Училището опустя. Лала Пенка, чистачката свали розите от помътнелия пиринчен звънец и го прибра грижливо в чекмеджето на буковия шкаф. Шкафа го бе заварила преди четиридесет години, когато след майчинство бе постъпила в училището.
Тогава директорката Кечева я бе удостоила с честта тя първа да удари лъскавия звънец за първия учебен час. И тя задрънка, та чак в къщи да я чуе мъжо ѝ, горда и развълнувана. От тогава всеки петнадесети септември биеше камбаната, щуравите дечурлига с тежки чанти и раници се шмугваха покрай нея с викове и крясъци и така се затътряха учебните дни, чак до края на май, когато пак тя, Лала Пенка удряше последния звънец и с това възвестяваше на нетърпеливите деца началото на ваканцията им.
И така, цели четиридесет и две години. Бронзът на камбанката потъмня. С него помръкна и лицето на старата чистачка. Дълбоки бръчки го прорязаха и белязаха всяка една от изминалите безплодни години. Школото също остаря, дограмата му изсъхна и се изколибчи. Покрива протече, а чинов ...