- Лети и разказвай на робския свят
кое е най-скъпо тук на земята...”
(Аведик Исаакян)
От кръчмата на Бедрос, долиташе глъчка. Песента от радиоточката се смесваше с българо-армено, гръко-турската реч на посетителите. Сякаш покрай кръчмарския тезгях се бяха объркали езиците при срутването на нашенска си Вавилонска кула.
Кълба цигарен дим и пара от топла „мантъ” се провираха между чашите с ечемичен „гереджур” и разреден „мадзун” от краве мляко. Току се затаяваха по джобовете на развеселените посетители и пак заиграваха по стените като паяжини. Новодошлите поздравяваха с „Парев” или нашето си добър ден.
- Инч пес ес, Бедрос джан? – питаха някои и сядаха.
- Пари йегерек! Храммецек! - казваше Бедрос и пълнеше чашите им.
Кръчмарят им се ухилваше. Белваха равните му зъби като надгробия. Само подканяше гостите.
Бедрос бе човек с чувство за хумор, но с неразбрана тъга в погледа. Бръчките около очите му заиграваха кардиограмно. Кимваше с оголялата си, прошарена глава, някога къдрава и мека... Бе ...