Още по-преди -

Изведнъж фантазьорът на града подскочи, гласът му изгърмя  по-силно откогато и да е:

- Каква бутилка? Искам да я видя! Къде е? Дай ми да я видя! – и ме разтърси през тезгяха за реверите.

Изненадах се.

- Има тук една бутилка, нищо особено, само дето е малко странна. Когато купих бакалията преди година, я открих в мазето. То беше празно, само тази бутилка се търкаляше в един от ъглите. Беше здрава, но много прашна бутилка.

- Тук ли е? Дай ми да я видя! – викаше превъзбудено фантазьорът на града.

- Да, ще ти я дам – отвърнах. – Ей сега, сложил съм я в този долап. Но ще се разочароваш. Бутилката е хубава, дори повече, прекрасна е, изящна форма, красив червен етикет, запечатана като съкровище, с тежка и наистина чудна запушалка, но най-странното е, че е празна, някой е забравил да я напълни.

Открих я, а фантазьорът жадно я сграбчи от ръцете ми, изтича до прозореца и я заразглежда с изскочили от орбити очи. Внезапно се разкрещя с прегракнал глас:

- Това е тя! Тя е! Тя е!

Аз и клошарят не разбирахме нищо.

- Баща ми е говорил за нея стотици пъти, описвал ми е всяка нейна подробност. Това е бутилката от ликьор, в която така и не е бил сипан ликьорът.

- Но откъде знае баща ти за тази бутилка? – запитах учуден аз. – Познавал е предишния бакалин ли?

- О, не! Твоята бакалия е имала поне петима собственика за последните петдесет години. Тогава, преди петдесет години, бутилката е била изложена на една от лавиците зад теб – фантазьорът ме погледна изучаващо и добави нещо, което ме стресна. – Знаеш ли, че всички бакали досега някак внезапно напускат нашия град. Разпродават имотите си и изчезват.

- Така ли? И защо? – почувствах се неловко и това ме подразни.

- Не знам. Но може да има нещо общо с тази бутилка.

- Че какво й има на бутилката? И как може една празна бутилка да накара човек да напусне дома си? – вече разбирах защо повечето хора не обичат фантазьора на града и избягват да го срещат или да разговарят с него. Говореше безмислици.

- Може, може! Мисля си, че в един или друг момент бакалите са правили глупостта да отворят бутилката.

- Но тя е празна. Още щом я повдигнеш, това се разбира – идваше ми да изгоня фантазьора от бакалията си, пък ако ще да вземе пустата бутилка със себе си.

- Защо баща ти е разказвал за тази бутилка? – попита с глух глас клошарят.

Фантазьорът на града го погледна за миг, очите му се стъмниха, а после светнаха в някаква негова си лудост. Разказът или може би фантазията започна:

- В града е имало една жена. Казвала се е Дементия Прекоксиана и била най-красивата жена, появявала се в нашия град. Било е малко преди времето на Голямото Земетресение. Всички мъже ухажвали Дементия, а най-богатите сред тях не скъпели парите си, за да й правят безумно щедри подаръци. Никой не искал нещо в замяна, просто всеки се радвал, ако може да я види, да чуе дума от устата й или да бъде щастлив, ако тя приеме дар от него. Бедните й поднасяли цвете, богатите я обсипвали с бижута. Дементия била скромна жена, приемала цветята, отказвала накитите. Никой не смеел да й предложи брак, сякаш по този начин щял да развали прекрасна магия или да извърши светотатство. Но нещата не продължили дълго така. Тогавашният бакалин бил изключително богат човек, нанесъл се в града само преди няколко месеца, вече бил известен с надменния си нрав и грубото си държане. Огромен мъж с нечовешка сила, той всявал страх във всички, които живеели в нашия град. Трябва да е бил крайно неподходящ за бакалин. Веднъж Дементия посетила бакалията. Щом видял красавицата, бакалинът й направил грозно предложение. Дементия толкова се стъписала, че той се разсмял, изпуфтял животински и повторил предложението си. Тогава Дементия видяла бутилката от ликьор. Толкова била очарована от вида й, че преодоляла стъписването си и попитала бакалина за цената на бутилката. Той направил груб коментар и като цена потретил предложението си. Дементия се обърнала и тръгнала да си отива, но бакалинът я спрял и казал действителната цена на бутилката от ликьор. Дементия извадила веднага парите и платила бутилката. Но щом я взела в ръка, усетила, че е празна. Въпреки това, тя не искала да връща бутилката, намирала я за толкова красива, че съдържанието й  не я интересувало. Освен това се страхувала и бързала да си отиде. Тогава бакалинът подхвърлил зад гърба й, че не е платила цялата цена на бутилката. Дементия се вцепенила от ужас. Бакалинът я нарекъл крадла, изскочил иззад тезгяха и се надвесил страшно над нея. Тогава Дементия, без да знае какво прави, стоварила бутилката върху главата на бакалина. Но нищо не се получило. Бутилката изкънтяла и дори без да се счупи,  се търкулнала на пода. Бакалинът освирепял. Нахвърлил се върху Дементия с огромните си ръце. Разкъсал дрехите й и жадно обгърнал тялото й. Тогава в бакалията влязъл баща ми. Казваше, че това била една от най-ужасните сцени, които е виждал през живота си. Развикал се и задърпал потната риза на бакалина. С едно движение бакалинът запратил баща ми право към печката, където той се забил със страшна сила.

Фантазьорът на града замлъкна. Дишаше на пресекулки, а лицето му беше огнено червено. Аз и клошарят чакахме да чуем какво се е случило по нататък; дали Дементия се е спасила от бакалина-чудовище? След малко фантазьорът се поуспокои и продължи разказа си:

- Баща ми беше смел мъж, никога не криеше чувствата си и казваше каквото има да се казва. Освен това, баща ми беше мъж с въображение. Изправил се зашеметен, силна болка разкъсвала съзнанието му, със замъгленото си зрение видял смъкнатите панталони на бакалина и търкулналата се недалеч бутилка с ликьор. Дементия крещяла неистово. Баща ми сграбчил бутилката и с все сила  я напъхал в задника на бакалина. Бутилката изчезнала, виждало се е само дъното й. Бакалинът се строполил на земята, прохъркал тежко, лицето му било зелено, а очите – изопнати. Неизтекла и минута и той издъхнал.

Фантазьорът на града спря да разказва и ни погледна втренчено. Явно цялата история се бе изписала на лицата ни, защото той се усмихна тъжно и виждайки че нямаме търпение, продължи:

- Баща ми и Дементия избягали от местопрестъплението. Никой в града не научил кой е извършителят на убийството. Дементия се прибрала в дома си и много време не излязла от него. След като баща ми я изпратил и успял да я утеши, доколкото може, също се прибрал в своя дом. След няколко дни в града дошъл нов бакалин. Бакалията заработила отново и всички забравили случая със зверското убийство на стария бакалин. Дементия била силна жена и бавно, ден след ден, се възстановявала. Но имало нещо необичайно в поведението й. Пропуснах да ви кажа, че Дементия била скулптор, ваела красиви малки скулптури, оригинални хрумвания, които откривали своите ценители. След случая в бакалията Дементия изваяла много скулптури, но всичките били еднакви  – представлявали десетки изящни бутилки от ликьор. Един ден баща ми я посетил, тя го посрещнала топло и го поканила в дома си. Тогава той видял скулптурите-бутилки. Били обсипали всичко – пода, лавиците по стените, мебелите, масите и столовете. Дементия забелязала стъписването на баща ми и спокойно му обяснила, че това било начин да разбере защо бутилките са празни. Баща ми нищо не разбрал от това обяснение. Дементия му разказала предисторията на насилието в бакалията, как харесала бутилката, как тя се оказала празна, но за нея това нямало значение. Тогава баща ми запитал нужно ли е тя, Дементия, да знае защо бутилката била празна. Красивата жена отвърнала, че ако разбере защо бутилката е празна, купувачът на очи няма да вземе очите й.

Двамата с моя приятел, клошаря, ахнахме. Фантазьорът се засмя малко злокобно и заразказва нататък:

- Баща ми още повече се объркал от този отговор, но си замълчал. Решил, че Дементия е още в шок и че не знае какво прави и говори. На следващият ден отишъл в бакалията да пазарува, макар да не изпитвал особено желание да посещава това място. Бил принуден, трябвало да го прави, за да не предизвика съмнения в хората от града, които инак виждали всичко и щели да забележат, че  не посещава бакалията. Какво било учудването му като забелязал бутилката от ликьор на един от рафтовете в бакалията. Не разбрал защо го прави, но веднага купил бутилката. Новият бакалин се притеснил, като научил, че бутилката е празна, но баща ми го успокоил, че това не го притеснява и че дори празна, бутилката си струва парите. Средството, с което било извършено престъплението, вече не било на показ, но баща ми се сетил за това удобство месеци след това. Веднага отишъл до дома на Дементия и й показал бутилката. Тя гледала с невярващи очи, от което баща ми заключил, че тя счита бутилката за друга, а не за бутилката от злощастния ден. Тогава, без да му мисли много, той показал на Дементия мястото, където била запечатана бутилката и уверено махнал печата и отпушил бутилката. Дементия изкрещяла, сякаш била смъртно ранена. Баща ми, който държал в едната си ръка запушалката, а в другата бутилката, се вцепенил. Искал само заедно с Дементия да погледнат в бутилката и да се уверят, че е празна. Не знаел по какъв друг начин да й помогне. Но явно направил ужасна грешка. Дементия започнала да фъфли, лицето й се изкривило, а ръцете й се гънели като каучук. Така и не могла да се възстанови от този втори удар. Само няколко дни по-късно се оказало, че е бременна. Тя така и не възвърнала съзнанието си, за да разбере това. Състоянието й се влошавало с всеки изминат ден. Единственото, което говорила, били някакви безсмислици за мъж, който обикалял и купувал хорските очи. Чудно било, че плодът й се развивал добре. Родила навреме и без никакви усложнения. Месец след това състоянието й достигнало критична точка, Дементия не спирала да бълнува словата си и дори започнала да дере лицето си. Баща ми се принудил да я върже, оставил детето да спи в малкия си кош, недалеч от Дементия и отишъл да извика лекар. Един техен добър познат. Щом се върнал, открил  Дементия мъртва. Била без очи. Всички тъгували за Дементия, но не разбрали причината за трагичната й съдба. На погребението се стекъл и последният жител на нашия град. Всеки се поклонил пред тленното й тяло и целунал ръцете и страните й. Очите й били схлупени, но под тях ясно си личали двете й очни ябълки. За сметка на това баща ми, който не се отделял от покойната и стоял плътно до ковчега, бил с клепачи дълбоко хлътнали в очните му гнезда. Милият ми баща толкова се измъчил, изпитвал такава силна вина, че в незнанието си какво да направи извадил собствените си очи и внимателно ги поставил в празните очни кухини на Дементия. Когато по-късно баща ми излизал по улиците на града, всички виждали ужасната гледка – високо вдигнатата му глава и дупките наместо очи.  Спомням си, че щом поотраснах, баща ми се спираше на различни места в града и на висок глас говореше объркани неща. Всички го смятаха за луд, но никой не чуваше какво казва. Той ми беше баща и аз го слушах внимателно. Когато станах на двадесет, той почина. Погребах го до гроба на Дементия, моята майка.

Не знаех какво да кажа. Картините от историята на фантазьора на града се въртяха пред очите ми, все едно бях присъствал на тях. Клошарят стоеше до печката и гледаше с почти слепите си очи хипнотизирано в бутилката от ликьор.

- Как бутилката се е оказала отново тук, в бакалията? – запита клошарят.

- Не знам. Баща ми казваше, че след смъртта на Дементия той е потърсил бутилката, но не я е открил. Където и да търсел, откривал само скулптурите. Дълго ги опипвал, за да се увери, че не греши; нали очите му били при Дементия, заровени с нея под земята.

Изведнъж, както говореше, фантазьорът на града сграбчи със свободната си ръка листите, върху които бе описал съня си и без да оставя бутилката, се извъртя и излетя от бакалията. Аз и клошарят нямахме никакво време, за да реагираме.