И днешният ден бе тъмен и мрачен, още от деня, в който той си отиде. 

С него изчезна любовта, живота, смисълът... всичко. 

За поред път тялото ми се намираше в гробищата, а съзнанието ми блуждаеше на съвсем различно място.

Чувствах се празна. Сякаш вече нямах душа, а само тяло, което безцелно се разминаваше с хората.

Заради него сега изпитвах болката, от която винаги се пазех.

Каква глупачка бях през всичките тези години.

Сега можех да усетя вкуса на щастието и да го споделям с всичките си приятели, вместо да стоя пред тази грациозна надгробна плоча и да бъда сама.

Единственото, което можеше да се каже, че ми харесва, бяха гравираните букви на мраморната плоча. Всяка една беше позлатена. Този нюанс придаваше свежест, вместо тъга към починалия. Нещо, което изобщо не ми се нравеше.

Мразех родителите му заради това, че парите означаваха повече от самоуважението на един човек. Те парадираха с тях. Дори на гроба на собствения си син не проляха една сълза. От километри си личеше колко ги беше грижа за него. Сега хората говореха за тях, все едно бяха царе. Виждайки колко много пари бяха дали, за да направят такава красива надгробна плоча за собствения си син... Отврат, бих казала.

Пред тях бях мила и добра – мечтата на едно богато семейство, но в действителност бях научила тези маниери от собственото им мамино синче, което също не пропусна възможността да открадне сърцето ми и да го стъпче с противните си маркови обувки.

Докато мрачните ми спомени ме връхлитаха, се наведох надолу и с дясната си ръка поставих върху пръстта една „Камелия”. Чиста и бяла като снега, неомърсена от ръце на хората.

Една дъждовна капка се приземи върху ръката ми, докато я прибирах в джоба.  

Погледнах  нагоре към небето с празни очи.  Беше тъмно и мрачно. Всеки момент щеше да завали. Докато го наблюдавах, имах чувството, че съм попаднала в един от онези сънища, в които трябва да тичаш с всички сили, за да спасиш живота си, докато дробовете ти не се пръснат. И, когато вече няма измъкване от ситуацията и идва моментът на твоята смърт, се събуждаш. Целият облян в пот, дишащ тежко, но...  жив. 

Да можеше и моят живот да бъде сън. Толкова исках да бе просто един кошмар, да се събудя и да знам, че това не е реалността. Да знам, че няма да допусна същите грешки. 

Капките започваха да се умножават все повече. Стичаха се по лицето ми, а аз сякаш не ги забелязвах.

Покрай мен мина пазачът на гробищата. Усещах погледа му върху себе си. Любопитството надделя и погледът ми се насочи към него. Отне ми само миг, за да видя очите му. Тъмни и студени. Гледаше ме със съжаление. Явно си мислеше, че страдам много, щом стоях под дъжда и то на такова място. Лъжеше се. 

Застоявах се, защото знаех, че никога повече няма да имам възможността да дойда отново.

Сведох поглед и едва доловимо смутолевих едно последно сбогом.

Тръгнах по пътечката, която водеше към изхода на гробищата. Минавах и задминавах старите и полуизсъхнали смърчове, които красяха гробовете на напълно непознати за мен хора. Бяха се надвесили върху надгробните плочи така сякаш за да ги предпазят от дъжда, който се сипеше отгоре им.

Сухите клони едва се движеха от вятъра, който разрошваше косата ми. Беше знак, че ще има буря.

Времето отговаряше на настроението ми. Сякаш усещаше, че няма да се върна и предприемаше алтернативи за да ме спре.

Крачех бавно към апартамента, в който живеех. Трябваше само да си взема багажа и да замина далеч от това място.

Дъждът се усилваше. Капките ставаха все по-тежки и едри.

Загледах се в мръсния асфалт. Виждах как самотната, кална вода се стичаше по него. Нямаше препятствия на пътя й или поне не съществуваха такива. Идваше и си отиваше без да й се налага да казва „Здравей” или „Сбогом”. Без чувства – няма болка. Завиждах й. Беше ме яд, че аз трябваше да вкусвам от горчивия вкус на нещо, от което нямаше лек. Беше ми останало само времето и нищо друго.

Само за секунда си затворих очите и почувствах облекчение. Знаех, че всичко ще свърши съвсем скоро, щях да започна на чисто.

Ето го и него. Блокът, в който се намираше апартамента ми. Стоеше си на същото място и нямаше да мръдне от там освен, ако не бъде съборен. Сега, на фона на този проливен дъжд, сградата изглеждаше още по-мрачна. Сякаш се бе изморила от всичките разговори, тайни и скандали на хората, които живееха там. Имаше нужда от почивка, която не й се полагаше. 

Завъртях ключа и отворих входната врата. Прекрачих прага и усетих аромата на прогнилата дървесина, върху която стъпвах. Огледах всички празни стаи с надеждата да не съм забравила нещо. 

Когато влязох в кухнята, очите ми се насочиха към масата, върху която се намираха всички снимки, които щях да изхвърля. 

Придърпах един стол и седнах, дори не съблякох мокрите си дрехи, а грабнах снимките и ги заразглеждах. Беше ми за последно.

Виждах стотиците искрени усмивки на приятелите ми. Личеше си, че бяха щастливи. 

Погледнах друга снимка. Спомен от рожден ден. Спомних си как всички се бяхме напили и после как с присмех си разказвахме неловките ситуации, в които бяхме попаднали.

Една лека усмивка се заформи на лицето ми. Не помнех кога за последен път се усмихнах искрено. Беше толкова отдавна. 

Липсваха ми приятелите. Признавам си. Тяхната липса беше допълнителна болка за мен.

Изгубих ги.

Последната снимка се застоя по-дълго в ръцете ми. Беше неговата.

Виждах усмивката му - красива, лъчезарна и искрена. Лицето му грееше от щастие.

Колко наивна бях. Вярвах му, а... не трябваше. Заради него загърбих всичко. Приятелите си, родителите и... дори живота си. Каква огромна грешка.

Колкото повече продължавах да гледам снимката, толкова повече се увеличаваше и болката в гърдите ми. Не издържах и я смачках. Искаше ми се да плача и крещя, но нали съм силна – не го направих.

Станах и отидох до края на стаята. Взех черния найлонов плик и на дъното му настаних гланцираните хартийки.

Съжалявах ли? Да... и то много.

Не исках да загубя нищо, но всичко вече беше история.

Приятелите, които ми казваха да не му се доверявам - отхвърлих. Мъжът, когото обичах, ме предаде по всички възможни начини. 

Сега нямах нищо, бях сама, но напук на всичко аз щях да започна от начало.

Взех куфарите си и излязох. Запътих се към колата си. Натоварих всичко и се качих на предната седалка, запалих и включих парното.

По пътя за летището спомените, които щях да загърбя, ме връхлетяха. Щеше да ми е трудно, но щях да се справя. Виждах лицата на тези, които бях загърбила и на тези, които се бяха отрекли от мен, врагове, приятели и познати. Всички, с които някога съм имала каквато и да е връзка. 

Изключих двигателя. Вече се намирах на паркинга на летището. Слязох и, с куфари в ръце, се запътих към терминала, където ме очакваше самолета. 

Полицаите, които охраняваха, ме провериха и пуснаха да мина. 

Влязох и веднага намерих мястото си, сякаш знаех точно накъде да вървя, а... никога не се бях качвала на самолет. Настаних се до прозореца и си сложих колана. 

Погледнах през малкото прозорче и с нетърпение очаквах самолетът да се извиси в небесата. 

Бях щастлива. Очакваше ме нов живот.