Сама. Пак сама. Все сама. Не така си беше представяла живота Сима. Не, че бе имала големи мечти и надежди, не. Но беше отраснала в добро и кротко семейство, където майка ù и баща ù вършеха всичко заедно, никой не предприемаше нищо, без да се посъветва с другия. Дори за елементарни неща, като това, какво да се купи от магазина, пък било то и един хляб. Така и тя си мислеше, че стават нещата. Ще се изучи, ще започне работа, ще се омъжи, ще роди деца и... пак работа. До края, до самия край. Живот, какъвто беше и този на родителите ù. Нищо по-различно. Какво толкова бе поискала, да му се не види?!...
Живееха си кротко и задружно в неголямо селце, близо до големия град. Така далеч от всички съблазни и изкушения на градския живот, семейство Минкови смирено преживяваха дните си, без излишни терзания и тревоги по недостижимите неща. Сима растеше предсказуемо добро дете, единственото в семейството. В училище не блестеше с особен успех, но поради своята кротост и благост не фигурираше в списъка ...