Лепнаха му прякора веднага след уволнението. Симо си дойде от казармата възмъжал, пуснал мустаци и любител на прословутото българско питие „Облак” – коктейл от мента и мастика. Незнайно как, вместо военните науки, беше изучил до съвършенство консумирането на „облаци” и така се започна. От автобуса акостира директно в кръчмата и викна като в строя: - Един облак! Беше от последния набор, подлежащ на задължителна военна служба и горчивото усещане, че е бил прецакан, му остана за цял живот. Завидя и на връстниците си, които вече бяха се окопитили и тръгнаха на Запад – да видят що за животно е капитализма и може ли да припечелят от западняците я марки, я долари. Симо, когото още от първото влизане в селската кръчма нарекоха Облака, се сдуши с две приятелчета и след големи перипетии се озова в Германия. Седемте месеца, прекарани в швабско, и до ден днешен остават забулени в дълбока конспиративна тайна. Конфиденциална информация, както казваше години по-късно шантавата му дъщеря! Че е бил арестуван, си личеше по характерно приведените рамене и плашливото озъртане наоколо; че е бит, беше видно и за слепите, а дали беше спечелил нещо, нямаше нужда да се гадае. Дойде си от Германия мърляв и брадясал, със същия прокъсан сак, с който някога замина за казармата и едва събра жълти стотинки да си поръча любимото питие. От гурбетчийския си период, обаче, донесе любимата и до днес на цяла България песен „Я кажи ми, облаче ле бяло!”. И прякорът му се лепна като майка на циганин.
Времената бяха трудни – инфлация, безработица, валутен борд... по селата народът се щураше като окъсняла зимна муха в топъл обор. Симо с големи мъки успя да се докопа до заветната длъжност „оператор на биологична единица”, когато новоизлюпен местен животновъд го извика да му пасе кравите. По цял ден Облака вървеше след „биологичните единици”, пееше любимото „облаче ле бяло”, незлобливо им подвикваше и си мечтаеше за жена. Попъшкваше, сетил се за някоя от малкото си казармени любови, въздишаше дълбоко и гледаше замечтан задниците на кравите. В отговор питомките му размахваха опашки, упорито сочейки крайните къщи на селото. Точно от там се появи любовта на живота му. Тогава 27-годишната мома се зовеше Донка, беше безработна, дръглива и суха като брезова кора, а благият й характер даже родната й майка окачествяваше като „крива като ляв цървул на десен крак”. Една сутрин Донка излезе, рошава и сърдита, да хвърли зърно на кокошките, Облака мина с кравите и някак от само себе си техният роман разцъфна като магарешки трън на селско торище. Донкините майка и баща така се бяха натеглили от „благия” й нрав, че на драго сърце се охарчиха за мента и мастика, за да посрещат и омайват бъдещия зет. На Симо му беше дотегнало от сухоежбина, студена печка и празно легло, и охотно измуча заветното „да” в ритуалната зала на кметството. Булката, мустаката като казак, го стискаше за лакътя като с клещи и гледаше страшно длъжностното лице, да не пропусне нещо и да обявят брака за нелегитимен. По стар български обичай невястата на Симо взе, освен фамилията, и прякора на мъж си. Селяните бързо забравиха кръщелното й име и в летописите на родното си място тя влезе като Облачката. При всичките си кривотии, Донка се оказа работна и пъргава жена. Симо се видя стоплен, нахранен и изпран, къщата блесна, а на него очите светнаха като на преял котарак. Любвеобилна и дашна излезе Облачката, прегръщаше го с неженска сила и го любеше като за последно. В резултат от неистовите й усилия да го направи щастлив, само за пет години му народи три малки облачета от мъжки пол. Даже обръгналата й на тегло и слугинство майка, след изписването на третото бебе от родилното възкликна:
- Доне, спри се, мари майка! Пий хапчета или спирала си сложи!
Родилката облиза горната си мъхеста, та рунтава устна и сложи ред в строя като същински старшина:
- Ти ще кажеш кой ще кара влака! - /Това беше любимата й фраза, а близките й добре знаеха, че спомене ли Донето влака, все едно вика дявола - задават се бъркотии и неприятности/.
Заслугите й към Отечеството не останаха незабелязани. Заради бързото плодене на деца-българчета, Облачката стана стана всеобща любимка. Никой не й отказваше да й пазарува от града, да я закара или докара. Особено ценен кадър беше тя за младия кмет, който се беше амбицирал не само да задържи, но и да увеличи населението на селото. Давай, Облачке, - окуражаваше я той, - нови учители ще повикам, ще разширя детската градина, ти само раждай! В отговор на почестите смелата българска майчица по всяко време на денонощието препускаше с трите мъника из селото, кърмеше поредното бебе където свари, а по-големите денонощно ръфаха или смучеха /според възрастта си/ обикновени бисквити. Навъртяха ли първите си шест месеца, майка им ги подпираше с две възглавници и слагаше в скута им първата купичка готвено – да свикват. Плюеше с презрение, колчем срещнеше някоя от младите майки с количка:
- Трудно им било! Кокони, калпазанки, мързи ви да си гледате децата... все болни, все в Здравната служба киснете! – и победоносно отминаваше, неспирайки да мърмори – Мойте деца що не боледуват, а? – Щото Донка знае как!
Синовете й растяха като плевели, диви и буйни, семейството малко се позамогна покрай новата работа на Симо... и започна световната криза. С грохот тръгнаха нови вълни от съкращения и уволнения, когато върху главите на семейството Облаци се стовари нова беда – на 41 години Донка забременя! Горката жена беше навлязла със смели крачки в гъстата джунгла на климакса: иде ми-дойде ми, има-няма... и те ти, булка, Спасовден – на ултразвука се виждаше ясно как лудо тупти сърцето на най-новото бебе. Покрай икономическата криза и климактеричните хистерии беше проспала първите три месеца бременност, та сега място за отстъпление нямаше.
Изтърсачето в „облачното” семейство се роди в компанията на две 13-годишни циганки и една 40-годишна висшистка. Последното донякъде успокои Донка, тя въздъхна философски и си тръгна с пищящия вързоп за село. Това, последното, се оказа момиче и толкова ревливо, че направо им „спря тока”, както казваше майка му. Опитите й да го пробута на когото й да е, да го дундурка за час-два, че да си погледне и тя къщата, удариха на камък. Не го искаха нито баща му и братята, нито баба му. Растеше залепено като вендуза за майчиния гръб, задянато в старовремска цедилка, а мощният му рев сочеше посоката на движение като фар в бурно море. Малцина знаеха, че влюбената във филма „Клонинг” майка му беше типосала името Жади. Симо така и не можа да разбере откъде дойде това извеяно име, и не питаше. Обяснението беше много просто – колчем се доближеше до задянатата с цедилка жена, тя му тикваше ревящото бебе, а бебето го плашеше до смърт. По-големите им деца му измислиха галено име – Жижа, но то не просъществува нито ден, защото селяните бързо се окопитиха, лепнаха му едно "Малката Облачка" и така си остана. Като се замомя, Жади настояваше да й казват Оби, защото истинското й име никой не запомняше, а семейният прякор я отвращаваше.
Но за това – по-късно – следва продължение!
© Кети Рашева Всички права запазени