаеше? Ето, виждаш ли? Без мен не струвате нищо!

 Не я интересуваше той, нито я докосваха думите му. Очите на Мая, в които влагата трептеше, но не се събираше в сълзи, виждаха само лицето на майка ѝ. „Щастлива ли ще си?” – беше единственото, което мислеше момичето. Човешката, разранена душа, прикрита дълбоко, дълбоко в гърдите, зад щита на тленното, скръбно запя:

„Красива си и в слабостта си!

Дори, несправедлива да си към твоето дете,

то страда, раните ти преболява.

Сърцето малко  - гърчи се, скимти,

душичката - простенва и боли.

Сълзите си преглъща, крие в дълбините.

Развяло е то меч на сила пред света.

Едно дете, обича в теб жената, и майката,

оставила го в злостните ръце срещу съдбата.

Скърби, самотно то и без закрила.

Сърцето му кинжал раздира,

от немотията на чуждите души,

но ти за него си най-мила,

най-свидното богатство си,

което то да защитава и за което,

неутешимо да скърби.”