VIII
На входа на Централна жп гара София.
- 10 часа е. Мисля, че точно сега би трябвало да влизам в часа по химия – Емил се засмя, изпълнен с почти злорадо удоволствие.
- А аз щях да карам литература. Всъщност съжалявам, че я пропускам. Наистина обичам предмета, но понякога самите часове не ми харесват. Без мен ще бъде тихо. Сега ще се наложи и другите от класа да вземат малко участие, да поразмърдат някоя мозъчна клетка…
- Колко самодоволно от твоя страна – пошегува се Емил; той разбираше много добре за какво говори Лора. Сега и на нас ще ни стане по-ясно, защото след тази негова забележка, Лора се почувства длъжна да обясни:
- Знаеш ли колко ме е яд на това, което се случва в час? Знаеш ли, че от 20 човека клас винаги сме петима, които да сме си прочели произведенията? Сигурна съм, че и при вас е така, ако не и по-зле. И оттам нататък за какво става дума изобщо, какво обсъждане, каква мисъл? Хората не си мръдват пръста да прочетат… А би могло да е друго, може да е по-друг начин. Няма произведение от тази година, в което да не откривам нещо свое или нещо ново; всички успяват да ме докоснат, да ме развълнуват… Все пак тази година взехме Ботев и аз го обикнах истински. Разбрах огромния смисъл, който стои зад фразите, които все се повтарят покрай името му (свобода, борба, гений, любов и омраза) и този смисъл ме вълнува, прави Ботев близък до сърцето ми, прави неговата молитва и моя. В един заспал робски свят да мечтаеш, да се бориш, да дадеш целия си живот за свободата и справедливостта и да оставиш такава красива следа с творчеството си, мисля, че това е истинското съвършенство. Да, животът и творчеството на Ботев са съвършенството за мен. – Лора се усмихна при тази мисъл, а Емил се усмихна на усмивката на Лора – Предстои ни да вземем и Елин Пелин, особено харесвам „Андрешко”, и Яворов, когото обичам като Ботев и Вапцаров. – тя можеше да продължи още дълго в този дух, но се присети за нещо друго - И нали всички са много практични днес и все питат: „Това за какво ми е?, Какъв е смисълът да учим това?” Мисля, че няма по-полезен предмет от литературата, защото тя ни учи да чувстваме, да мислим и да се изразяваме. Не е обременена с формули и теории, които не схващаме на практика, защото литературата идва от живота и се връща към него, и не изисква нищо повече от малко активиране на въображението.
- Един единствен извод, до който достигнеш сам, струва много повече от сто назубрени урока. – допълни Емил, като в същото време огледа гишетата и се нареди на опашката за билети, Лора го последва - Литературата позволява, дори изисква да мислим много повече самостоятелно, отколкото може в биологията, химията, езиците, или каквото друго се сетиш.
- Именно. А вместо да се възползват от това какво правят? Нищо, не четат произведенията. Остават си празни глави и празни сърца!
- А не е толкова трудно. Учителките с техните планове са направили всичко толкова разчертано и подчертано, дори твърде ясно и разграфено.
- Това е, за да запомнят всички, каквото трябва да се каже по въпросите без дори да са си чели самите произведения. Колко досадно! Но разбирам госпожите.
- Да, нали работата им е да обяснят. Лоши са само мързеливите госпожи, по какъвто и да е предмет, които само искат да си продиктуват плановете, да отметнат работата и да напишат някакви оценки, впрочем най-често добри, че да не ги занимават учениците повече.
- Ако стана учителка, не искам никога да бъда такава, защото просто ще намразя себе си…Най-страшното е да се разочароваш така, че да не можеш да се бориш повече и тогава сякаш единственото, което ти остава е да вдигнеш ръце. – каза Лора след пауза, с различен глас и някак отнесен поглед, а Емил се запита дали тя си мисли за часовете по литература, за баща си или за целия объркан свят.
Ето го и техният ред.
- Добър ден! Два ученически билета за Варна, моля!
- … - едновременно раздразнена и отегчена, леличката зад гишето се взираше в компютъра си. Обгърната от аромата си на евтин парфюм, прекомерно затлъстялата жена сякаш беше превърната в автомат и единствено човешката ѝ нервност се беше запазила.
- Картите!
След няколко минути Емил и Лора си взеха билетите, пожелаха хубав ден (без да получат отговор) и продължиха, оставяйки зад себе си озлобената, потисната от живота жена. Безчувствието не е останало в класната стая – отбеляза Лора.
IX
С ритмичното си тракане влакът бягаше по релсите, изрисуван с графити – неразбираеми послания. Колко е хубаво да даваш на хората посока и движение – мислеше си Емил – а те дори да не се замислят, да се качват без да се тревожат за това, да се занимават със своите си неща. Да бъдеш полезен без да се натрапваш, да имаш смисъл без да парадираш с него – прекрасно е.
Влакът напредваше през есенните гори. Подминаваше стари изоставени спирки. Сенките на дърветата се надбягваха. Сякаш сред тях тичаха и сенките на партизани или хайдути, отречени и забравени. Гората изоставаше, влакът профуча през нея. Тунел. Но влакът носи своята светлина… и не е страшно, дори е хубаво. Лора и Емил излязоха от купето, застанаха пред големия прозорец и гледаха слузестата тъмнина на тунела. Сякаш сме в устата на чудовище – помисли си Лора – или в коремчето му. Емил държеше ръката ѝ. И отново слънцето, и златистата природа на септември.
- Наближаваме любимото ми място – усмихна се Лора и се загледа замечтано в скалистите великани, извисяващи се от двете страни на влака. Какъв е мъничък той – играчка в ръцете им и какви причудливи форми приемат надвесилите се над него величествени скали.
Истинско вълшебство – Искърското дефиле. Слънцето бягаше сред вълните на реката, бърза и искряща. Нейният танц прегръщаше планините, които не можеше да пробие. Искър криволичеше, описвайки водни кръгове, покрай каменните фигури, продупчени от пещери, и покрай високите червеникаво-жълти планини. Там, горе в самите скали бяха изникнали на места малки къщички. Сгушени между камъните, от височината, на която бяха кацнали, къщичките можеха да обхванат с поглед цялата изумителна картина на пролома.
- Какво ли щастие е да се събуждаш тук? – произнесе Лора – И да бъдеш сред тази красота всеки ден?
- Струва ми се, че няма как човек да бъде лош, когато всичко покрай него е толкова прекрасно – Емил се усмихна, но усмивката му беше някак тъжна – Тук не може да се случи нищо лошо, сигурен съм. Тук човек е щастлив, значи е и добър. Тези неща вървят ръка за ръка, а всички престъпления, обиди, несправедливости – всички те идват от нещастието.
- Но и самите те водят към него. Кажи ми, как се разбива такъв омагьосан кръг? Как може да се излезе от него?
Емил мълчеше, Лора отново заговори:
- Благодарна съм, че съм тук и виждам тази красота – и тя подаде ръката си през прозореца, срещу тях дишаше живописната картина на реката, скалите и небето. – Ако в един миг всичко приключи и изчезне, аз пак ще съм благодарна, че съм била тук с теб.
- Аз също – гласът му беше глух, Емил стисна студената ръка на Лора по-здраво. Смътната, неопределена тъга ги държеше в отровната си прегръдка. Влакът им ще отлети напред и те никога няма да станат едно с природата, която толкова обичат. А как биха искали да са като нея – силни, добри и красиви; да прощават, когато може да се прости, но и да бъдат способни всичко да унищожат, да изравнят със земята в един удар, когато вече не може да се понася... Влакът навлезе в поредния тунел. Емил и Лора се прибраха в купето и седнаха един до друг, до прозореца.
© Любомира Нанева Всички права запазени