Произведението не е подходящо за лица под 18 години
Ордата се появи горе на хълма привечер. Тъкмо селяните се бяха прибрали от полето, жените приготвяха вечерята и храната за другия ден, мъжете сечаха дърва, прекопаваха лехите в двора, разчистваха боклуци, а децата хранеха стоката, когато екнаха тъпани и зурни.
- Идааат… - развикаха се жените и се хвърлиха да скрият децата по мазета и потони. Знаеха – пак ще плащат кръвен данък. То от векове си беше така. Едно време вземали децата за еничери, сега за друго, но все обезкървяваха народа…
Обаче, късно се сетиха. Пък и къде да крият – къщичките малки, дворовете две педи…
Тия, дето първи се появиха, бяха заели горния път, а на долния се беше разположила незнайно отде пръкнала се втора орда.
- Майчице… - ревна Пена безпомощно.
Мъжът й само отпусна ръце. Отново!
-Предната година нахлу една орда. И си тръгна с богат улов – петнадесет деца от неголямото село. Сега две подобни бяха обкръжили дворовете и вече тръгваха по къщите. На портата застана висок, здрав мъж. В дрехи, извезани с богата златна сърма, гащите лъскави, шапката накривена юнашката…
- Добър ден, хора – поздрави той, но никой не му отговори. Оня и не чакаше поздрав, седна на големия дънер до вратнята и рече:
- Стрино, я извикай ваш Методи…
Пена не мръдна, а оня продължи:
- Ей го зад мутвака, навущата му се белеят, мисли, че е скрит…
Методи изпълзя през тръняците и се изправи насреща му. Нямаше смисъл да се крие, а да бяга – хептен.
- Здравей! – усмихнато кимна мъжът. Методи не отговори, застанал пред него с наведена глава и вече появили се сълзи в очите.
- Хубав момък си, здрав, прав… Цял живот ли смяташ да дивееш в това малко глухо село, пусти селяндур да останеш, далеч от световната култура и живот да вехнеш… Я кажи – какво прави днес?
- Квото и вчера – измърмори момчето. Трябваше да се сети, че баш по това време идат побирчиите, ама един акъл за зиме и лете, как да се сети.
- А по-точно? – попита развеселен мъжът.
- Орах, спах, ядох, срах…
Неканеният посетител огледа весело и жертвата, и родителите му. Те знаеха как ще завърши този непринуден уж разговор и вече се бяха примирили. Е, Методи е второто отнемано дете, ама… Имат още три, пък и коремът на булката се надуваше. Така е – когато мъжът е уморен от тежкия ден, не помни какви ги върши под чергата, а и никой не го предупреждава. Жената се радва на рядкото забавление, децата с интерес следят урока по природознание…
- Оха… Виждам, че имате нова сграда – каза мъжът и посочи килнатия кенеф – Миналата година го нямаше.
Възрастните мълчаха, младокът явно беше ги отписал вече и не чакаше:
- Щото взехме да серем едва ли не през ден. Преди беше лесно – каквото излапаш, за тебе си е. Сега има и за повънка. Бате праща някоя пара от града, та… Скоро може като чорбаджи Стефан и всеки ден да серем, че и по два пъти. Той даже си направил кенеф между спалнята и трапезарията, та не се разхожда повънка кога го стегне…
Мъжът се усмихна. Те това е съвременната младеж. Сама го води по правилните разбирания.
- Може… И ти, като отидеш в града, ще имаш там свой кенеф. И на село пари ще пращаш. И ще ядеш поне два пъти дневно, а може даже три пъти. Закуска, обяд, вечеря. При това кафе ще пиеш…
Младокът се облиза. Кафе… Не беше и виждал, ама братовчед му Слави веднъж му разправя, че един приятел видял как каймакаминът си пие кафето и много сладка работа било…
- Там ще ти плащат добри пари, само десетчасов работен ден ще е. И веднъж в месеца почивен ден…
Младокът подозрително го изгледа.
- Почивен… Това какво е? Да не е нещо мръсно, дето гражданята го правят?
- Не, не – засмя се мъжът – Хубаво нещо е…
- Ама попчето разправя, че всичко греховно е все хубаво на вид… Чух го, още не бях заспал у черковата и го чух хубавичко…
Мъжът пак се засмя.
- Това е един ден, дето ще е твой. Каквото щеш ще правиш тогава… Ще спиш, на кафене ще идеш, у публичния дом ще отпуснеш жилата…
Оня пак стана подозрителен.
- Публичен?
- Дом, дето хубави булки ще ти позволяват всичко, дето ти душа и каквото там ти расте, искат…
Младокът се захили.
- А, това е хубаво… Аз веднъж с Мара така… На мен ми хареса, ама тя заспа, щото цял ден плевила, та…
На портата се показа друг побирчия. Среден на ръст, с гъсти мустаци. Двамата побирчии се поздравиха. Новодошлият погледна Методи:
- Готов ли е?
- Ида! – викна младокът и затегна пояса – Ида вече…
Побирчията не млъкваше:
- Може у нашенско да останеш, може чак при ингилизите да идеш. Може да не си с това ретроиме Методи, а модерно – при нас Мехмед, зад Голямата вода Метю, у Руско даже Юрий да станеш. Ще се харесаш на господарите – те обичат такива пъргави и активни гавази. Като те гледам какъв си – навсякъде ще се вредиш, даже зад новия чорбаджия диван-чапраз ще стоиш… Вярно, чорбаджия няма да станеш – чорбаджията има деца, те ще седнат на неговото място, цял живот слуга ще си. Но – какъв слуга! Главен слуга! Какво повече му трябва на българина днес, а?
-Майката и бащата в това време му слагаха в бохчичка едни почти здрави чорапи, новоизкърпена риза, храна за цял ден – глава лук и комат добре изсъхнал хляб.
Побирчиите се заприказваха.
- Уморих се от тоя път – рече първият – Пътуваш, пътуваш… И търсиш българчета за кръвния данък…
- Търсим, щото хората са прости. Не се сещат, че това е за доброто на децата им… Ех, кога ще се промени тоя свят…
Първият климна с глава.
- Понякога си мисля, че в бъдеще ще е по-лесно. Да измислят някакви други работи – сандъци с подканяния, да речем. Да говорят и обясняват на тия младоци колко ще е хубаво в чужбинско, как там платата ще е по-голяма, какви модерни неща ги чакат, колко ще са добре извън тая оръфана земя…
- По-леко ще е… И по-бързо да ги направят, че да набиват в коравите глави новото. Щото тия българи само ни пречат. Да заминават по-бързо. Нашите деца чакат за тая земя, ей…
- Бе, сал нашите да са… Чух у Стамбул, че някакъв с дръпнати очи рекъл да изкупува земя тука, свои роби да докара…
- По-скоро да опразваме територията от тия изостаналите аграри, че… Абе, тия май имат още деца? Що не поприказваме с дъщерята там. Големичка е, вече е годна за употреба…
И ви каня на нови неправилни антилиберастки възгледи - https://wordpress.com/post/genekinfoblog.wordpress.com/9777
© Георги Коновски Всички права запазени