Лятото беше в разгара си. Нощите станаха хладни. Чувстваше се, как като тънко стъкло, ще се пропука и ще нахлуе есента. Все още имаше топли дни, но в квартирата на Лазура не влизаше слънце, не виждаше нито изгревите, нито залезите. През дневната виждаше парче небе, но блока отсреща скриваше залезите, а колко обичаше, да гледа как слънцето, яхнало огнено конче, потъваше в здрача.

 Работеше по 12 часа на ден в един шивашки цех, като почистваше конци с една малка ножичка, беше сръчна и се справяше, но понякога, отдадена на мислите, сълзите ú обливаха дрехата в ръцете ú и премрежваха очите ú, тогава си казваше "стига" и избърсваше с ръкав очите си. Страхуваше се другите да не я видят обезсилена и унила, но и без това бригадата не я приемаше като равна на тях. Не можеше да се смее на глупостите, които понякога ръсеха, не участваше в обедните сбирки, когато събираха пари за бира и храна, носеше си две филии, намазани с мед или само с маргарин и това ú стигаше. Беше отслабнала, посърнала. Не излизаше никъде, освен до близкото магазинче и често в почивните дни се качваше в автобуса и отиваше до близкото село, да посети гроба на чичо Жоро. Там засади толкова много цветя. Сядаше на едно камъче и дълго си говореше с него, поплакваше и му разказваше всичко. 

 Един ден, както поливаше цветята и му говореше, някаква сянка се надвеси над нея. Обърна се и видя мъж, който я гледаше със влажни очи.

  - Значи ти си Лазура? - каза той и през сълзи ú се усмихна.

  - Много се радвам да се запозная с теб! Баща ми ми е говорил за теб приживе, докато пътувах из странство. Едва успях да дойда за погребението, но тогава не те видях. После заминах пак из пътищаща, а преди седмица като се върнах и дойдох да посетя гроба, се изумих, колко добре е подържан, колко много цветя, и как ухаят...

  - Нямах сили да дойда на погребението, но той ми е много скъп и идвам тук, като при най-добър приятел.

Лазура сведе поглед, а от очите ú потекоха бистри сълзи и накапаха блузката ú. 

 - Не плачи! И той те обичаше много, като дъщеря, като много близък човек. Зная за теб от него. Виж и мен не пощади съдбата, докато пътувах из странство, за да  осигурявам добър живот на жена си, тя си намерила мъж и преди два месеца се разведе с мен. Изнесе се, но мен не ме заболя. Значи не ме е обичала, а ме е използвала. Животът продължава.

За теб също. 

 Лазура се усмихна плахо и го погледна в очите и съзря същите сини очи на чичо Жоро.

 - Имаш същите добри очи на баща си.

 - А ти имаш ангелско сърце, както ми каза баща ми.

И двамата се усмихнаха. Слънцето клонеше на запад и позлати осанката на Лазура, той я гледаше захласнат, беше като  видение, стройна и хубава, дори с тези тъжни очи, но не му убягна и усмивката ú - добра и лъчезарна. 

 - Хайде да тръгваме, Лазура.

 - За автобуса има още време, а не ми се прибира по светло, да не ме гледат хората.

  - Аз съм със колата, ще те закарам.

.....

 Митко беше по-млад от нея със седем години. Отначало тя се притесняваше от него. Дойде зимата, и той ú купи дърва, нацепи ги, прибра ги, докато тя беше на работа, а когато тя се прибра, не знаеше какво да каже, просто онемя, че някой се грижеше за нея. Бяха излизала няколко пъти за по кафе, веднъж тя го покани и вечеряха в квартирата ú и той видя колко е студено. 

  - Не зная как да ти благодаря!

  - Просто приеми моята покана да излезем утре вечер.

  - Благодаря, мога ли да откажа!

 И срещата беше невероятна. Той я заведе в един много уютен ресторант.

Говориха за какво ли не. Той ú разказваше за пътищата по света, за местата, за които тя не беше и чувала, за хората, за пустините, за джунглата. След втората чаша вино и тя се отпусна и му разказа за нейните светове, как може да затвори очи и да се пренесе там, където желае. Разказа му, че не е ходила никъде дори в България, освен в Казанлък, Варна, и София, и само на картички и картинки познава Родината си, но не са и чужди и пустините, океаните, защото може да ги усети, може с интуиция да се пренесе и да усети мириса на морето.

 - Ти си невероятно чувствена жена, Лазура! Много се радвам, че те познавам.

 После се смяха на случки, които Митко ú разказваше. Лазура се смееше с глас, а не го беше правила с месеци, дори много рядко се усмихваше.

На изпращане Митко целуна дланта ú, и тя притихна... така чичо Жоро целуваше ръката ú, когато го почерпеше с нещо вкусно, което е приготвила.

   Събуди се от непрекъснатият звън на телефона, вдигна слушалката и сънливото ú "ало" прозвуча сякаш гласът ú идеше от далечина.

  - Ехе, сънливке, хайде ставай, че имам изненада за теб!

  - Митко, ти ли си? Каква изненада?

  - Не обаждам, облечи се и като станеш готова, ми призвъни, да мина, да те взема, и си приготви спортен екип и каквото прецениш за някъде с преспиване.

 Каква изненада, къде ще я води? Набързо мина през банята, обу старите си дънки, сложи топъл пуловер, и набързо среса косите си, като не забрави, както винаги да сложи малко пудра, червило, и спирала на миглите си.

 Пътуваха нанякъде. Тя попита на няколко пъти къде отиват, но той все ú казваше "изненада". Но когато прочете надписа, след който завиха разбра.

 - Отиваме в Боженци!!!

 - Да, отиваме в Боженци!

Пред очите ú се ширна едно красиво кътче. Гледката беше невероятна.

Спряха пред малко хотелче. Лазура слезе и задиша с пълни гърди, вдигна ръце и се завъртя в кръг. Митко, прехласнат, гледаше как Лазура танцува танца на щастието.

 - О, хайде бързо в хотела, Лазура! Това не е всичко, днес за теб имам много изненади.

Нае две отделни стаи. Лазура се настани в нейната, а той в неговата, точно отсреща, срещу нейната.

 После обядваха в ресторанта на хотела, пиха кафе и той ú каза да се приготви за разходка. Тя сложи спортния си екип и когато слезе във фоайето, той вече я чакаше там. Просто я хвана за ръка и тръгнаха.

 ......

следва продължение