1.

         Тишината около Ишмалия след залез ставаше плътна и дебела като тъмна  наметка, обръбена със сребристи звезди. Не се ли подгънат краищата ѝ добре под тялото, спящия град щеше да усеща хладния допир на вятъра откъм пустинята цяла нощ.

         Вятъра, същия, който обичаше да разплита пясъчните нишки, скиташе около стените на града в търсене на пролука, през която да навее пустинен прах. Увереше ли се, че няма да намери такава, както обикновено щеше да се заеме с трансформирането на гърбиците на дюните. На сутринта околността трябваше да изглежда същата както стотици други дни, но със стотици малки изменения.

         Алтар чакаше нощта да отмине, за да влезе със зората в града Ишмалия, крепостта на древен фанатично вярващ в Троизма род – определящ и разполагаш със животите на всички хора по тези земи. Високите стени с фолиобетонно покритие го пазеха от нежелани гости като пустинни лъвове, глутници хиени и кристални скорпиони. Също и не позволяваха на окъснял пътник да влезе след часа на залеза и неумолимите стражници го оставяха на милостта на тъмнината и нейните твари.

         Нощта плашеше онези свикнали да се крият от нея зад градските стени.

         Гладен свят на мрак, тъма и болка – помисли си Алтар, оглеждайки къде сред полетата от соларни панели и вертогенератори може да се свие.

         Не успя да стигне навреме, само видя отдалеч как някаква фигура премина последна и вратите след нея се затвориха чак до утринта. Нито потропа, нито повика за внимание. Вече бе срещнал няколко указателни табели, които обещаваха на чужденците гостоприемство, но само ако стигнат преди залез Ишмалия.

         Иззад стените се изви глас на призива за вечерна молитва.

         - Времето се върти и ние сме обхванати от кръга му!

         Алтар завъртя ръка и обхвана в кръга Сириус. Песен прослави онзи, който владееше космоса и времето, можещ да го завърти и превърне в едно общо цяло. Всеки повярвал и последвал призива щеше да стане част от могъществото на всеобхватната стихия.

          Алтар се приюти до купчина камъни, подготвена за градеж недалече от стените и се зави с плаща си. Дълго гледа Сириус преди да заспи и засънува.

         2.

         Безкрайността сякаш го погали. Като очи на котка светят две звезди. Зениците им са нашарени от сухаците дето вятъра размята из голите полета. Имат толкова магичен зеленикав блясък и се забиват подобно на ками в мислите на спящия.

         Очите на нощта - греещи факли над притихналата равнина.

         Нима Времето го гледа през тях с космичен присмех и земна наслада заради болката, която менталните окови му причиняват. Жадно попиват всяка капка кръв от всеки отръфан къс месо, които падат като есенните листа край реката.

         Стиска пръсти от болката, бори със зиналите насреща хищници, силни и дълбоко забили нокти в кървящото тяло. Острите им шипове се забиват все по-навътре, веригите глухо дрънкат и още повече натежават.

         Издиша – откъсна се още една нишка и ликото на живота оредя отново.

         Предаде се и отпусна уморени от борбата мишци.

         Орлите го захвърлиха през пространството от звездните вълни. Падна като камък, откъснал се от гръдта на скала, и се търкулна, пропадайки през мрежата на край и на начало.

         Падайки разбра, че ще трябва да измине труден път.

         - Дали ще те е страх? - попитаха звездите.

         Не отговори, просто се вкопчи в скалата и зачака да се събуди.

         И отвори очи в друг свят, в който изгрев и залез бяха спели своите пръсти около неговият дом – пустинята.

         3.

         Изгрева промъкващ се между дюните е като отваряне на очите след дълбок сън - също като съзнанието на събуждащ се човек.

         Погледа известно време е премрежен, умът все още витае в онзи друг свят, който гадателите казват, че може би е истинския, а този тук е само неговото отражение. Миг-два спящия, решил, че се събужда, обитава ничието място между тези два свята – след това очите прогонват виденията и денят вече е дошъл.

         Алтар се изправи с издигането на слънцето, което се отрази хиляди пъти в соларните панели. Листата на близките палми се разклатиха и зашумяха. Тръгна към големия портал, пред който през нощта бе събрала няколко шепи прах. Отвътре се чу суетнята на вратарите, заскърца механизъм и крилете на портала започнаха да се открехват с протяжни метални стонове.

         Дружина стражници застанаха на местата си и провесиха знамето на рода Удо, който владееше Ишмалия и дюните край него от поколения. Сега вече всеки бе добре дошъл, поне докато портала не бъдеше затворен отново със залеза.

         Пътника поздрави и премина. Отиде до близкия извор и подложи водника си, след това пи дълго и с благодарност, че водата я има за да го има и живота.

         Тогава видя насред площада клетката и свитото в нея тяло, което току що се обърна на една страна. Дългите коси се отметнаха и откриха лицето на спящия.

         - Асила... – промълви той, щом я разпозна.

         Беше спътничката му, същата онази скитница, която спаси от яростта на слънцето и след това изчезна пак някъде из пустинята. Отказа да следва Пътя му, вярвайки че нейният собствен е навътре към сърцето на огнения безкрай под небето. Търсеше своето изпитание пред Времето, отказвайки да приеме, че тялото ѝ вече е получило достатъчно.

         Сега незнайно защо бе окована – Алтар знаеше, че рода Удо е строг в законите, с които управляваха земите си. Приближи се току до извитите обръчи. Асила спеше върху дървен нар над решетките, ръцете ѝ бяха оковани в тънка верига, продръкваща тихо от лекото ѝ дишане.

         Дали са я осъдили затова, че е скитница? Или е извършила някоя друга простъпка?

         Един стражник се приближи, търкайки сънени очи и го избута назад с неясно мърморене, че се е залепил до клетката като плюнка на пясък. Наблизо се прозя друг и също се приближи. Бяха като едри охранени котараци, лениви на вид, но с остри нокти – криви саби, препасани през кръста, също и къси копия с електрически парализатори.

         - Какво е сторила?

         - Все още не е – рече стражника и премести копието си в другата ръка.

         Алтар се извърна към клетката.

         - А какво ще извърши?

         - Ще убие, страннико... Днес е кръвния данък.

         - Кръвен... На кой се плаща?

         - Хайде, намерил се да пита - ха върви си по пътя!

         Стражника с досада му махна да се разкара. Другия обаче видя знака му и без излишно да бъде груб рече:

         - Иди назад, пътнико, до нея никой не трябва да се докосва, за да не остане непречистен.  

         Той намести снаряжението по себе си, колкото за да покаже на Алтар, че законите на Ишмалия се спазват и добави:

         - Кръвта, която се пролее тази нощ, ще ни пречисти всичките – така повелява Сириус.

         Двамата стражници направиха кръглият знак на времето и застанаха от двете страни на спящата. По върховете на копията им блеснаха мълнии със зловещо изплющяване на заряда.

         Алтар се отдалечи, приседна до извора и продължи да гледа Асила. Лицето ѝ бе изпито, обрамчено от спуснали се кичури коси. Лицевата ѝ маска бе отнета, липсваше и пътната ѝ торба, плаща висеше окачен на клетката.

         Затворена също като див звяр – отбеляза пътника и се опита да си припомни обичая за кръвния данък, който се дава по тези земи. Наистина, бе чувал за него, но подробностите оставаха неясни. В родния му Карак нямаха нужда от него, но той се намираше на стотици километри, а тук пустинята управляваше с други разбирания на думите на Сириус.

         След малко града се поразбуди и народа започна да излиза от домовете си. Изпълниха улиците и с телата и с гласовете си. Движенията на едни бяха забързани, те се бутаха с подвиквания. На други бавни и премерени, тежко поздравявайки се с възхвала, че са част от Времето.

         Дълги кервани се приближиха до портите на Ишмалия и сръчни търговци разтовариха стоките си, които наредиха на временни сергии. Сенници зажужаха и отблъснаха наливащите се с огнена жлъч слънчеви лъчи. Пустинята замириса на кенелени сладкиши, на букет от билков чай и топъл хляб за гладните.

         Алтар още преди да закуси разбра за отредената присъда над Асила. Можеше ли да ѝ помогне и да я предпази да извърши онова, което щеше да бъде изпитание, оставащо болезнен белег за цял живот?

         Бяха отредили – тя трябваше да екзекутира трима избрани от жребия на Сириус.

         4.

         Светилниците огряваха площада, водата в двата фонтана се разплискаше в мраморни плочници и тълпата с наслада се подлагаше на пръските ѝ. Пустинята ръмжеше от мрака, но хората не я чуваха щом се намираха зад стените на града. Порталите бяха залостени, никой външен не можеше да влезе, нито някой да напусне.

         Алтар бе опитал да отмени присъдата над Асила, но законът на Ишмалия бе неумолим и повеляваше онзи последен минал през портите на вчерашния ден да бъде избрания, който да прелее греховността на останалите. Дори и да е чужденец.

         Асила, разбрала участта си, се бе опитала да избяга, затова я бяха оковали. След екзекуцията щяха да я освободят, за да продължи живота си като убийца на трима непознати. Нямаше да е лесно да живее с това клеймо, но тя или трябваше да приеме или да бъде разкъсана от фанатизираната тълпа, която в тази нощ имаше властта да отнеме живот ѝ. Така повеляваше обичаят на Ишмалия.

         Тълпата искаше да се пролее кръв.

         Нямаше как да ѝ се откаже - така е било, така щеше и да бъде. Хората имаха нужда от тази емоция – да убият, макар чрез ръцете на някой друг, но умовете им ставаха съпричастни, а глада и страстта на човек да убива се уталожваше до следващата година.

         - Хищници! – възмути се Алтар, неколцина близкостоящи го изгледаха настървено. На този ден в мислите си всеки убиваше с незатихваща през хилядолетията страст. Бяха като онези орли в съня на Алтар, зинали и жадуващи да разкъсат гола плът.

         Брадат мъж направи някакъв знак към Алтар и му обърна гръб.

         - Пътника не мисли, че като цяло обичаят ни е полезен, нали? – рече друг мъж, държащ ръката на дете, след като видя знака на поелият по Пътя.

         - Не и по този начин – с какво е заслужила тя да страда цял живот? Дори не е от вашия град.

         - И още по-добре, че не е – одобри факта непознатия и надигна детето, за да види ешафода. - Така ще разнесе кървавия дан чак до родните си места и по този начин и там ще отпият от кървавата чаша, а това...

         - Хищниците и те затова убиват – прекъсна го Алтар, - заради глада си към кръвта.

         Откъм пустинята долетя предсмъртен врясък и след него тържествуващ вой.

         Незнаен звяр е дебнел, преследвал и убил жертвата си и сега пируваше.

         5.

         Тишина застели площада.

         Дори вятъра замълча за малко.

         Звездите над града безмълвно потрепваха.

         В такъв момент тишината е по-тежка от врявата на пазарен ден – помисли си Алтар.

         Тишината смазва слуха, свива мислите и собственото дишане кънти в накъсаното си хриптене. Тълпата вече чакаше ритуала, с който да утоли страстите си.

         Той потърси скитничката – тълпата я ограждаше и дебнеше с очи. Група стражници я пазеха отстрани на ешафода. От другата му страна бяха избраните да умрат, телата смирено приведени под извезани с образа на Сириус плащове.

         Асила очакваше да я побутнат към трибуната. Все още не бе решила дали да жертва собствения си живот заради трима непознати или да отнеме техните. Противно ѝ бе дори да си помисли за онова, което трябваше да стори. Умът и не проумяваше как обичаите могат да бъдат толкова жестоки, а уж всички вярваха в едно и също Време и неговия пророк Сириус.

         Не е ли небето еднакво над всички ни?

         Не са ли звездите му същите и за мен, и за тях?

         Нима могат очите им да виждат толкова различно, а сърцата им да бъдат безмилостни в своята вяра?

         Определено и небето можеше да бъде друго, и увереността в необятността му да налага свои разбирания в сърцата на вярващите.

         Гладът я бе изострил, жаждата подлудяваща - тялото ѝ искаше храна и вода, която обещаха да ѝ дадат след екзекуцията.

         Дали щеше да може да яде ако убие? Нали и осъдените са от плът и кръв.

         Ръцете ѝ стискаха и отпускаха пръстите си. Искаше да се събуди отново в пустинята, този път нямаше да свърне към лъсналите стени на градове. Закле се повече в градове да не влиза – клетвата ѝ бе прекалено късно сторена. Държеше в шепи живота на трима души, а те я молеха за милост чрез нейния собствен. Избягваше да гледа към тях, за да не запомни лицата им.

         Преди малко я попитаха дали иска да знае имената им и Асила прокле кръвта и водата на пазачите си.

         Облиза пресъхналите си устни, намери малко прах по тях и заплю и прокле целия град.

         - Нека пустинята ви залее!

         Стражниците насила се засмяха с дрезгави гласове, макар неколцина да направиха кръглия знак от страх.

         Силен вой извести на всички, че е дошло времето за кръвния данък. Асила затрепери.

         Няма да можеш! – проплака съзнанието ѝ. – По-лесно е ти да умреш...

         Тя извърна очи към небето, а след това видя, че обречените са вече пред нея - коленичили, главите им подложени на остриетата над тях. Светилниците и факлите затаиха дъх и пламъците им замряха. Управниците от рода Удо дадоха знак на стражите.

         Някоѝ запя тъжна песен за пясъци, кървав залез и забравата, която иде след всяка нощ.

         Старейшините на града посочиха мястото ѝ пред механизмите за смърт.

         Тълпата се разкъса и загърнат в плащ човек се качи при тях. Вдигна длан към Асила да стои на мястото си, двамата стражници зад нея понечиха да минат напред и да го отместят, но един от управниците ги застави да останат на местата си.

         - Аз ще ги убия – рече тихо Алтар и показа знака си на пътник. – Времето го повелява, Сириус сам ме е посочил щом Пътя ми ме е довел дотук. Пуснете я, нейната кръв е обречена на друго дело, аз ще пречистя народа.

         Старейшините се спогледаха, тълпата засъска като многоглава змия. Кръвта им зашумя с гневни гласове - имаха нужда от проливането ѝ, а нещо ставаше и отлагаше ритуала.

         Фонтаните бликнаха, отвъден порив довя мириса на блатист пясък. Дебнещ лъв изрева и старейшината, същия онзи, който спря стражите, даде съгласието си Алтар да изпълни ритуала. Кръвта трябваше да потече, нима избрания от Сириус да следва Пътя му не е най-подходящия – обичая не казваше, че не може.

         Стражниците издърпаха Асила, която дори не разбра какво става. Някой я изведе настрани и набута в треперещите ѝ ръце водник. Тя отпи със сухи устни, напукали се само за няколко мига, едва преглътна и се потопи в мрак.

         Гладен свят на мрак, тъма и болка – повтори си Алтар и пристъпи решително.

         Малко след това се чу свистене на остриета и три глухи тупвания.

         Тълпата въздъхна, кръвта беше пролята.

         6.

         Асила се освести под завивката, с която я бе наметнал Алтар.

         - Алтар!

         - Тук съм – отзова се той.

         Приближи се и приклекна до нея. Поднесе ѝ водника, от който Асила дълго пи. След това изяде няколко парчета плод, къс-два осолено месо и отново пи вода.

         - Какво се случи? Сънувах кръвта на Ишмалия...

         Пътника не отговори. Имаше ли нужда да си спомнят. Времето щеше да затрупа спомена с пясъците си и воят му постепенно ще заглъхне. Колкото и да е тъмна нощта, винаги идва нов ден, а всичко преди него е вече отминало.

         Алтар я попривдигна, намествайки сгънат плащ за облегало. Седна до нея и посочи тъмнината.

         - Дните и нощите ни са като тези дюни край нас. Освен звездите над нас, всичко друго наоколо е в движение и се променя. Заспиваме и се събуждаме винаги на ново място. Не мисли за онова, което е минало, ще вървим само напред.

         - Вървим... – промълви Асила и в себе си се съгласи да сподели пътя си с Алтар. – В градовете повече няма да влизам.

         - Винаги се намира път да ги заобикаля – съгласи се пътника и угаси светилника, за да може съзнанието на Асила да отиде там, където всички отиват щом заспят – онзи друг свят, който може да бъде сбъдната мечта или кошмарна нереалност. - По-добре поспи. Утре дълго ще вървим...

         Има мигове когато от душата изчезва всеки блясък светлина. Мигове, в които замира всяко движение и главата се скланя пред спусналия се мрак. Светът още повече приема образа на пустиня заливаща някоя долина, превръщайки я в море от мъртви пясъци. Погребва под тях всичко било някога живо, а кристалите на вълните им са неизменно черни защото няма вече светлина, която да отразят.

         - Някога мечтаех под звездите – подложи длан под лицето си, стори ѝ се мека като спомена. – Тайни мечти под искрящи звезди...

         Безценни брилянти, ако са били искрени – помисли си тя, но не го каза. Знаеше, че спътника ѝ ще я разбере.

         - Всеки мечтае – кимна Алтар. – Казват, че само те са безплатни.

         Асила погледна небето. Метеор го разсече и остави диря от ярка светлина.

         - Де да бяха – цената е очакването им да се сбъднат цял живот.

         Миг преди да затвори очи тя протегна ръка, докосна го и прошепна:

         - Втори път спасяваш живота ми... – след това потъна в сън.

         Пътника дълго я гледа - Асила никога повече няма да се събуди като онази млада скитничка, която той намери на пътя си – млада и объркана, лутаща се в търсене на себе си. Само за една нощ бе изминала с пълзене над пропастта от личната си вечност и компаса ѝ вече имаше своята посока, обратна на онази, която досега бе следвала.

         Сам той преди време заспа и се събуди различен, поемайки Пътя.

         В тъмнината на нощта, насред пясъчната необятност, мислите смирено се преклоняват и свиват пред гробовната ѝ тишина. Единствен вятъра се осмелява да наруши без страх покоя и отново да промени лицето ѝ така както времето неуморно сменя дни, сезони, векове.

         Алтар безшумно се изправи, върна се на мястото си, загърна се в плаща си и заслуша песента на вятъра.