ГЛАВА ТРЕТА

Туше обикаляше Скопие одърпан, гладен, смазан. Хлопаше на портите, зад които се мъдреха богати домове, молеше за работа. Някъде вежливо му отговаряха, че няма. На други го гонеха, ругаеха. На трети, дори го изхвърляха. Три дни не бе слагал троха хляб в устата си. Виеше му се свят. Краката му трепереха. На едно сметище видя, че кучета се бият за изхвърлена храна. Отправи се към тях с камък в ръка и замахна. Те се разбягаха, но едно от тях грабна парчето хляб и го отнесе. Другите го подгониха. Започна да рови сметта, но нямаше нищо, което би ставало за храна. Повръщаше му се. Нямаше сили да се изправи. Търкулна се направо върху боклука и нечуто изръмжа: „Кой дявол ме доведе тук?“ и потъна в блаженството на Рая. Светиите се събраха да преценяват греховете му. Свети Петър застана до главата му:

-Кой дявол те доведе тук? - попита и той. - Много си млад. Върви си! Бързаш за Рая. Поживей малко на земята, за да разбереш какво е Ад и какво Рай!

-Аз съм видял Ада. - отговори му Туше. - Сега искам да видя Рая!

-Върви си! - изрита го Свети Петър. - Какво си видял през твоите двадесет и три години? Живей още шестдесет и ще разбереш, какво си видал и какво не си!

-Тук са жена ми и детето. Искам да ида при тях! - запъна се отново клетника.

-На тях, такава им е орисията. Твоята е друга. Върнете го! - заповяда Светията.

Някакви ръце го подхванаха и го помъкнаха незнайно къде.

Съзнанието му бавно се връщаше. Миглите му тежаха и не откриваха погледа. Мисълта отиваше на някъде и се връщаше. Слухът му долови звука на дъждовни капки, а покрай него беше сухо и топло. Светлина се стелеше върху затворените му зеници.

-Това ли е Раят? - едва чуто промълвиха бледите, пресъхнали устни.

-Какъв Рай? Съвземи се! Не си на небето, а на земята. Отвори си очите! Чуваш ли ме?

Чуваше, но не можеше да си отвори очите. Усети хладината от вода по лицето си. Потръпна и погледна. Видя надвесено лице на жена, пребрадена с черна забрадка. Образът й се разми и се събра в топка. Сякаш вълна измете облака и той видя ясно пред себе си младата жена. Помъчи се да стане. Не успя. Огледа се. Беше на дървен миндер в малка стаичка. Прозорчето отсреща бе тъмно. Нощ е. Как съм попаднал тук? Навън дъждът плискаше все по-силно. Едри капки удряха в прозорчето, плъзваха и се стичаха надолу, осветени от светлината на мъждукащата лампа. Погледна жената. Беше в гръб и правеше нещо до зидана в стената печка. Видя му се млада и стройна в черната носия, препасана през кръста с престилката. Зърна другия миндер. На него спеше, протегнало напред ръчички, дете на около три-четири годинки. Жив съм! Жив съм! Всичко това е истинско. Не може да е измама. Той е на земята. Радваше ли се, или се проклинаше? Защо е жив? Кому е нужен? Спомни си как ровеше в боклука. Тя ме е намерила, или някой друг? Кой ме е довлякъл и далеч ли е? Жената се обърна. В ръцете си държеше кана с мляко.

-Ще ти сипя топло мляко и ще го изпиеш! Много си отслабнал.

Не й отговори, но изпи млякото на едри глътки.

-Вземи и този хляб! - подаде му парче хляб. - Само от млякото ще те заболи стомаха.

Взе хляба, а тя му сипа още мляко в празната чаша. Задъвка бавно... Повдигаше му се. Отдавна не беше ял. Ръцете му трепереха. Гледаше жената. Искаше напълно да се убеди, че тя е реална. Представи си усмивката й. Но тя не се усмихна. Забрадката засенчваше веждите й, а очите гледаха надолу, или встрани, но не и в него. Когато за миг се плъзна погледът й, той реши, че са тъмни. Лицето й – бледо и изпито. На колко ли години е? Не можеше да се определи. Нима това е важно? Важно е, че тя му даде живот. Измори се от гледането, а и храната затопли стомаха му. Тялото се отпусна и той неусетно заспа. Събуди го чуроликащият глас на детето. То разпитваше нещо майка си, но тя го караше да мълчи да не събуди чичкото.

-Като това е чичко, а не татко, къде е моят татко? - настояваше детето.

-Мълчи бе, Симо! Стига си питал!

-До кога ще спи? Искам да го видя!

-Млъкни бе! - жената замахна да го удари ли, да го сплаши ли, но гласът на Туше я спря.

-Буден съм. Остави детето! - надигна се и седна на миндера, а Симчо се спусна към него с въпросите си.

-Чичко, защо са ти скъсани дрехите? От къде идваш? Видял ли си моя татко? Имаш ли си майка? Имаш ли си дечица?...

Туше не смогваше да му отговори. Пък и какво можеше да каже на това дете? Какво разбираше то? Взе го на ръце и на всеки въпрос отговаряше с целувка. Спомни си своето дете и сълзите потекоха по изпитите му бузи. Никога няма да го вземе така. То няма никога нищо да го попита. Вечен дом му станаха пепелищата. А Зорница – каква красавица беше тя... Погледът й като свещ го топеше. Спря да целува детето. Не го целуваше. Гледаше занесено жената пред себе си. Очите му, изпъкнали от напрежение, я стрелваха и плашеха. Тя се отдръпна до стената. Защо прибра тоя побъркан? Безумието му бе изписано на цялото измъчено лице. Просяк ли беше? Гладен ли беше, или луд? Изплаши се за детето си. Хвърли се напред и го издърпа от ръцете му. Той се осъзна. Виденията изчезнаха. Промълви:

-От какво се изплаши, жено? Как те викат?

-Миленка. - издума тя разтреперана.

-Страшен ли съм?

-Не си страшен, ама защо така страшно гледаше?

-Бях дома. Къде ти? - Няма дом. Няма дете. Няма баща и жена. - Убиха ги гърците Града запалиха. Виждала ли си такъв ужас? Не си. Ако беше виждала, нямаше от мене да се плашиш.

Миленка се отпусна. Прегръдката й се отвори и детето, което щеше да се задуши в ръцете й, се измъкна и избяга навън. Дъждът бе спрял. Есенното слънце напичаше с последните си топли, галещи лъчи. Тя затвори вратата. Като нямаше какво да каже, промълви:

-Какво беше нощес, а какво е днес? Щеше да се издъни от дъжд и беше много студено. Ако беше останал там, щеше да станеш на кочан.

-Ти ли ли ме довлече? - попита Туше, разбрал, че това „там“ е сметището.

-Аз. Бях излезла да изхвърля боклука и те видях.

-Защо ме прибра? Тогава не се ли плашеше от мен?

-Уплаших се. Мислех, че си пиян, но като се наведох да те видя, не ми миришеше на пиене. Разбрах, че си от ония – скитниците, бежанците де. От тях ли си?

-Казах ти вече – от град съм, от Кукуш, но него вече го няма.

-Ти как оцеля?

-Аз не бях в града. Комита съм. В Опълчението бях. Сега и него го няма, и комити няма, нищо няма, или поне аз не зная.

-Какво все повтаряш „няма, няма“? Има го света. Това малко ли е? Хайде сега да лягаме, да мрем, че това го няма, онова го няма, хора има!

-Видях какви хора има. Нали обикалях града за работа.

-Каква работа в това гладно време? За кой стига? И най- богатите, и те се изръсиха. Щом е война, е така. Ама ще се оправи. На моята нивица всичко отиде в земята, стъпкано, ама, ако даде Бог, до година ще се справим. Не е само до нас, до всички е, а щом е за всички – не е леко. - спомни си нещо. - Когато един погребвахме, година се вайкахме, пък и повече, но като хвана мора – холерата де, така си умираха и вече никой не плачеше. Само гледаше да не е той. Мил е живота.

Туше слушаше, как тази жена го успокоява, него – комитата. Стана му срамно. Защо се е размекнал? Наистина – не е само до него. Вярно, че всеки сам носи болката си, но защо да я развява пред всички? Тая жена, като е сама, сигурно е имала съпруг, черно носи, все някого жали, а е по-силна от него. Разбра, че не е до силата. И той сила имаше, но глада я съсипа, не скитането. На скитане беше свикнал. То и на глад е свикнал, но сега е по-друго. След дългото боледуване отслабна и не беше както преди.

-Вярно, мил е живота, Миленке, ама има моменти, когато не ти се живее.

Има... Тя познаваше това желание да я няма, всичко в дън земя да потъне... Сили й даваше детето. За него живееше и се бореше с този просешки живот. Той всичко е загубил. Защо го обвинява? Но това не е обвинение – искаше да му вдъхне надежда. Нали така и нея придумваха.

-На тебе какво ти се е случило, защо си в черно?

-Мъжът ми убиха във войната. Свекърва ми се помина от холерата. Двама жаля.

-Войник ли беше мъжа ти?

-Войник. Още ноември го убиха. Вест получих. Това ми остана от него. Мъча се, но поне покрив имам. Не сме свикнали на много. Бедни хора сме. Все някак си ще преживеем.

Туше отново се огледа. Наистина беше бедна. Друга врата нямаше. Тази стая си е. Тук са живели всичките. То – ако беше имотна, щеше ли да го прибере? Само бедните са готови на таково благодеяние. Разказаха си живота един, другиму. По-леко стана и на двамата.

-Сега какво ще правя? - попита той. - Работа ми трябва.

-Трудно е. - отговори тя. За нивите работници не взимат. Няма с какво да им плащат. Всеки храна иска. Защо са му пари, като няма какво да купи? Ще се опитам да намеря нещо. И за пари ще се съгласиш. Тук все ще намерим нещо да залъжем душите. Имам една коза и две овчици. Поне млекце ще имаме.

-Ама, аз тук ли ще остана? - попита изненадан Туше.

-Къде ще идеш? На боклука ли? Бедно е, но поне покрив ще имаш над главата си.

Обърка се. Редно ли е да остане при тая жена? Никаква не му е. Какво му е длъжна тя? Какво ще каже пред хората? Тя разбра какви мисли тегнат на душата му и рече да ги разсее:

-Не се плаши! Аз не съм от тук. От далече съм. Ще кажа, че си ми роднина. Като си закъсал, няма да те изхвърля. Човек, на човека се притичва на помощ. Па и кой има зор да пита? Сега всички са не като хората. Войната ги промени. Злобата и любопитството изчезнаха.

Съгласи се. Тя излезе да попита за работа. Той остана с детето, което се бе върнало, но вече нищо не питаше. Беше наплашено. Дълго се двоуми, дали да си тръгне, но наистина – къде би отишъл. Реши, ако действително му намери работа, ще отиде да живее другаде. Сега нямаше друг изход. Подпря се на стената и потъна в мислите си. Детето се заигра с камъчета на другия миндер.

Млад и неопитен влезе в четата на Михаил Чаков. Тогава не мислеше така. Щом е сложил пищов в пояса си, вече е голяма работа. Гордост му беше. Но само с гордост война не се води. Много трябваше да научи и на война да тръгне. Буен, ентусиазиран, повличаше всички буйни глави след себе си. Но тези, които бяха врели и кипели в четническата борба, знаеха какво им предстои и какво очакват от войната. Той знаеше само, че Македония ще бъде свободна. Не си намираше място от нетърпение да се срещне в битка с турците, но още в първата битка при Банско се размина с турците и четата. Раниха го тъкмо в началото на боя. Изтеглиха го и го препратиха в колибите над някакво село. Една седмица не можа да дойде в съзнание, а и после ту идваше, ту се губеше. Почти го бяха отписали, но той оцеля.Цялата зима прележа между живота и смъртта. Когато огря пролетното слънце, стана подпрян на патериците. Войната беше свършила. Отминаха го големите геройства. Отмина го и смъртта. Докато напълно се съвзе отмина и Междосъюзническата. Него напълно го бяха забравили и свои, и чужди. Старецът, който се грижеше за оздравяването му, носеше по някоя новина, но това не можеше да му даде пълна представа за събитията на Балканите. Вестта за опожаряването на Кукуш дойде до него много по-късно. Спусна се веднага към града. За малко не попадна в ръцете на гърците. Спря го техен пост. Побягна, но го хванаха. Добре, че не носеше оръжие. Излъга, че търси воловете си. Повярваха му, като го видяха какъв е само кожа и кости, одърпан, като го духнеш – ще падне. Теглиха му един ритник и той се търколи по надолнището, съпроводен от буйния смях на гърците.

В Кукуш влезе безпрепятствено. Какво да види? Зимата бе разнесла пепелта и всичко се беше измешало – стени, керемиди, покъщнина, земя. Трудно се ориентира. Намери мястото, където е била къщата им. И там завари същата бъркотия. Вярваше, че баща му, жена му и детето са успели да избягат. Ако знаеше истината, би разровил да търси труповете им, но той не знаеше. Напусна „града“ с опустошена душа, но в нея имаше и частица надежда. Отиде в най-близкото село. Някои от бежанците се бяха върнали. Похлопа на много врати, където виждаше светлинка, но не му отвориха. Само разлая кучетата. Разбра, че нощта няма да има кого да попита и се сви в запусната кошара. Сутринта, когато селото се раздвижи, измъкна измръзналото си тяло от подслона. Изтърси сламките от окъсаните си дрехи и пак тръгна. Срещна възрастен мъж, когото бе виждал някъде. Може би в Кукуш по пазарите. Спря го и му разказа набързо за орисията си. Човекът го съжали и го заведе в дома си. Първо го нахрани, пък тогава го заприказва за точните имена на семейството му. Той самият нищо не знаеше, но искаше да разпита другите. Върна се късно вечерта. Каза му истината. Туше припадна. Тази истина го люля на легло още една седмица. Селянинът се страхуваше за разсъдъка му. Скачаше непрекъснато и искаше да отиде в Кукуш, но безсилен, пак се тръшкаше на леглото. Селянинът с мъка го убеди да не ходи в пепелищата. Тогава той реши да бяга, колкото се може по-далеч. Отмина Ниш и се спря в Скопие. Храната, която му бе дал благодетеля му, се свърши отдавна. Събираше от нивите и градините, каквото е пропуснато, заринато. В Скопие нямаше какво да намери, но и нямаше сили да продължи. На къде? Не е ли достатъчно далеч от оная пустош, която видя? Няма къде да иде. Ще остане тук. Бог му прати тази жена за добро, или за лошо. На добро много не се надяваше. Самият той не вярваше и на разсъдъка си. Какъв беше и какво остана от него?

Миланка се върна по обяд. Детето се беше престрашило и играеше на миндера с непознатия мъж. Живата детска реч му даваше искрици надежда и той за пръв път се смееше с отпусната душа. Я му донесе добри вести. Фабриката в града ще започне работа след няколко дни. Взимат работници. Ще отиде там. Искрено се зарадва. Маринка свари картофи и седнаха да обядват. Той направо гълташе необелените топли картофи. Тя го гледаше и душата й се пълнеше с омраза към нещо, което не можеше точно да определи, но знаеше, че е причина и за нейната, и за неговата несрета. В същия момент тя категорично реши, че той ще остане при нея. Ще й бъде стопанин. Не друг – Бог ги събра. И за нея ще бъде по-леко. И детето ще има баща. А той ще има дом и няма да се скита.

-Благодаря ти! - каза, когато глътна и последния картоф в паницата пред себе си.

Думите му я изпълниха с нещо непознато. Кой до сега й бе благодарил? Мъжът й беше хубав, но побойник и пияница. Открадна я и я доведе тук. Нямаше къде да иде. Не можеше да се върне при родителите си. Те не биха я приели. Биеше я и добра дума от него не бе чула. Нищо хубаво не можеше да си спомни от трите години, в които живяха заедно. Кълнеше го, но когато получи вестта забрави всичко, мъж й беше, баща на детето й. Сега отново се върнаха старите мисли.

Намери дрехи, останали от мъжа й и накара Туше да се измие и преоблече. Дрехите му станаха като на закачалка. Панталоните му се смъкваха. Нямаше какво да ги държи. Направи връв и ги завърза. За пръв път, може още от момиче, тя се разсмя, като го видя. Смееше се и той. Смехът и на двамата секна изведнъж. Спря ги за всеки, свой спомен. Тя се изчерви, но той не видя. Беше се обърнал настрани и бършеше сълзите си.

За времето, докато тръгна на работа, се възстанови напълно. Миланка се грижеше за него. Все имаше по нещо на синията. Симо напълно свикна с него. Започна да работи. От първите пари си купи дрехи по-по мяра, на вехто. Купи и за нея тъмна, но пъстра забрадка. Не й я даде. Когато мъжът й склопи година. На Симчо купи шешер. Детето се чудеше, какво е това. До сега не бе вкусвало. Туше насила го накара да близне. Хареса му. Детската радост го изпълни с чувство за пълноценност. Преди, той не можеше да бъде баща. Своето бе виждал като малко плачливо куленче. Нямаше никакви особени впечатления от него. Само го обикна и усещаше тази обич във всяко движение, във всяка дума и радост, с които Симчо го посрещаше. Разбра, че няма да напусне тази стаичка, където намери човешки отношения и се почувства човек. Все по-често се заглеждаше в Миланка. Отначало я сравняваше с жена си и му се струваше не толко хубава, поне не толкова, колкото нея. Постепенно образът й бледнееше и Миланка му стана все по-близка и желана, но и двамата не правеха решителната крачка. От хората, с които работеше, разбра, че те я мислят за негова жена. Не успорва. И това ще стане- Още не му е дошло времето. То дойде внезапно и за двамата.

Във фабриката дойде на работа познат на Туше от четата. Жена му била от Скопие, та и той тук се преселил. На връщане от работа се поразговориха. Кино го покани:

-Ела ми на гости с жената и детето! Ние трябва да се уважаваме и поддържаме. От един край сме, а има и за какво да си побъбрим.

Туше се смути. Погледна небето и сняг на парцали се сипеше върху замръзналата земя. Улови като дете една снежинка, за да се поохлади. Позасмя се и отговори:

-Ще дойдем, ама сигурно ще е след една, две седмици. Тя нещо е понастинала. Нека й мине.

Ще ви чакаме в другата неделя. Ще дойдеш, брат! Никого си нямам тук. Жена ми е добра. Не се плаши, че съм на комин доведен! Такива са времената. Може да дойде ден пак надолу да се върнем. И твоята била добра. Така говорят.

-Епа, щом говорат, значи е така. - убеди сам себе си.

Разделиха се, но в акъла му бе все това. От къде да започне? Трудно му беше. Какво ще му отговори тя? Прибра си и пак това мислеше. Седнаха да вечерят.

-Какво ти е, та си угрижен? - Попита го Миланка.

Той я погледна като треснат. Прокара поглед по цялото й тяло и се спря на очите й, които продължаваха да питат.

-Що ме гледаш така? Какво си наумил? - Тя се подплаши да не е решил, да си иде.

-Гледам те, щото си хубава.

-Сега за пръв път ли ме виждаш?

-Не. - смути се той. Ама сега... Искам да ти кажа нещо. - сведе поглед и погали детето.

-Кажи де! - нямаше търпение тя. - Какво ще кажеш?

-Симчо, - обърна се той към детето. - Искаш ли ме за баща?

-Искам те. - отговори веднага детето. - Ти нали си ми баща. Баба Мила така казва. Само вие ме лъжете.

-Това ли било? - въздъхна облекчено Миланка.

-Това. Ти какво ще кажеш? Чакай! - недочакал отговора, той бръкна в пазвата си и извади забрадката. - За тебе е. От два месеца я нося. Сложи си я. Ще ти отива.

Тя грабна подаръка, цъфтяща от радост, Среса косите си. Туше не я бе виждал с разпуснати коси. По тялото му се разшаваха мравки. Очите му светнаха, а погледът-замъгли. Вроденото женско кокетство й подсказваше какво да прави. Дълго сресва косите си, като извиваше снага на всички страни, по посока на къдриците, които стигаха почти до коленете й. Искаше му се веднага да скочи и я сграбчи, но седеше закован, като изплашен заек. Тя вдигна косите си, зави ги на кок и забоде фуркетите. Откри се голата й шия. Туше облиза пресъхналите си устни. Грациозната й фигура го подлудяваше. Тя дръпна ризата в раменете си малко встрани и открехна пролука, в която прозираха белите й гърди. Тая жена ще ме подлуди! Акъл няма. А, аз – будалата къде съм бил до сега, та не съм я видял?

-На колко години си? - изтърси ни в клин, ни в ръкав.

-На двадесет. - отвърна му тя със закачлива усмивка. - На петнадесет бях, когато оня пияница ме грабна. - Смути се. До сега не бе казвала таково нещо. Но той не обърна внимание на думите й.

-Па, ти си била пиле!

-Ами, какво ти пиле? Цяла кокошка...

-Ама блага.

-Ял ли си ме, та знаеш?

-Ако не съм – ще те ям! Цяла ще те глътна!

Разсмяха се и двамата. Не остана назад и Симчо, който също бе ококорил очи в майка си и бе щастлив, защото и тя беше. Туше го пребори на миндера. Искаше му се нея да събори и да потъне в белотата на гърдите й, но добре знаеше, че сега не може. Задоволи се с детето, което поуспокои разбунтувалите се в него страсти.

Тази нощ го върна напълно към живота. Вече на никого не би казал, че му се умира. Имало щастие на този свят. Може парите и хляба да не достигат, но пак щастие да има. А, може би точно когато не достигат, трохичката щастие е най-свидна. Само който е изживял много мъка, може да почувства истинското щастие, което в един момент му дава живота. Това се чувстваше навсякъде по разорените, опожарени земи. Малко му трябва на човека. Първото стръкче пресен лук – щастлив си. Първият житен клас – дива радост. Една мила усмивка – ухаещо щастие. Кой би могъл да каже точно, какво е щастието? Всеки го разбира и изживява по своему, но за всички то е радост от нещо чакано и постигнато. Забравя се, но идва друго нещо и то му носи радост. Така живота държи хората в обятията си и ги кара да го обичат и винаги да се надяват на нещо, което ще дойде, трябва да дойде...