Сънища –

Беше толкова рано, че слънцето изпращаше лъчите си върху пода на бакалията ми, но все още не показваше лицето си. Беше неделя и първите клиенти щяха да ме посетят чак на изгрев. Чух подрънкването на колелото, а после замирането на нощния му въртеж.

Камбанката при входа на бакалията не звънна. Замириса на смет, а бързите му крачки внезапно спряха далеч от мен. Зарови в джоба и измъкна ситна монета. Огледа я продължително, завъртя я веднъж, подаде я и рече:

- Нали толкова?

- Да.

- За една бира?

- Да. За една.

Първата глътка бе жадна и кратка, остави бутилката, но не и фенера, който неизменно продължаваше дясната му ръка.

- Добра сделка направихме с теб, момче. Добра сделка! – в очите му имаше благост, но не и успокоение; виждах примирение, но не и помиреност.

Камбанката при входа на бакалията звънна. Високата и уверена фигура на фантазьора на града влетя, насочи се към мен, профуча покрай клошаря, мощно стовари огромните си шепи върху тезгяха и прогърмя:

- Листи и молив! Бързо!

Никога нямам клиенти толкова рано. Беше времето, в което аз и моя приятел разговаряхме за хилядата пари и сърбахме кафе. Обърнах се, извадих от долния долап едно тесте от десет листа, поставих ги на тезгяха, а до тях сложих красиво подострен червен молив.

- Не, не! Не такива – гръмна отново фантазьорът на града. – Дай ми от твоите, нямам пари да плащам за нови.

Въпреки че в бакалията подхождам по бакалски, се зарадвах, че пред мен не беше клиент, който да развали утринното щастие. Дадох му няколко от намачканите си листи за сметки и му подхвърлих моливчето, което седеше подпъхнато зад ухото ми.

- Какво има? – подхвърли клошарят. – Някоя история, а? Толкова рано историите са най-красиви, страшното вече е отминало, бурята се смълчава, остават само багрите.

- Никаква история – припряно отвърна фантазьорът. – Сънувах сън, който искам да запиша.

- Охо, сън на няколко листи, бих искал да го чуя. Обичам сънищата, колкото обичам кафето и почти колкото бирата – клошаря се замисли и добави. - Аз нали съм си такъв, през деня виждам колкото да не се пребия, затова и ровичкам в боклуците през нощта, за да не ме слепи слънцето и да не се пречкам на хората. Нощта е тайнство, в нея няма какво да гледаш, просто се опитваш да я чуеш и най-вече да я усетиш. Но да сънуваш е невероятно нещо! Аз го правя денем. След като си побъбрим с моя приятел и умората напълно ме надвие. В сънищата си виждам, както виждах преди, ясно и в цветове, защото цветовете са важно нещо, не смяташ ли?

Фантазьорът бе спрял да пише и гледаше любопитно моя приятел, клошаря.

- И какво сънуваш?

- О, много неща. Сънувам далечни пътища и нови светове, все красоти – тогава клошарят за миг помръкна. – Като изключим онзи сън, който все се повтаря, но в живота няма само хубави неща, нали? Искаш ли бира? – и клошаря подаде едва начената си бутилка на фантазьора на града.

- Не, аз не пия – фантазьорът огледа внимателно моя приятел и попита. – Ти нищо ли не виждаш?

- Е, не чак нищо. Ето, сега ти виждам главата, но не ми е ясно какви са ти очите или колко е голям носът ти. Малко след като зрението ми се влоши не виждах нищо, но после частица от него се завърна, колкото да чувам и усещам нощта – щом рече това клошарят се засмя, сякаш беше казал най-забавното нещо на света. – Ти какво сънува нощес?     

- А, нищо особено – фантазьорът метна огнен поглед към мен, върна очи върху клошаря и каза. – Сънувах купувачът на очи.

- Моля? – в един глас извикахме аз и моят приятел.

- Да, да, сънувах купувачът на очи, но си беше мътилка, трудно различавах нещата.

- И какво видя? – възбудено запита клошарят.

Фантазьорът направи гримаса, но заразказва:

- Беше нощ. Видях върлинест и възсух старец, имаше големи ръце и дълги пръсти. Движенията му бяха бавни, някак разтегнати, беше с приведена глава и не можех да видя ясно лицето му.

- Но какво направи? Направи ли нещо той? – извиках нетърпеливо аз.

- Нищо. Стоеше на един мост, а аз бях в подножието му, намирах се в средата на пресъхнала река. Ръцете на купувача на очи бяха поставени върху перилата на моста. Наблюдаваше ме. Въпреки че се намираше над мен, се бе привел така, че не успях да видя лицето му, колкото и да се опитвах.

- И нищо ли не се случи? – попита моят приятел.

- Заговори ме. Бях се вцепенил, не знаех какво да правя. А иначе, нали ме знаете, не мога да не предизвикам някого. Но в този момент не ми идваше наум, да направя каквото и да е. Тогава той ме заговори.

- И какво ти каза? – не издържах аз.

- Рече ми: “Младежо – а аз съм вече на петдесет – мостът, под който стоиш е вече ненужен, не мислиш ли?” Не знаех какво да кажа, но промълвих: “Реката може и да е пресъхнала, но ще се завърне”. Хвана ме яд на този старец, исках да го обидя, да го наругая. Той се засмя, не беше зъл смях, но ми прозвуча чуждо и се почувствах много самотен. Купувачът на очи отново рече: “Младежо, надеждата ти е празна. Има реки, които пресъхват и се завръщат, но има реки, които пресъхват навеки.” След тези думи на стареца, ме обзе такава мъка, че бях готов да се разплача и да моля за милост, а не знаех за какво щях да измолвам милостта му. Отвърнах, но този път гневът ми пролича, защото гласът ми ревна: “Времето ще покаже тази река каква е”. Тогава ми се стори, че старецът повдига глава и аз се взрях в тъмното, за да прозра лицето на купувача на очи. Мисля, че видях нещо; нещо, което ме уплаши ужасно; нещо, което може би от страх забравих. Но главата на купувача на очи се приведе отново. Чух гласът му и усетих хлад: “Младежо, знаеш ли защо надеждата ти е празна? Времето е другар, търпелив другар, то бави своята намеса винаги когато може. Но когато всички шансове се изчерпят, когато всички ручеи се оттеглят, когато коритото на реките бъде забравено, времето няма избор и се намесва. Твоята надежда, младежо, е празна, защото нямаш фантазия.” Чувствах сърцето си разпрано. Старецът се обърна и изчезна в нощта. Понечих да изкрещя след него, но не знаех какво. Паднах на колене върху сухия пясък и заплаках. Усетих светът толкова пуст, че не издържах и се събудих.

Аз и моя приятел, клошаря, бяхме потресени. Този сън беше толкова истински и така въздействащ, че дъхът ни го нямаше, а сърцата ни бяха спрели. Без да знае какво прави, клошарят взе бирата в ръка и я изпи на един път.

- И какво значи този сън? – попитах уплашено аз.

Фантазьорът на града отговори бавно и спокойно:

- Значи, че съвсем скоро купувачът на града ще свърши работата, за която е дошъл в нашия град.

- Но няма ли начин да му попречим, да се противопоставим на този зъл свършек? – не се примирявах аз.

- Не знам – отвърна фантазьорът. – Може би няма.

Ден Втори -

Тогава клошарят, без да чува какво си говорим, ни отклони от страшния сън. Беше се приближил до печката в средата на бакалията и я гледаше втренчено. Каза:

- Притоплила се е. Това е хубаво.

Аз се сепнах.

- Кафе? Искате ли кафе. Мисля, ще е хубаво, да изпием по едно горещо и силно кафе, а?

Моят приятел, клошарят, се усмихна вяло, а фантазьорът на града кимна, докато яростно нахвърли няколко бележки върху листите ми за сметки.

Поставих тумбестото джезве върху печката, сипах кафенцето, сложих малко захарчица, налях водица и зачаках. А докато аз чаках кафето, фантазьорът ту се замисляше, ту записваше нещо, а клошарят гледаше пусто през стъклата на прозорците начеващия ден. Мълчахме, а кафето скоро завря. Усетих как балончета ще забълбукват отгоре му, издигнати от хиляди малки шуплички, покрили кафената му коричка на повърхността. Свалих джезвето и налях кафето в три големи чаши. Тримата присъстващи в бакалията образувахме малък кръг около тезгяха, зад който аз се върнах.

Клошарят подуха кафето си, а после бавно и с наслада отпи. Не откъсваше поглед от деня навън. Каза:

- Знаеш ли – явно говореше и на двама ни, но в единствено число – понякога искам, не мога да ти кажа защо, но искам да се впусна бегом напред и да тичам, докато краката ми изпаднат. Разбираш ли, ей-тъй да се отделят от мен, да откажат и да се проснат. Искам да ги няма, или поне, да са някъде встрани. Иска ми се да станат като очите ми, и докато бягам, цялото тегло да свърши.

Аз и фантазьорът на града само мълчахме и слушахме. Моят приятел, клошарят продължи:

- Знаеш ли какво е да не виждаш? Това не е като да си затвориш очите и да гледаш обратното на своите клепки. Там е светло. Когато правиш това виждаш светлина; нишки, които проблясват живи в тъмнината. Да не виждаш значи, да виждаш нищо. Пълен мрак.

Аз бях чувал тези думи, но фантазьорът ги чуваше за първи път и поглъщаше всяка изречена от клошаря дума.

- Знаеш ли, понякога сънувам един сън. Страшен сън. Сънувам тъмното, истинското тъмно! Но не това тъмно, което е когато се затвориш в някоя изба или когато си заключен в някой дълбок зандан. Не, не това тъмно. Не е и тъмното на непрогледната нощ, тя е твърде светла  в сравнение с това тъмно, което сънувам. А в тъмното, което сънувам, знам, но не знам откъде това, че близо до мен, се крие едно бяло перце. Чувам го как се полюшва, как се носи наоколо, но не го виждам. Напрягам се, въртя глава, но нищо не виждам, навсякъде е мрак. Чувствам, че може би не трябва да го виждам това перце, мисля си, че видя ли го, някак ще го нараня, то ще се пречупи. Но какво да правя, много искам да го зърна, поне за миг. Готов съм да примижа, само за да го съхраня, но да го видя. Не се получава. Присвивам очи, после ги напрягам, нищо не се получава. Тъмнина. Когато се събудя ме болят очите. Болят ме ужасно. И трябва да пия една бира. А знам, че от нея ме дели цяла една нощ работа.

Фантазьорът отдавна бе избутал листите встрани и слушаше с цялото си внимание.

- Знаеш ли, понякога сядам до някой контейнер с боклук, който вече съм преровил. Свивам колене, отварям шепа и докосвам своята мечта. А тя е прекрасна, бяла като перце и красива като перла. Заигравам с нея, припомням си я, как се роди в мен, как отрасна. Допирам плахо страните й, търся извивките й, дочувам морските вълни, които нявга са я пазели. Моята мечта, която достроих в сърцето си, но не изградих пред очите си.

Клошарят сви клепачи, ирисите му просветнаха за миг, пое дълбоко дъх и продължи:

- Знаеш ли, не знам дали си се досетил, но аз никога няма да открия своите хиляда пари. Колко ли смет съм преровил, нищо. Няма ги моите хиляда пари. С тях щях да си купя къщурка, декар-два. Нали знаеш, моята къщурка, със земята под нея, със земята под земята под нея, с небето над нея и с това, което е над небето. Въпреки че, онзи хашлак юриста твърди, че не можело така. Не искам да ми летят самолети над главата и да ми тормозят къщурката. И ако някой ден, поради буря или износване, някоя от гредите й се счупи, аз няма да бързам да я поправям. Ще я оставя малко така, счупена. Да си отдъхне. А и за да е малко красиво. После като мине време, ще я оправя, за да е здрава моята къщурка.

Приятелят ми, клошаря, погледна към мен, усмихна се и ми рече:

- Знаеш ли, ако бях открил моите хиляда пари щях да купя всичко. Щях да купя бакалията ти и да ти я подаря.

- Но бакалията е моя – отвърнах.

- Нищо. Нека си е твоя. Аз щях да я купувам и да ти я подарявам колкото пъти искаш. А и щях да купя разни други работи.

- Какви работи? – попита тихо фантазьорът на града.

- Ей такива, други работи. В дворчето щях да си засадя лук, картофи, доматки. Щях да си облагородя едно-две дръвчета, прасковки, дюли, круши, череши. Аз много обичам череши, не колкото бирата, но почти колкото кафето – и клошарят сръбна сладко от кафето си – в къщурката щях да си имам нова печка, тя щеше да топли колкото тази тук. Щях да имам стая, петдесет-сто квадрата, да ми е широко, че ми писна от тоя тесен живот. Писна ми, разбираш ли? И когато ми дойдеш на гости, щях да те каня в тая стая, да се разположиш удобно, да си кажеш приказката, да попиеш от моето кафе. Щото, аз кафето го правя, как само го правя! Хубаво е колкото твоето кафе – повдигна чашата си и отново сръбна – За теб винаги ще има топло кафе, защото ти си моя приятел, моят единствен истински приятел – погледна за миг през тесните процепи на очите си към фантазьора и добави. – И теб ще поканя, защото и ти си като нас, живееш не от дните си, а от сънищата.

Клошарят се вгледа дълбоко в чашата си, заклати я леко и отпи последните й глътки.

- Ако можех да видя какво казва тази чаша, да ми подскаже къде са моите хиляда пари, та да отида и да си ги взема. Ех, ако можеше… А бира ще спра да си купувам. Бира не искам. Аз нея я пия, за да не ме боли, за да натисна мъката навътре, та дано млъкне и не ми мачка сърцето. Ех, бира няма да кусна, вярваш ли ми, няма да кусна! Няма тън-пън в тая работа, не ми се усмихвай, само да ги бях намерил тия пусти хиляда пари. Но, все бъркам в тия боклуци, а там нищо. Смет! Като оная бутилка, която ми показа преди време, с червен етикет и чудна запушалка, но празна, празна бутилка…