2.03.2013 г., 11:36 ч.

Късче светлина 

  Проза » Разкази
958 0 8
11 мин за четене

Всички мислеха, че старата хазяйка е вещица.
Държах стая в нейната къща втора година и се бях наслушал на какви ли не истории. Най-убедителна беше старата мома от третия етаж, която живееше тук отдавна. Твърдеше, че за нищо не света не бива да се съгласяваш старицата да ти гледа на карти, защото така щяла да открадне душата ти.
Подозирам, че за всичко това основен виновник беше външният вид на хазяйката. Горката жена досущ приличаше на прословутата Баба Яга - точно както я рисуваха по илюстрациите и анимационните филмчета. Имаше си дори и брадавица на носа. Метла липсваше, но затова пък из цялата къща щъкаха котки. Ако човек не внимаваше, можеше да се натъкне на тях навсякъде, включително в собственото си легло. Старата мома се кълнеше, че една от тях имала очите на бивша квартирантка, студентка по музика, мистериозно изчезнала преди няколко години.
Аз, разбира се, не приемах тези слухове на сериозно. И без тях си имах достатъчно занимания и проблеми, които запълваха изцяло и мислите, и времето ми. Откакто бях студент, основната ми цел бяха отличните оценки на изпитите, защото от тях зависеше стипендията ми. Без нея нямаше как да продължа образованието си, понеже почти всичките ни средства отиваха за лечението на майка ми.
Заболяването ù ми дойде като гръм от ясно небе, нито за миг през годините, откакто баща ми почина, не я бях чул да се оплаква. После разбрах от дядо, че преживяла много тежко смъртта на татко, защото били неразделни кажи-речи от деца. Предполагаше, че това е отключило тази ужасна болест, която вече трета година я държеше на ръба между живота и смъртта.
Откак започна всичко това, дядо постоянно ми повтаряше, че трябва да бъда силен, но истината е, че бях твърде млад и твърде зает със себе си, че да мога да се вживея изцяло в това. Пред мен току-що се беше открил един съвършено нов, различен и адски примамлив свят на младежки вълнения и емоции, процесът на обучение лека-полека започна да се превръща в едно не много желано, но неизбежно допълнение към него. Да, все още за мен беше важно да съм първенецът на курса и все още се справях с това със завидна лекота, но по-често лекциите и подготовката за изпитите започнаха да ми служат като оправдание за все по-редките посещения в клиниката. И сам не исках да си го призная, но все повече ми дотежаваше фактът, че трябва да прекарам половин ден в пътуване, за да видя мама. Не исках да вярвам, че тя усеща тези мои егоистични настроения, предпочитах да си мисля, че и за нея е по-приемливо да не бия толкова много път. В крайна сметка нали точно тя всеки път ме уверяваше, че за нея няма нищо по-важно от моите успехи, че живее с мисълта как ще сбъдна мечтите си.
Истината е, че във вихъра на новите си студентски приключения все по-рядко се прибирах в квартирата, разредиха се и обажданията ни. Мама все казваше, че е по-добре, а дядо... дядо понякога млъкваше насред думата и в мен оставяше усещането, че ми казва много по-малко от това, което наистина иска да ми каже. От последния ни разговор разбрах, че този път положението с мама е много сериозно - назначили ù поредната операция, лекарят му казал, че ще е много продължителна и тежка. Когато ми каза за кога е насрочена, първата ми реакция беше веднага да хукна нататък. Стигаше ми само тревогата в гласа на дядо, който много рядко си позволяваше да прояви някаква емоция, за да се стресна здравата.
После обаче се сетих, че на същата дата е последният ми - най-важният изпит - за който се бях готвил месеци наред. Когато се чухме с мама, се опитах да я убедя, че мога да отложа изпита си, но - честно казано - не бях убедителен и за самия себе си.
 - Да не си посмял! - скара ми се мама по телефона. - За какво ще идваш, никаква полза от това, аз така или иначе ще проспя целия този ден.
 - Но... в такъв момент и за двама ни е важно да бъдем заедно. Да ме усещаш край себе си... - настоявах аз както смятах, че е редно.
 - Да, ще те усетя и ако разбера, че си зарязал изпита, за да ми висиш на главата, като нищо ще стана насред операцията и ще те напердаша, да знаеш! - закани ми се мама в типичния за нея стил.
Не можех да ù кажа, че няма да си простя, ако не съм до нея, в случай, че - да не дава Господ - операцията се каже неуспешна. Мина ми през ума обаче, че дори в критичен момент като този първата ми мисъл пак е за моята собствена утеха и удобство и се почувствах по-жалък от мухата, която пълзеше по стъклото на прозореца отсреща.
Мисля, че мама усети настроението ми както винаги, и подхвърли иронично, вероятно с цел да ме разведри:
 - А пък ако не се събудя, а ти дремеш някъде наоколо, вместо да си където ти е мястото - да си вземаш изпита, да знаеш, че до края на живота ти ще ти се явявам като призрак! - и в допълнение се изкикоти. В друг случай може би щях да приема думите ù за една забавна ексцентричност, толкова характерна за нея, и дори да се развеселя. Но сега те ме изпълниха с тревожни предчувствия, които не ме напуснаха и по време на решителния ден, от който зависеше животът ни.
Дори по време на изпита не успях да изляза от състоянието на тревожно очакване, въпреки че операцията щеше да приключи най-рано в късния следобед. Не усетих особено удовлетворение от факта, че отново получих отлична оценка и дори лично бях поздравен от председателя на комисията. Нямах никакво желание да празнувам края на изпитната сесия с колегите, до вечерта скитах безцелно по улиците, и чак когато усетих, че съм мокър и премръзнал от ситния дъжд, се запътих към квартирата. Операцията трябваше да е приключила поне преди два-три часа, това, че дядо не се обаждаше, връзваше вътрешностите ми на възел. Това не беше добър знак, знаех го, но нямах сили аз да му се обадя. Беше ми казал, че ще се обади той, каквото и да се случи, и не исках да избързвам. А освен това ме беше страх от това, което можеше да ми каже. Ужасно ме беше страх.
 - Чакай - болезнено проскърца зад мен познатият дрезгав шепот на хазяйката. Не бях усетил кога се е промъкнала зад мен в коридора. В полумрака старицата ми се стори някак странна, почти сюрреалистична, а това, че в очите ù нещо просветна, го отдадох на превъзбудените си сетива. - Картите искат нещо да ти кажат.
Само това ми липсва, помислих си. И без друго усещах нервите си опънати като корабни въжета.
 - Тя е добре, добре е - продължи да шепне тъмната сянка отсреща. - Няма защо да се тревожиш за това.
Не усетих кога се озовах до нея, бях толкова близо, че виждах как помръдват косъмчетата в ноздрите ù, докато си поемаше дъх. Дръпна ме за ръката и ме поведе към голямата маса в средата на стаята. И друг път бях виждал тази маса, знаех, че тя нарежда там картите си всяка вечер, но никога не бях присъствал на този ритуал. За моя почуда картите сякаш излъчваха мека светлина, която пулсираше като жива в здрачното помещение.
 - Да, да - тихо и някак палаво се засмя хазяйката, потвърждавайки точно това, което си помислих в този момент. - Това не е нищо друго, освен стара обикновена магия. Седни, седни тук - бутна ме леко към един от столовете. - Не се плаши. Щом картите искат да ти говорят, значи е нещо важно.
Някъде сред хаоса от объркани мисли и емоции се подсетих за страховитото предупреждение на старата мома. Така, като гледах, имах всички основания да се притеснявам за душата си. Само че нещо друго в този момент ме притесняваше много повече от душата ми. И каквато и да беше силата, която можеше да ми даде информация за състоянието на майка ми, бях готов да я приема.
 - Какво за мама, какво знаеш?
Пръстите ù пролазиха над картите и обърнаха няколко от тях. По-скоро картите сами се обърнаха, но това не ми направи особено впечатление.
 - Ето, виждаш ли - всичко е минало както трябва - погледнах към картите, сякаш наистина можех да видя върху тях това, за което тя говореше. - Само че нещо я спира да се върне. Все още е оттатък.
 - Какво значи това? Къде оттатък? Жива ли е?
Хазяйката рязко свали ръка и ме изгледа с досада. През главата ми мина налудничавата мисъл това хазяйката ми ли е всъщност. Тази жена изглеждаше съвсем различно по начин, който не можех да си обясня.
 - Нали това ти казвам. Жива е, добре е, но ти трябва да ù върнеш светлината, за да намери пътя и да се върне при теб.
Опитах се да смеля тази информация, но май не ми отдаваше.
 - Какво означава това? - заекнах. - Как да ù я върна тази светлина?
 - Картите казват, че имаш нещо, което може да я върне. Единствено ти можеш да ù помогнеш.
 - Имам нещо? - повторих объркано. - Но какво, къде е то, какво е?
 - Откъде да знам, по дяволите! - тросна ми се хазяйката - Трябва да си понапрегнеш малко мозъка и сам! Картите не са длъжни всичко да ти казват наготово! Хайде, стига толкова - разбърза се изведнъж, сякаш не можеше и миг повече да понася присъствието ми - казах ти всичко, което трябваше.
Телефонът ми звънна в момента, в който излязох от стаята ù.
 - Какво става? - викна дядо в слушалката - Цяла вечер не мога да се свържа с теб...
С почуда видях няколко неприети обаждания. Игнорирах този факт, както и въпроса му. Интересуваше ме единствено как е мама.
 - Операцията беше успешна, казаха ми, че показателите ù били много по-добри дори отколкото са очаквали. Само че... - дядо замълча. Паузата ми се стори безкрайна, въпреки че той почти веднага продължи - Никой не може да ми каже защо не се събужда. Отдавна трябваше да е излязла от упойка.
После заговори бързо, сякаш за да убеди и себе си, и мен:
 - Обаче аз съм сигурен, че ще се събуди, нищо, че лекарите вдигат рамене, трябва да вярваме, момчето ми, дори да има само късче надежда...
Като че мълния се стовари отгоре ми, изведнъж ми просветна и изкрещях в телефона:
 - Точно така! Дядо, чуй ме, всичко ще бъде наред! Ще дойда по най-бързия начин!
Късче надежда. Късче светлина! Ето го отговора!
Бях на седем, когато намерих монетата. Съвсем обикновена, стара, покрита с патината на времето, но когато я взех в дланта си, за да я разгледам, заблестя така, сякаш всичката светлина на деня беше събрана в нея. Малък бях, но знаех, че да намериш монета е на късмет, само че тази ми се стори нещо много повече от обикновено късметче. Дълбоко в себе си повярвах, че е вълшебна, и от този миг нататък винаги мислех за нея като за моето късче светлина. Носех я винаги със себе си и в трудни моменти вярвах, че ми помага.
Същата година паднах лошо и си счупих крака. Когато се събудих в болницата, мама плачеше на леглото до мен. Първото, за което се сетих, беше монетата и поисках да ми даде панталона, в чийто джоб я държах.
 - Ето, мамо - подадох ù я. - Вземи я, ще ти помогне. Вълшебна е.
Мама се усмихна.
 - За какво да помогне на мен, миличък? Сега ти се нуждаеш от сили, за да оздравее крачето ти бързо.
 - Защото не искам да си тъжна, мамо. Не искам да плачеш.
Тя ме прегърна внимателно и заплака още по-силно, но аз разбирах, че тези сълзи не я правят нещастна.
 - Благодаря ти, слънчице - прошепна в косата ми. - И аз вярвам, че тази монета е вълшебна, наистина ми помогна. Сигурна съм, че ще помогне и на теб. Пази я!
Години наред тя беше моето талисманче и съвсем искрено вярвах в силата ù. Но с времето постепенно забравих за нея, тя остана в миналото ми като част от детските ми спомени. Понякога я мярвах в чекмеджето на бюрото ми сред хилядите дреболии, които така и не изхвърлих. Бях сигурен, че още е там. Навярно през цялото време е чакала търпеливо да се сетя за нея и да преоткрия вълшебната ù сила.
Тръгнах към къщи с първия автобус, още в ранни зори, и веднага след като я взех, хукнах към автогарата. За моя радост не се наложи да чакам дълго, автобусът потегли почти веднага и след няколко часа бях в болницата.
Заболя ме сърцето, когато видях мама. През времето, когато не я бях виждал, се беше променила много. Изглеждаше така, сякаш вече я няма. Не разбрах, че плача, докато не усетих прегръдката на дядо. И неговите очи бяха натежали от болка. Усмихнах му се през сълзи и бръкнах в джоба си. После трескаво затършувах из всичките си джобове, обърнах ги обратно и продължих да търся, без да мога да повярвам на очевидното. От монетата нямаше и следа. Треперех целият, когато изведнъж се сетих - трябва да е била сред монетите, които търсех, за да платя билета си за автобуса. Не ми достигаха няколко монети и вероятно тя е била сред тях...
 - Не може да бъде, не може да бъде! - седнах на леглото, взех ръката на мама в своята и я допрях до бузата си. Бях напълно съсипан. Дядо се опитваше да каже нещо, но аз не можех да спра - Прости ми, мамо, миличка, прости ми...
 - Какво... какво да ти простя?
Беше само шепот, но подскочих, сякаш ме бяха ударили. Мама ме гледаше, лицето ù бавно се пробуждаше.
 - Ти се събуди! Боже, мамо, събуди се!
 - И мъртвец би се събудил от тези викове. - Господи, тя вече се шегуваше! - Какво пропуснах? Усмихна ми се  и докато се потапях в тази усмивка, пълна с толкова любов, изведнъж разбрах. Толкова беше просто. Не монетата, аз бях нейният билет за връщане. Нейното късче светлина бях аз.

 

© Христина Мачикян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ти мен също ме просълзи, Светле, с искрената си емоция.
    За което ти благодаря!
  • Просълзи ме , ей !! Страхотна си !! Обичам те !!
  • Много ми е приятно да прочета това, Мария, трогвам се и аз, когато разбера, че съм успяла да предам това, което съм искала.
    Благодаря, че сподели
  • Чудесен разказвач си, затрогващ, изящен в опсанието на чувствата и успяващ да вложи много в дребните подробности!
    Аплодирам те възторжено!
  • Благодаря ви, Дани и Дияна, и за мен е удоволствие да разбера, че разказът ми ви е харесал.
  • Отново прочетох с голямо удоволствие!
  • Отличен разказ за майчината и синовна обич,вдъхна ми обич към прозата.
  • Благодаря, Кали, този разказ е съвсем нов - още топъл и наистина ми беше важно как ще бъде приет. Сигурно защото го обмислях доста дълго и подходих към него с повече внимание, отколкото към повечето си предишни разкази...
Предложения
: ??:??