Ще ме видиш да тичам след колите. Безмълвно. Тичам, а ушите ми се веят в устрема ми. Тичам като човек , който вижда тръгващия влак, а знае, че няма друг. А нощта е студена и дълга...
Търся ги. Искам си ги обратно. Те мен - не. Просто ме оставиха. Един ден.
Беше тъжен ден. Не зная дали безпрекословна е била тяхната любов, но мога да ви кажа за моята.
Искам си ги. Ще ги търся. Ще ги намеря. Пак ще е като преди.
Зная.
Кучешки живот... искам своя кучешки живот при техния човешки.
Дните са бавни. Тичам. Понякога се уморявам. А колите са така еднакви - цвят - един; шум -един и същ...
Малкият плака. Стори ми се така. За мен или може би за неговите си детски нещица... И аз плача. Тихо. Вътрешно. Както плаче човек в своята нелепа несигурност, безсилие и мъка.
Тичах и след тях. Километри... Пет... десет... кой брои? Кой знае? Но се сляха с другите. И аз останах. Гладно, уморено куче, с изплезен език, пулсиращи мускули и празна душа.
Търся ги. Още ги търся. Години наред бяхме заедно. Пълносмислено заедно. Как им даде сърце да ме изпъдят? Защо? Къде сгреших? Вече няма да правя така... заради изровените цветя ли? Заради безсмисления лай ли? Защо? Защо?
Остарях ли? Немощен ли съм? Недостатъчен ли съм? Ще ме замести ли друг? Ще бъдете ли щастливи?
Бъдете щастливи.
А ако ви жегне някога, ако се присетите за мен... аз все още тичам и гоня...
© Антония Всички права запазени
Пълносмислено заедно.
...
Къде сгреших?
Сви ми сърцето!