КУТИЯТА СЪС СПОМЕНИ
Вили Димитрова - liche
Тя беше много стара. Не си спомняше вече дърводелеца, който я сглоби, нито другия майстор, който я украси с меден обков. Но си спомняше все още, че беше много красива и ухаеше много свежо на дървесината, от която я бяха направили. Имаше си медна ключалка, която щракваше като я затваряха. И всичките ù ъгълчета бяха покрити с медни пластини, които някога бяха лъскави. Е, сега бяха потъмнели, но кутията пак беше красива.
Когато майсторът я завърши, я сложиха върху една малка масичка, но не я оставиха да стои дълго време сама. Много скоро една ръка я отвори и пусна в нея няколко снимки. После пак... и пак... Снимките я изпълниха догоре и на кутията ù беше много весело като ги слушаше как шумят непрекъснато.
Но бяха някак тъжни и скучни. Може би, защото бяха само в бяло и черно.
Докато един ден една много нежна, млада ръка ги извади и на тяхно място пусна една купчина съвсем нови снимки. Те бяха лъскави и многоцветни.
Какво ли нямаше върху тях. Реки, планини, дървета... и едно много синьо небе. Почти на всички. А на някои небето го нямаше. Но имаше мебели и много хора – едни с чаша в ръка, други – прегърнати по двама, да се въртят в танц... кутията още чуваше музиката.
Най-много ù харесваха снимките, на които имаше зелени паркове и деца, които играеха в тях. Кутията чуваше смеха им. И се чувстваше щастлива, беше й толкова весело... Сякаш заедно с децата и тя играеше на пясъчника, спускаше се по дървената пързалка и гонеше топката по зелената тревичка. А наоколо звучеше радостната песен на птичките, накацали по дърветата, ограждащи парка като верни стражи.
Но на някои от снимките нямаше зелена трева. Всичко беше покрито със златист килим от листа. А клоните на дърветата стърчаха голи и тъжни. Нямаше ги и песните на птиците.
Кутията знаеше, че след жълтия килим идваше онова бяло покривало, от което всичко блестеше и изглеждаше чисто и свежо. Това тя го знаеше пак от снимките. На тях хората бяха навлечени с дебели дрехи, а главите им бяха покрити и косите им не се виждаха.
Затова пък децата бяха още по-весели. Те ходеха на високия баир, който кутията виждаше от прозореца срещу масичката, на която я държаха през цялото време. Влачеха след себе си дървени шейни и с тях се пущаха по нанадолнището. А смехът им се чуваше надалеко. Кутията много обичаше да ги гледа как се забавляват. И разбираше, че това е най-хубавото време... За децата!
Както се беше унесла в спомени, кутията не усети кога е минала нощта. През прозореца се виждаше зората, а малко след това се показа и слънцето. Наоколо стана много светло.
По едно време кутията усети как някой отвори капака ù и светлината нахлу в нея. Снимките се оживиха, зашушукаха весело, заподскачаха и тя им се скара да са по-кротки. Така де, масичката беше много малка. Ами ако я съборят на пода?!
Нежната ръка потъна във вътрешността на кутията, загреба снимките и ги извади навън. Кутията потръпна от самота. Ослуша се – дано разбере какво се случва. Какво ли щяха да правят с нея?...
Изведнъж тя усети, че някой я взема на ръце и я носи нанякъде. Кутията се притесни много – та тя не успя да се сбогува с масичката, върху която беше живяла толкова години... И къде ли останаха снимките, които я веселяха през цялото време?! Нямаше кой да ù отговори на въпросите.
Спряха се. Кутията помисли, че са пристигнали и се огледа ... И тогава видя онази същата ръка да залепва нейните любими снимки върху едни черни листове, а отгоре ги покриваше с прозрачна и много шумоляща хартия. И те вече не можеха да се виждат и да се веселят...
Кутията се натъжи много. И когато тръгнаха отново, на нея ù беше все едно къде я отнасят. Тя разбра, че завинаги са я разделили с приятелките ù, които досега изпълваха живота ù със смисъл.
Последното, което видя, беше една врата. След това настъпи пълен мрак.
Но в мрака се дочу нежното гукане на гълъби... На много гълъби.
Кутията се усмихна в тъмното.
Тя не беше сама...
================= =================== ===========
© Вили Димитрова Всички права запазени