По-голяма част от животите си прекарваме в надежди. По-голяма част от надеждите ни са напразни. Някои надежди се сбъдват, само за да ни покажат колко са били глупави и колко сме били глупави ние да повярваме, че нещо може да ни направи щастливи. Останалите просто забравяме и те остават затрупани някъде под проблемите на ежедневието. Мечтата на Нед беше да промени света, но както става с повечето мечти, тя постепенно се промени и доби съвсем друга форма и размери. Това е едно от нещата, които животът прави с мечтите, предполагам.  Отначало Нед беше убеден, че е създаден да твори. Самият той не беше сигурен какво, но не се притесняваше, все пак не бързаше за никъде. Повечето от нас не бързат за никъде до момента, в който осъзнаят, че са ужасно закъснели. И така, Нед пропиляваше по-голяма част от времето си в безполезни занимания, очаквайки вдъхновението да го споходи. Едно от тези безполезни занимания бяха срещите му с Линда, местната красавица. Не че тя бе кой знае колко заинтересована от него, просто така се случи.  В интерес на истината, нито Нед беше кой знае колко талантлив, че да постигне нещо, нито Линда беше кой знае колко хубава, но никой от тях не го беше осъзнал и именно затова си паснаха чудесно. Той я засипваше с комплименти, тя от своя страна беше някак по-мълчалива, все пак е трудно да говориш с пълна уста. Хубавото на тяхната история беше, че изобщо нямаше нищо общо с онези драматични любовни истории, на които изглежда хората никога няма да се наситят. Свирки и мили думи - това беше любовта на Нед и Линда. В крайна сметка обаче, тези две неща рядко докарват кой знае какви доходи и двамата скоро се оказаха в доста окаяно положение. Нед  се видя принуден да отпушва водопроводи. Най-често това се състоеше във ваденето на някой изпуснат в мивката пръстен. Друг път нямаше късмет и му се налагаше да си завира главата в осраната тоалетна чиния на семейство пенсионери. Линда пък заработи като сервитьорка в един вмирисан бар на централната улица. Нейната работа едва ли би могла да се определи като по-приятна от тази на Нед - обикновено бършеше оповръщаните маси или търкаше мръсния под с всевъзможни препарати, опитвайки се да прикрие вонята на урина. 

Непризнат гений и нереализирала се актриса деляха едно тясно таванско помещение на края на града. Постепенно сладкодумието на Нед се изпари, а и свирките значително намаляха, отстъпвайки място на кавги и побоища. Нищо неочаквано, но това не го правеше по-малко неприятно. Веднъж, след като бе прекарал цял ден, чистейки запушената тоалетна на госпожа Ларсон, Нед се прибра пребит от умора и умрял от глад, с надеждата, че ако не друго, поне ще може да се порадва на гостоприемните бедра на любимата си. Това, което завари у дома, изненадващо  дори не се доближаваше до представите му. Линда стоеше на прозореца и пушеше.

- Няма ли да вечеряме? - попита Нед, стараейки се да прикрие раздразнението в гласа си.

Жената се обърна и го изгледа ядно. Без да обели и дума, прекоси малкото помещение и отвори разнебитения хладилник. Беше празен. Затръшна демонстративно вратата и впи устни в цигарата.

                - Добър апетит! - изсъска тя.

Разбира се, интелектуалецът Нед лесно би намерил начин да прекрати спора още в зародиш, но този човек отдавна беше изчезнал. Сега на негово място стоеше Нед водопроводчикът, целият в говна, гладен и изнервен. Дланта му разсече въздуха и остави грозен, червен отпечатък върху бузата на Линда.

                - Никога повече не ми говори така! - изкрещя той. - Никога!

Жената го изгледа злобно, но изглежда желанието ù да спори с него започна да се стопява. Тя се обърна и се върна на прозореца, за да довърши догарящата цигара.

                - Трябва да измислим нещо, иначе скоро празният хладилник ще е последната ни грижа. - определено плесницата бе постигнала търсения ефект. Сега гласът на Линда беше къде-къде по-мек.

Краката на Нед едва го държаха. Той изпъшка и се свлече в мръсното кресло до вратата, някога луксозна мебел, сега – просто поредният боклук, който не можеха да си позволят да изхвърлят.  Замисли се дали да не си вземе душ, но се съмняваше, че калната вода, която течеше от ръждясалия кран в банята, може да го облекчи по някакъв начин.

                - Трябва само да намеря време да помисля. Може би ако предложа на кмета идеята си за...

                - Доколкото си спомням, точно тези твои идеи ни докараха дотук. - прекъсна го тя.

В очите на Нед проблесна гневна искрица, но ако бъдем честни, никой човек, прекарал деня си в яма с говна, не би тръгнал да спори в такъв момент. Двамата мълчаха известно време, докато накрая Линда заговори:

                - Не мога повече така. Обадих се на леля си в Грийнвил. Каза, че ще ми помогнат, поне докато си стъпя отново на краката. Заминавам вдругиден...

Двамата си покрещяха известно време, не че това доведе до нещо кой знае какво. Линда отнесе още някой друг шамар, но в края на краищата си събра багажа и си замина, както беше обещала.

 Странно как нещата се променят толкова бързо. Един ден живееш спокойно на гърба на родителите си, а на следващия се чудиш как най-вкусно да си сготвиш подметките.  Ето, че нито една от бледите идеи на Нед не видя бял свят, нито пък амбициите на Линда да стане актриса доведоха до нещо. Тъпо е да не мечтаеш изобщо, но понякога просто трябва да се целиш по-ниско. Ако не друго, поне може да си спестиш една-две плесници и някоя безсмислена сълза. Пак е някакво начало. Ако имаше някаква поука, която хората от града да си извадят от историята на Линда и Нед, то тя нямаше нищо общо с надеждите, мечтите и тяхното преследване. Поуката бе, че човек трябва да е подготвен за помийната яма. Трябва да е готов да чисти опикания бар, да мие прозорците на богатите, да свири на цигулка по метростанциите. Дори да не му се наложи, винаги трябва да е готов за това. Защото Господ може и да не си играе на зарове, но със сигурност обича да ни сере по главите. И когато това стане, милите думи се превръщат в шамари, а свирките - в псувни, гневни крясъци и дъжд от слюнка.