Тъкмо наближавах петдесетте, когато черна котка ми мина път.

     Спрях. Не съм суеверен, но защо точно сега и точно тук ми се случва това?

     – В никакъв случай не може да продължаваш така! – изкрещя жена ми. – Ти не знаеш ли, че сега е ретроградният Меркурий?

     Чувал бях за този Меркурий, но ми се струва, че не само той е ретрограден. Ретроградна е и пътната настилка, и тъщата, и пейките, и властта, и демокрацията, и политиците. Само корупцията е съзидателна, но докато стигнеш до нея, трябва да насътвориш доста ретроградности.

     – А как да продължа? – питам така, че да получа разрешение или поне насока. Все пак някакво движение трябва да предприема. Не може да стоя така. – Напред, назад или как?

     Жена ми се отдаде на размисъл. Харесвам това нейно положение – изглежда като че спи, а всъщност обсъжда нещата наум, претегля и съобразява. Между две съображения я чух да хърка и затова повиших тон:

     – Как да продължа? Нали каза, че...

     Тя се стресна.

     – Защо крещиш? С крещене нищо не можеш да направиш. По-спокойно, ако обичаш. Прекъсна потока на мислите ми.

     Да бе, потока на мислите съм прекъснал. В крайна сметка, аз сам мога да взема решение. Нали аз съм този, на когото черна котка пресече пътя? Аз съм потърпевшият, аз ще страдам или няма да страдам, аз съм избраникът на съдбата. Лошото ще се случи на мен и тъкмо затова трябва да имам свободата да реша дали да го посрещна или да го избегна.

     – Ще продължа! – казах ясно и отчетливо. – Ще продължа напред!

     Жена ми ме изгледа съжалително.

     – И къде по-точно? Помниш ли накъде си тръгнал?

     Помня, разбира се. Но тя доля масло в огъня:

     – Или си забравил откъде идваш?

     Не съм забравил. Идвам от малък град, тръгвам към по-малък. Изобщо светът ми се смалява напоследък и докато вървя напред, все назад се връщам в известен смисъл. Какво да направя – животът е колело. Е, аз съм все от долната част на колелото, но и това е позиция.

     Пак усетих онази съжалителна нотка в погледа ѝ, която ме влудяваше. Знае, че не обичам да ме съжаляват и затова непрекъснато ме гледа така.

     – Добре, скъпи – каза, – давай. Имаш право.

     И откога пък имам право? Аз цял живот имам право, но никога досега не съм успял да го упражня.

     – Накъде да давам? – попитах объркано, опиянен от обстоятелството, че правото е на моя страна.

     – Няма значение – просто давай.

     Ще давам, защо да не давам. Както вече казах, наближавам петдесетте години и още има какво да дам от себе си. Няма да позволя на някакви котки да ми пречат.