Баба Марта се бе разлютила и снегът се носеше с бурния вятър около Яна, която се опитваше да балансира върху ледената настилка пред блока, държейки голямата кутия  с храна внимателно. Успешно стигна до близкия контейнер и подсвирна с уста. Дочули познатото подсвирване, от скривалищата си дотичаха няколко кучета и въртейки щастливо опашки, лакомо се нахвърлиха на храната, която им бе донесла.

- Милите ми бездомничета - говореше им гальовно жената. - Хапвайте, хапвайте...  Мишо, направи място и на Рекс, де! Не може да изядеш всичко, трябва и другите да хапнат.
От доста време Яна се грижеше за тези кучета. Хранеше ги всеки ден, почистваше винаги след тях, беше ги обезпаразитила и ваксинирала. Искаше те да си имат дом, но тя вече имаше в апартамента си едно куче и не можеше да ги вземе. Яна осъзнаваше, че няма как да спаси всички бездомни животни, но поне можеше да ги нахрани. Не всички хора я разбираха, но на нея ѝ се свиваше сърцето като ги гледаше как страдат. Нейните четриноги приятели не бяха агресивни, децата от блока ги обожаваха, но винаги се намираше по някой недоброжелател, който мразеше животинките.
Като Ицо, който тъкмо минаваше покрай тях.
- Ей, кучкарката, спри да привърташ тук тея помияри! Това да не ти е кучкарник, ма?! - младежът веднага я подхвана.
Не веднъж двамата бяха влизали в пререкания ,а и Яна го подозираше за смъртта на едно от кутретата.
- Кучетата не пречат на никого, Ицо. Виж ги, че са примряли от глад. Постави се на тяхно място и ни остави на мира.
- Като толкова ти е жал за кучетата, си ги дръж у дома! - продължи яростно той. - Цяла глутница са станали вече! Ще ги наглася накрая аз тях!

Младежът вече крещеше и едно от кучетата, явно усетило заплашителната нотка в гласа му, започна да ръмжи.

- Марш от тука, бе помияр, нещастен!!! - развика се Ицо и изрита кучето, което  уплашено подви опашка и избяга с вой.
Обърна с шут купата с храната им и се приближи заплашително до Яна.

- Ще ги наглася аз твойте помияри, да знаеш, кучкарко! - процеди през зъби той.
- Теб, Господ ще те нагласи... - тихо каза жената и започна да събира остатъците от храната на кучетата.

Доволен, че е показал мъжество, Ицо се прибра вкъщи и започна да рови из килера. Беше сигурен, че някъде там е останала половин бутилка антифриз. Намери я и смеси течноста с кайма и хляб. После остави купата до вратата, за да не я забрави сутринта.
Извади бутилката с ракия и се излегна на дивана пред телевизора. Щеше да си гледа мача,да си пийне, а утре ще разправя с помиярите.

Сутринта се събуди от студ. Явно беше заспал без да се завие. Едва успя да отвори очи, но в сумрака не можеше да различи нищо наоколо. Опита се да стане, за да си вземе завивка, но стоя изправен точно една секунда и падна на ръцете си. Погледът му се фокусира и той ги погледна недоумяващо.
"Ръцете ми!?! Мамка му! Какво става тук?!"
На мястото на ръцете му имаше тъмнокафяви лапи, които вече трепереха от ужас.
"Какво става, по дяволите?! Халюцинирам ли?! Какво съм взимал снощи?!"
Ицо чу скимтене и се опита да види в мрака от къде идва. Но не. Тук нямаше никой друг. Тези скимтящи звуци ги издаваше той.
От страх краката му омекнаха, целият се разтрепера.
"Надрусан съм! Сто процента съм яко надрусан! "
Опита се пак да се изправи, но не можа и застанал на четири крака запристъпя бавно към отвора, откъдето идваше слабата светлина.
Разпозна парка, където като дете ходеше да играе футбол с приятели.
"На три пресечки от вкъщи съм. Само на три. Веднъж да стигна до вкъщи и всичко ще се оправи!"
Струваше му се толкова естествено да ходи на четири лапи, че не се и замисли, а се затича през улицата. Чу се клаксон, изсвириха гуми и една кола за малко да го прегази. Ицо искаше да му изкрещи да внимава, но от гърлото му излезе само скимтене.
"Мамка му, аз съм куче! Мамка му!"
Разминал се на косъм, Ицо реши да е по-внимателен и тръгна по тротоара. Провираше се между хората, които тръгваха на работа, а гладът вече разкъсваше стомахът му. От близката баничарница се носеше сладката миризма на току що изпечени банички и той инстинктивно се насочи на там. Едно момиченце, което бе застанало с майка си до гишето, го забеляза.
- Виж, мамо! Виж колко сладко кученце има тук!
- Не, Ани, не го пипай! Гледай какво е мръсно! Кой знае какви болести има! - скара се майката.
Ицо се повъртя още малко около баничарницата, но никой не се смили над него и тръгна отново към дома си.
Заваля сняг и леденият вятър започна да го хапе през козината. Имаше чувството, че и мозъка ще му се заледи. Треперещ от студ, гладен и много уплашен, най-сетне стигна до блока, където живееше.
"И сега какво? Кой ще ми помогне? Хората дори не ме забелязват."
Предната вечер се беше обадил на неговия приятел Жоро. Разказа му, че иска да се оттърве от помиярите и той се беше отзовал с готовност. Ицо си спомни как, когато бяха деца, двамата напоиха опашката на една котка с бензин и я запалиха. Толкова се смяха тогава като гледаха животното как тича наоколо обезумяла от ужас...
Сви се на завет до контейнера и зачака Жоро. Не след дълго Яна излезе, за да си изхвърли боклука и го видя.
- Олеле, милото... Цялото си мокро, ще замръзнеш.. - заговори му тя.
А Ицо, без да се усети дори, въртеше опашка от щастие.
"Яна! Добрата Яна ще ми помогне!"
-Стой тук, аз сега ще се върна с храна. Само не мърдай от тук.
"Аз съм Ицо, Яна! Ицо съм! Моля те помогни ми..."
-Шшштт..недей да скимтиш, мъниче, че тук има един луд Ицо...Да не те чуе. Аз се връщам след малко.

Яна забързана тръгна към входа, а Ицо остана да я чака нетърпелив до контейнера.
В този момент видя, че Жоро паркира колата си пред блока и с всичките му останали сили се затича към него.
"Жоре, приятелю! Аз съм Ицо! Моля те, помогни ми!"
Но Жоро не му помогна.
- Мръсен пес! Какво си се разлаял! Махай се от тука да не те наритам!
"Жорко, аз съм,бе! Ицо! Жорко.."
Ицо подскачаше и джафкаше в краката на Жоро, който вече губеше търпение. Изрита го, но Ицо пак дойде и заскача по краката му скимтейки.
-Махай се, бе помияр! Окаля ме целият!
Жоро вече се вбеси. Извади от колата железен лост и го заудря, където свари. Болката беше разкъсваща, всеки удар го изгаряше. Желязото чупеше костите му. Ицо започна да пищи...

Събуди се от собствените си писъци. Целият беше мокър и по тежката миризма, която се разнасяше разбра, че влагата в леглото му не е само от пот. Ицо се беше изпуснал от ужасите на съня си. Скочи и изтича в банята. Все още трепереше целият, стомахът му се разбунтува и младежът повърна. Пусна душа да тече, за да отмие вонята от себе си, но преди това изтича до входната врата. Взе купата с отровата и я изсипа в клекалото.