Точно в осем и петнайсет лъснатата черна лимузина стоеше пред портата на къщата. Беше мрачен ден, едва се разсъмваше, а може ми нямаше да съмне изобщо – небето беше паднало ниско и нямаше сили да стане. Шофьорът не побърза да спре двигателя – нека кабината се постопли още. Шефът му не обичаше да носи палта, нямаше и защо; а след толкова време отсъствие едва ли знаеше какво точно е времето извън топлата му къща. Когато стана осем и двайсет, възрастният водач на возилото спря машината, излезе и зачака до дясната задна врата. Чувстваше се превъзходно. Най-сетне отново е на поста си!
Адвокатът излезе от къщата точно в осем и двайсет и пет. Не носеше връхна дреха; вечната чантичка висеше тежко в ръката му и едва помръдваше. Този път стискаше в ръцете си куп документи, притиснати към гърдите, затова и затвори вратата с крак.
– Здрасти, шефе! Добро утро! – шофьорът отвори вратата му и побърза да влезе в колата. Не искаше нито за миг вътре да е студено. Въпреки че началникът му беше по-млад от ...