Той умираше. И в  последните неизползвани мигове на своето съществуване достигне до извод, едновременно стряскащо точен и  невъзможен по своята същност. Той бе мъртъв. Парадокс. "Аз съм в края на своя път и все пак все още мисля, въпросът е за какво"? 

В началото бе мрак И мракът покриваше всичко и мракът бе всичко. Тогава  той каза:

– Къде съм? - и се учуди сам на себе си, че го казал, и се учуди сам на себе си, че го бе   помислил. Точно се канеше да се предаде на мрака, да забрави какво бе казал или помислил, когато  стана светлина и светлината се отдели от мрака. После светлината му отговори. Тогава той разбра, че има очи да вижда...

– Здравей - и светлината колебливо му махна с ръка.

… и уши да чува.

– В рая ли съм?

Светлината въздъхна и след това се смути..

– Амии, не мисля, би ли искал да бъдеш?

– Не знам, там хубаво ли е?

– Не знам, макар, че всъщност… не знам.

– Тогава къде съм?

– Амии, помниш ли че ти беше там?

– Не знам, нищо не помня, къде е това там?

– Ами там, тоест не тук. След това падна.

– Къде съм паднал?

– Тук.

– Оуу, разбирам.

Тогава светлината се доближи.

– Може би имаш нужда от малко време за да свикнеш, че си тук, а не там. Може би ще ти е нужно малко кафе с уиски.

– Имате ли?

– Не съжалявам, но ако имах бих ви предложил.

– Благодаря все пак.

– Можете ли да слушате, имам в предвид. Мога ли да ви се представя?

– Разбира се.

Светлината подаде ръка за да се ръкува и той не я пое, защото не знаеше дали има ръка.

– Здравейте, аз съм аз.

– Радвам се да се запознаем, но аз не помня кой съм.

– Ами аз съм тук точно за това.

– За кое?

И светлината му намигна.

– Спокойно, ще го разберем. Първо искам да попитам как се чувствате? Виждам че краката и ръцете ви треперят.

Тогава той видя че има ръце и крака, които да треперят.

– Да аз треперя, но не знам защо?
– Може би искате да се върнете?

– Къде да се върна?

– Не знам, там където сте били преди да бъдете тук. 

– Когато се обърна виждам само мрак. Няма нищо зад мен, където и да е било там, то вече не съществува. За мен има само напред. 

И светлината тъжно промени цвета си от бяла на слоново бяла. И разбра светлината, за себе си, че има цвят който може да променя.

– И все пак вие треперите, и в гърдите ви има празнина.

И тогава той напипа гърдите си и усети празнина.

– Да това го помня. Намерих тази празнина, взех я и след това паднах. Взех я от там…

И той понечи да се обърне за да посочи.

– Моля те не се обръщай.

– Защо?

– Не знам.

И Светлината започна да мъждука и разбра за себе си, че може да мъждука.

– Може би, трябва да гледате напред.

– Защо? 

– Не знам.

После и двамата погледнаха встрани. И миговете започнаха да се точат. И разбраха миговете за себе си, че са мигове и могат единствено да се точат.

– За теб има само напред.- каза най-накрая светлината.

– Напред, какво има там?

– Не знам, какво би искал да има?

– Не знам.. За мен има само напред, но в себе си имам празнина, не мога да продължа. Не мога да я взема със себе си. 

– Остави я при мен, аз ще я взема.

– Няма ли да дойдеш с мен? 

–  Ще дойда, но трябва да скрия тази празнота иначе друг може да я намери. Ти продължи напред, аз ще те настигна.

И той извади празнината от гърдите си и й я даде след това пристъпи напред и премина пред светлината.
– Идваш ли- но не получи никакъв отговор. 

Погледна напред. И мрак покриваше всичко и всичко бе мрак. И в  последните неизползвани мигове на своето съществуване достигне до извод, едновременно стряскащо точен и  невъзможен по своята същност.