Отвори с усилие очите си и се огледа бавно. Беше сам в малка бяла стая, захвърлен, отписан от живите. Чакаха го всеки момент да се пресели в отвъдното. Плачеше му се, а не можеше да отрони нито една сълза. Никой не влизаше при него и никой от близките му хора не го посещаваше. Наистина беше напълно изоставен. Спомни си живота си, положението, което имаше в обществото, големият кабинет, алкохолните вечери с колегите, жените, които минаха през леглото му. Спомни си за хората, които идваха при него с надежда за помощ, а той ги гонеше и мачкаше като мравки. Беше се самозабравил, беше издигнал себе си в култ към своята личност. Той беше Великият Недосегаем! Но, нещата понякога се обръщат за миг.. Спомни си дъжда, магистралата, мерцедеса, скоростта, която беше над 250 км в час……
       Изведнъж чу гласовете, които идваха от вратата. Някой каза, че умиращият още диша и решиха да действат. Сложиха го на носилката и после в операционната.
      Светлината угасна, стана тихо. Настана мрак и само сенки се гонеха наоколо. Една от тях се надвеси над него и тихо му пошепна, че получава втори шанс. После светлината се завърна и той се огледа. Лежеше в леглото, но сякаш нещо липсваше. Опита се да раздвижи краката си, после и ръцете….Медицинската сестра го погледна състрадателно и полека отметна завивката настрани. Тогава той разбра какво липсва. Бяха отрязали ръцете и краката, за да спасят живота му.

      Очакваше го неговият Втори шанс. Подаде му ръка и го приветства в кръга на тези, които вече са Смирените Досегаеми. Всичкото време беше негово...

Tanelia
21.11.2013