Л А Т И М О Р

Като малко момче Латимор имаше необикновена среща с един  старец. Среща, от която той научи тайна, която никога нямаше да забрави. Това се случи на морския бряг...

Бе лято и Лати от сутрин до късна вечер тичаше по пясъка, гонеше се с вълните, ровеше из камъчетата и събираше мидички. Вкъщи се прибираше единствено за да се нахрани и отново излизаше. Макар да бяха на почивка, само той й се наслаждаваше истински, а родителите му използваха спокойствието, за да си довършат особено важните за тях работи, за които така и не можеха да отделят време в града, където живееха.

И един ден, когато момчето, ровейки из пясъка, оглеждаше задълбочено всяко камъче и мидичка, чу мъжки глас:

- Съкровище ли търсиш?

Латимор вдигна глава ивидя на крачка от себе си беловлас, белобрад старец. И замалко да побегне, но мъжът отново проговори:

- Не се плаши, момче! С всеки изминал ден старостта ми отнема все повече сили. И в тази миг аз съм толкова опасен, колкото и едно двегодишно дете. Всъщност - продължи той - ми е останала сила единствено да говоря.

Лати слушаше, но за всеки случай се бе отдалечил от стареца. Не се доверяваше лесно, ала му се говореше с някого. От както бяха дошли тук, родителите му - освен че го лишиха от контрол, давайки му пълна свобода - му спестяваха и семейните разговори, които иначе водеха често.

- И аз като теб обичам да се разхождам по брега - обади се старецът,  без да помръдва от мястото си, предоставяйки на момчето възможност да превъзмогне своята уплаха.

И то все повече възвръщаше смелостта си, като обаче не откъсваше поглед от мъжа.

- Ще ми позволиш ли да седна? - попита последният и продължи. - Не мога дълго да стоя прав. Ако кажеш, ще си тръгна, но първо трябва малко да си почина.

Чувайки това, Лати се поуспокои, ала все още се двоумеше какво точно да направи.

- Е, аз щ седна... - започна старецът, - а ти реши за себе си. Ако искаш, можеш и да си тръгнеш. То и без друго съм свикнал сам да си говоря. Е, понякога си приказвам с птиците или с рибите. А, ей там - и той посочи с ръка - има едно дърво, такова старо като мен, че и по-старо. Та с него често си говорим.

Латимор не само че вече не се притесняваше, ами направо се разсмя. Той за първи път чуваше от устата на възрастен такива дивотии.

- Смееш се, защото не ми вярваш, нали! Добре. А защо не седнеш ей тук срещу мен? Така ще се чувстваш по-сигурен, ако разбира се, искаш да си поговорим.

Момчето реши, че ще е забавно, и бързо се намести върху пясъка на прилично разстояние от стареца.

- Ех, само да знаеш колко съм ти благодарен! Вече не си спомням откога не съм разговарял с хора - с тъжна усмивка каза мъжът. - А ти намери ли си съкровища?

- Какви съкровища? - весело попита Лати.

- И как какви? Тук е пълно с такива. Ето, виж! - и старецът взе едно камъче, разтърка го и го подаде на момчето.

Лати пропълзя, грабна го и се върна на мястото си. А щом го погледна, възкликна от почуда:                                                                                                                                                                                                       

- Но каква е това? От толкова дни съм тук, а такова не съм виждал!

- Не си виждал, навярно защото не си търсил - отвърна мъжът. - Човек първо трябва да реши какво търси и как да изглежда то. За всеки има заровено имане, но... За да го намери, той трябва да знае какво търси.

- Истинско имане ли? - силно заинтересуван попита Латимор.

- Разбира се, че истинско! Иначе, то не би било имане.

- А, ти намирал ли си?

- Намирал съм... - замисли се мъжът. - Ама то си е мое и едва ли ще ти хареса. По-добре да поговорим за това, което ти търсиш.

- Но аз не знам какво търся. Никога не съм виждал истинско имане.

- А как ще си виждал, след като още не си намирал?! А и като не знаеш какво търсиш, как ли ще го намериш? Значи... първо трябва това да решиш и тогава чак да търсиш - заключи старецът.

Латимор се почувства много объркан. Всячески се напрягаше да разбере нещо, но напразно. А не смееше и нищо да попита.

- Много е просто! - започна мъжът – Ти пишеш ли писма на Дядо Коледа? - момчето поклати утвърдително глава. – И в тях му обясняваш какво искаш да ти донесе, нали? Ето, това е! В твоята главичка винаги има един Дядо Коледа.

Лати веднага си представи това и прихна да се смее.

- Ти пак се смееш, но е така. Явно, че ти трябват доказателства, за да ми повярваш. Е, добре... Какво искаш да ти се случи в близките дни?

- Амиии, амии... - замисли се момчето – Омръзна ми сам да си играя. Ако можеше да има още някой, маже би момче...

- Ето, виждаш ли, искаш да имаш приятел в игрите! Ами хайде, като се прибереш вкъщи, да го напишеш на един лист. Все едно, че е писмо до Дядо Коледа. И след няколко дни пак ще се срещнем, за да ми кажеш какво се е случило.

Старецът стана и тръгна бавно по пясъка, отдалечавайки се от Лати. Замислен и като че ли зарадван от идеята, той пък се затича към вкъщи.

На следващия ден нищо не се случи и момчето се почувства малко разочаровано.

Вечерта обаче, когато се прибра в къщи, баща му каза:

- Лати, утре в съседната вила ще дойде друго семейство на почивка.                                      

- Така ли? - трепна той.

- Да! - потвърди майка му и продължи – И най-хубавото е, че те имат син на твоята възраст и ти вече няма да бъдеш сам.

Латимор засия от радост. И още на другия ден се затича към мястото, където се бе провел онзи толкова странен разговор. Седна. Стана, разходи се, но старецът не идваше. А вместо него - дойде момчето. Набързо се запознаха и се втурнаха в игрите.

Дните започнаха да минават по-приятно и по-бързо. Латимор бе забравил за стареца, а също и за разговора им. А и защо ли да ги помни? Двамата с новия си приятел, така добре се забавляваха, че не искаха дори да си представят мига, в който ще се наложи да се разделят.

Но ето че дойде и този ден.

След година семейството на Латимор отново пристигна на почивка, и то в същата вила. Той побърза да излезе по брега, за да си спомни за чудесно изкараното предишно лято. За стареца бе забравил и затова, когато чу мъжки глас зад гърба си, се стресна.

- Спомените ли търсиш този път? – го попита той.

- Не... - отвърна момчето – Всъщност... наистина се ровя из тях - призна си то.

- Те са минало. Приятно, но минало... – започна мъжът - Нещо като сън. А ти гледай напред... Това, което е в този миг, а и онова, което искаш занапред.

- Но защо? - учуди се Лати. - Много е приятно човек да си спомня!

- Да... за приятните неща, но за другите? - каза старецът. - Знаеш ли... има време, когато освен да си спомня, на човека друго не му остава, но... – за миг замълча и продължи – по-добре е да не идва този миг. А и ще ти остане ли време да живееш, ако все се ровиш из спомените?

Латимор слушаше внимателно, дори да не разбираше много от нещата, той се досещаше, че мъжът отново иска да му каже нещо важно.

- А след като обичаш да си спомняш... - започна старецът - Можеш ли на мен да припомниш какво ти говорих миналата година?

- За всеки човек има заровено имане! - бързо отвърна момчето.

- Вярно, че беше това... - замислено каза мъжът. - Да... Така е. А ти търсиш ли своето имане, или все още не си решил какво точно да бъде то?

Лати клатеше отрицателно глава.

- А мислил ли си какъв искаш да станеш? Какво искаш да работиш някога, след години? - момчето мълчеше, а старецът продължи - Разбирам... А какво обичаш най-много да правиш, освен да си спомняш?

- Да събирам разни камъчета, мидички... - радостно отговори то - И после да ги подреждам, да правя с тях фигурки. А и обичам да рисувам...

- Не спирай да го правиш! И може би някой ден... в някоя своя рисунка ще намериш имането си - умислено каза старецът.

- Като го нарисувам ли? - запита момчето.

- Може. Знам ли... - отвърна той. - Ти трябва сам да го намериш. Имането - започна мъжът - то е вътре в човека. Всеки го носи у себе си, но не всеки го открива. А който го открие, животът му се променя. Очите му започват да виждат по друг начин. Самият той става друг човек.

Латимор чувстваше важността на това, което мъжът му говореше, и се опитваше всичко да запомни.

- Момче, сигурно ти е трудно да разбереш това, което ти казвам, но аз много исках да го споделя с някого. С някого като теб, чийто живот тепърва започва. Вече съм убеден, че дори и да не го схванеш, ти ще го запомниш. И го направи! А един ден ще се сетиш за него... И той ще бъде точно този, в който ще си готов да го разбереш.

Лати изведнъж се почувства много важен. Дори се опита да си промени погледа само и само да покаже, че разбира и всичко ще изпълни. А старецът, като го видя, се засмя, поклащайки глава:

- Да, да, да! Ще дойде този ден... Аз вярвам, че ти ще намериш своето имане. Още първия път когато те видях, разбрах, че тиси човекът с когото мога да споделя тайната си. Много ми се иска след време отново да се видим, но... Е, трябва да тръгвам.

Латимор бе онемял. Всичко бе запомнил, но най-много му хареса думата – „тайна”. Детското му съзнание я възприе като най-специалната. Сякаш самата тя носеше нещо магическо в себе си.

През следващите години семейството му продължи да идва в същата вила на почивка, на старецът повече не се появи. Лати го позабрави, но не и това, което бе чул от него. Той често изпробваше метода с желанието, написано на лист, и разбираше, че онзи Дядо Коледа, дето му е в главата, без грешка изпълнява всичко.

Един ден се сбъдна и мечтата му - да стане художник, при това добър. Рисуването му носеше голямо удовлетворение, а също и известност.

Ето че веднъж реши да прекара лятото на онази вила – там, до морето. И тогава си спомни за стареца. Спомни си и за разговорите, които проведоха. Прииска му се да се види с него и сега той да му разкаже нещо. Това, разбира се, не бе възможно, защото този мъж едва ли би бил все още жив.

Латимор все пак излезе да се поразходи. Брегът изглеждаше пуст. Изведнъж на рамото му кацна гълъб. Посегна да го хване, ала той литна. Следейки го с поглед, младежа тръгна след него. Беше невероятно. Гълъбът го заведе до дървото. Онова, същото, за което старецът бе споменал.

Латимор протегна ръка към стеблото и в този миг върху нея падна едно камъче. Разтърквайки го с пръсти - то заблестя, а той си спомни за първата си среща със стареца, който тогава му подаде същото това камъче. Латимор не можеше да си обясни как то е попаднало тук, но се сети, че сякаш гобе изгубил.

Стисна го в шепата си и започна да говори, като че ли се обръщаше към стареца:

- Така и не разбрах кой си ти. Така и не ти благодарих... Днес обаче, ти обещавам, че вече няма да губя това камъче. Че няма да пропусна нито една година – от този ден дo края на живота си - без да посетя това дърво. Благодаря ти за тайната! Благодаря ти, че я сподели с мен, че повярва в мен, че ме накара и аз да повярвам в себе си. Истина е – „за всеки човек има заровено имане”. Аз открих своето и съм щастлив! Благодаря ти!

Гълъбът кацна отново на рамото му. А Латимор, поглеждайки към него, прибра камъчето в джоба си...