Отдавна се беше свечерило и дворът тъмнееше в сенки, а Лазура, седнала на прага, вторачила поглед в далечината, не сещаше, че денят си е тръгнал, че слънцето отдавна залезе и се спусна мрак. Мислите ú летяха в друго време и в друг свят. Пред очите ú бяха годините на младостта ú, когато детето ú беше малко и държеше дланта ú в своята малка ръчичка, когато съпругът ú се прибираше с усмивка за нея и целувка. Сън ли бяха тези двадесет и три години или това, което се случваше сега, е сън...

  Преди няколко дни съпругът ú се прибра по-рано от обичайното и само с няколко думи разпръсна живота ú на малки парченца. Каза ú, че е продал къщата и до няколко дни трябва да се изнесе от къщата. Каза ú също така, че ако има някакви претенции върху къщата и продажбата ú, да се отнесе до адвокат, и че въпреки, че е придобита по време на брака, все пак тя е купена с неговите пари от пенсионирането му в армията.

 Какви претенции можеше да има тя? Гледаше градината си, цветята и болката я срязваше като остър нож.

 Той събра тогава набързо куп дрехи и инструменти, с които работеше, и с няколко кашона излезе и отиде да живее при тази, с която до късно пиеше във кръчмата. Те, хората ú казваха, говореха, но Лазура не вярваше и не искаше да повярва, а ето, че всичко е било истина, която разкапваше живота ú.

 Не усети как е минала нощта, а тя все така унесена в спомени, беше на прага.

 - Лазура, ех, момиче... едва е 5 сутринта, кога спа и кога се събуди.

 - Не съм спала, чичо Жоро. Как мога да заспя? Нали знаеш, какво ме сполетя.

 - Знам, момиче. Знам. И аз не съм спал, да те мисля, какво ще правиш сега, как ще продължиш нататък, но ти не му мисли толкова, чуваш ли, пък и животът е пред теб, и ти си силна.

  - Как разбра, че съм силна, чичо Жоро? Не виждаш ли, че съм съсипана? Толкова много го обичам, а той с месеци е бил с тази другата...

Ронеше горчиви и горещи сълзи Лазура и не сещаше, как слънцето разпери криле над нея, как я освети до блясъчност.

Гледаше я чичо Жоро и си мислеше, колко много прилича на ангел, и не само прилича, та тя си беше ангел. Не говореше зло за никого, помагаше на хората, грижеше се за дома си, а градината ú... нямаше друга такава в селото. Всичко грижливо подредено, прекопано, навреме поливано и гледано, като малко дете. Цветята пък, подредени край алеята от входа до прага ú, и се чудеше, как мъжът ú се подведе по тази пияница и лека жена, която в селото всички знаеха, как не оцени тази негова Лазура и защо навремето Бог не му изпрати една такава Лазура...

.......

 Лазура и дъщеря ú намериха квартира в града. Докато се пренасяше багажа, тя беше седнала на едно малко столче и нищо не успя да пренесе. Очите ú бяха вперени в градината със зеленчуци, които тъкмо бяха вързали и скоро щяха да дадат плодовете си. Мечтите ú бяха рухнали, като нея самата. На тръгване си откъсна букет здравец и дълго гледа цветята. После се качи в буса и потеглиха. И как плака с глас, и вика с цяло гърло, та цялата горчилка да изтече. 

  Подреди и нагласи квартирата, но дни наред се свличаше от болка на пода. Плачеше без глас, като сълзите просто си бяха направили корита и като рекичка изтичаха от сърцето и душата ú.

След месец ú съобщиха за смъртта на чичо Жоро. Нямаше сили да отиде, но плака с онази любов, с която дъщеря оплаква баща си.

Следва продължение