Банковият касиер най-после се реши да отиде на зъболекар. Към обяд зъбоболът му стана нетърпим. Започна да се разсейва, бузата му се наду като балон, а усмивката към клиентите беше недотам свежа и вече наподобяваше мазната гротескна гримаса на изнудвач. Заплашваше го реална опасност да направи фатална грешка и да загуби хубавата си работа.

            Касиерът се измъкна от банката и забърза към зъболекарската машинка като пътьом се молеше да бъде приет веднага.

            Щом стъпи в чакалнята, установи че молбите му не са били чути. В крайчеца на кожения диван седеше едно дребно сбръчкано старче, а в зъболекарския кабинет имаше пациент и от там се разнасяше звукът на зъболекарската машинка, наподобяващ соло на Джими Хендрикс.

            Касиерът седна на другия край на дивана. Опита да отклони вниманието си от болката чрез списанията, небрежно разхвърляни върху стъклена масичка отпред. Но списанията бяха тъпи и с нищо не помогнаха. Той се обърна към старчето. То си седеше най-безгрижно и даже тихо си свирукаше с уста. Имаше поне 80. Лицето му бе набраздено от ситни бръчици и рехава проскубана брадица. Плешивото му набръчкано теме сияеше на ярката неонова светлина в кабинета. На височина едва ли надвишаваше 1:50 и тежеше не повече от 50 кила. Човек можеше спокойно да го тури в джоба си.

            - Проблеми с ченето, а? - смигна му касиерът, който се гордееше със своето остроумие.

            - А, не. Нямам дори един кариес, но всеки 6 месеца си правя профилактичен преглед.

            Това откровение накара касиера да се намръщи. Отчасти, защото старчето му се фукаше, и отчасти, защото болката отново го прониза. Започна небрежно да оглежда кабинета и изведнъж видя онова куфарче. То стоеше някак захвърлено накриво върху мраморния под в чакалнята. Самотно и тъжно като един призрак. Куфарчето наистина приличаше на паранормално явление. Касиерът хвърли око към стареца и забеляза, че той гледаше в същата посока. Интересът в очите му бе забележим.

            - На бас, че съдържанието му е много ценно. - каза.

            - Да бе, по-вероятно е пълно с нечии мръсни гащи и ризи. - ухили се касиерът, въпреки болката. Старчето поклати глава в несъгласие.

            - Човек не би държал мръсно бельо в бронирано куфарче с цвят металик и кодирани ключалки.

            - Все едно, вероятно принадлежи на пациента, който в момента е вътре. Старчето отново поклати глава:

            - Жена е.

            - Какво от това? - попита касиерът в недоумение.

            - Жените си носят багажа със себе си. Дори да е някоя вехта чанта пълна с безполезни женски глупости, тя ще иска постоянно да ù е пред очите.

            - Брей, много ги разбираш! - опита да го иронизира касиерът. Те станаха едновременно, сякаш се бяха наговорили и приближиха куфарчето. - Каквото и да има вътре, ще делим наполовина.

            - Естествено. - старчето се съгласи веднага. Сякаш нямаше нищо по-естествено от това да се съгласи.

            - Обаче няма смисъл. Не можем да го отворим. Не знаем кода.

            - Няма проблем. - Нехайно рече старчето. Очите му блестяха ентусиазирано  и хитро.

            - Как така?

            - Аз съм касоразбивач. Най-добрият, който можеш да срещнеш.

            Касиерът го изгледа с изумление.

            - Аз съм банков касиер и мога още сега да се обадя в полицията и да те предам.

            Старчето отново поклати глава в несъгласие:

            - Но няма да го направиш. И ти си заинтересован от сделката, колкото и аз. Помисли само - цял живот броиш чужди пари, а сега имаш шанс да броиш свои собствени. Какво ще кажеш за една почивка на Хаваите?

            Касиерът се замисли. По дяволите, така си беше! Дъртият позна. Какъв мръсник. В следващия момент старчето се наведе над куфарчето и започна да го души, разширявайки ноздри и смъркайки усилено.

            - Какво правиш? - изуми се касиерът.

            - Проверявам дали вътре има пари.

            - Парите не миришат.

            - Ти ще кажеш. - ухили му се старчето. То наистина имаше чудесни, здрави и бели зъби. Ето ти още една житейска несправедливост.

            - Какво установи? - все още скептичен попита касиерът.

            - За съжаление не мога да ти кажа. Ял съм чесън. - скръбно го изгледа старчето.

            - И си тръгнал така на зъболекар? - цъкна укорително с език касиерът. Не получи отговор, защото старчето обикаляше около куфарчето, сумтеше, галеше го, оглеждаше ключалката. Изглеждаше ужасно вглъбен. Докато наблюдаваше ставащото, една мисъл като вихър се вмъкна в главата на касиера. Ами ако в куфарчето имаше бомба?

            Касиерът имаше един кошмар, който превръщаше живота му в ад. Всяка нощ му се присънваше, че в банката нахлуват обирджии или терористи. Взимат заложници, стрелят. Събуждаше се целият в пот, точно докато го убиваха. И съвсем ясно си спомняше онзи сън, при който едно куфарче се взриви. Беше оставено до фикуса при бюрото му и точно докато се надвесваше да го разгледа, куфарчето избухна. Куфарчето от съня му поразително приличаше на това тук. И това също стоеше зарязано до някакъв фикус. Дали сънят му не бе поличба? С всяка секунда убеждението, че куфарчето съдържа бомба се засилваше и му причиняваше сърцебиене и аритмия. Ама разбира се, никой не би зарязал ценностите си в зъболекарска чакалня! Това по-скоро приличаше на отмъщение към зъболекаря. Някой искаше да премахне калпавия зъболекар. Нямаше време за губене. Положението беше опасно.

            - Дядка, вземи куфарчето и го отвори в тоалетната в дъното на коридора. Тук някой може да ни попречи.

            Старчето го изгледа с неудоволствие. Току що бе наречен „дядка“ от един около 30-годишен нехранимайко. Но без да възрази, хвана куфарчето и мълчаливо го понесе по коридора.

            Касиерът седна обратно на дивана, запуши уши и затвори очи. „Колко съм умен“, помисли си. „Не, не съм умен, аз съм гениален“. Мина доста време, но нищо не се случи. Не се разнесе гърмеж, а старчето не се връщаше. Безпокойството, че е измамен, се засилваше с всяка секунда. Скоро разбра, че никога повече няма да види старчето и куфарчето, което така глупаво му бе подарил. От трескавия унес го изтръгна гласът на зъболекаря, призоваващ към зъболекарския стол. Той тръгна със скована походка. Старчето беше избягало, беше се възползвало. Нямаше съмнение, че го е излъгало за чесъна. Беше подушило ценностите в куфарчето. Да!

            В едно поне касиерът беше сигурен - повече нямаше да има кошмари, защото до края на живота си нямаше да може да мигне, изтезаван от изгарящо любопитство какво всъщност е имало в куфарчето-призрак.