ЛЕБЕДОВА ПРИКАЗКА

   Откъде му беше дошло в акъла на Ангелчо, дете на няма и четири годинки, един ден да помоли дядо си:

     –  Дядо, разкажи ми любовна приказка!

     –  Хм, – дядото потрива снежната покривка по лицето си – те... знаеш ли... всичките любови са приказни, та не знам коя точно...

     –  Най-хубавата!

     –  Абе, сякаш ми се върти в главата една, ама тя е много дълга, та може и да пропусна нещо.

     –  Нищо. Аз ще те слушам – и детето сяда, подпира ръчиците си на масата пред него, а върху тях слага кръглата си главица, насочва черните си очета към сладкодумеца и чака.

     –  Добре тогава – старчето се прокашля, за да настрои гласа си в необходимата тоналност, вдига поглед, та поглежда небето, което е изпълнило горната част на прозореца със синината си и започва. – Имало едно време в едно спретнато планинско селце симпатично и живо момче, което живяло в огромната зелена къща на гората. Птици я благославяли с песните и свирните си, сърнички и еленчета тичали между дърветата, а когато се уморели, навеждали дългите си шии, потапяли тънкоглезите си крачета в студените и бистри води на някое планинско поточе и на бавни глътки отпивали от еликсира му и жаждата неусетно ги напускала. После прилягали, вятърът нежно докосвал кожите им, радвал им се и свирел чудни мелодии на еленовите вити рога като на жива арфа. Мелодията се носела като нежен прозрачен облак и попивала в душите на цветя, листенца и животинки. Пчелите събирали медец от ароматните нектари на цветчетата, кравите превръщали зелената тревица на поляните в бяло и силно мляко, а житените класове се наливали с хляб. С тях се хранело, расло и порасло юначето и дошло времето, когато вече трябвало да се раздели с бащината си къща и да отиде в града, за да се изучи и в мъдрост да се облече, за да може и то нещо да даде, и с нещо да помогне, защото осъзнавало, че животът не е само взимане. Понатъжило се, но усещали сетивата му, че понякога човек трябва да върви срещу себе си, за да се намери...

     –  Но защо, бе дядо? На мен това не ми харесва – искрено недоумява детето.

     –  И аз не знам защо, но е така. Повярвай ми!

     –  Добре. И после? – недоверчиво, но с очакване го гледа.

     – После – започва пак дядото – като отишъл младият момък в големия град, срещнал се с много и най-различни хора. Там видял и една девойка, която пеела много хубаво. Ама толкова хубаво, че му заприличала на онези птички от неговата гора. Досущ като тях чуруликала. Вечер, когато запеела, звездите се усмихвали, неусетно набъбвали и започвали да светят по-силно, а денем чуело ли я слънцето, спирало се на едно място и забравяло да си тръгне, докато тя не спре. Захласвали се всички по нея, радвали ѝ се, песните ѝ ги поглъщали, опиянявали ги и те ги слушали с ококорени очи и отворени уши. А той ги слуша със сърцето си. Всичките я пожелавали за себе си, падали на колèне пред нея, но тя гордо и пренебрежително ги подминавала и продължавала да омайва с гласа си света около нея. Осмелил се веднъж, не издържал под натиска на горещите си сърдечни желания нашият приятел и той ѝ поискал ръката. И знаеш ли какво станало тогава, ангелче мое?

     –  Не. Казвай, казвай де, дядо!

     – За изненада на всички, за него изненада, пък и за нея самата – девойката му пристанала...

     –  И после?

     –  После... после той хванал ръчицата ѝ, завел я в бащината къща и вдигнали сватба за чудо и приказ. Събрало се цялото село, надошли и гости, и роднини от всички краища, яли, пили и се веселили цели три дни и цели три нощи. Духовата музика разклатила планината, листата на дърветата затрепкали в ритъма на големия тъпан, потоците подскачали щастливи, извило се огромно хоро. Чичовото хоро. А чичовото хоро за хората от това село било като медената питка за Баба Меца, като златната ябълка за Ламята и като Червената шапчица за Кумчо Вълчо взети заедно. Толкова вкусно и кръшно било!

     –  И после...

     – После – продължил разказвачът – като се налудували до насита, хората се разотишли по домовете си, а младоженецът и невястата заживели щастливо.

     –  Е, това ли е? Че тя баба ми я е разказвала тая приказка, само че по-различно.

     –  Може – дядото го поглежда в очите и се усмихва тъжно. – Аз така съм я запомнил, така ти я разказвам. Всички хора разказват една и съща приказка, както на тях им харесва. Така е, откакто свят светува. И ти като станеш дядо ще я разказваш на своите внучета по своя начин. Може да не е същата, но много ще си приличат.

     –  Значи и аз ще...

     –  И ти, ангелче мое. Сигурен съм. Просто такъв е животът. Повтаря се.

     –  Но ти каза, че щяла да бъде много дълга, а тя толкова бързо свърши...

     –  Не, тя не е свършила, дядовото. Тя още продължава. Тя е просто една безкрайна приказка.

     –  Ами хайде тогава, довърши я!

     –  Ще я довърша, ненаситнико, все някога ще я довърша. Ако не мога аз, ти ще я довършиш, нали сме приятели? Значи трябва да си помагаме.

     Горният край на прозореца смени синьото си небе с тумба облаци, които бяха нависяли над мушкатàта, отразиха се в очите на мъдрото старче и бяха готови да изпуснат дъжда си в тях, но клепачите му спуснаха завесите си. Светкавици озариха очите на Ангелчо, гръмотевици отекнаха в сърцето на дядо му. Кожата му бавно започна да се избистря, да сребрее и да се приближава до белотата на преспите по главата му.

     Стана тихо.

     –  Дядо, дядо, дядооо! Навън вали!

     Заваляло беше под облаците, а дядото вече беше над тях, там не валеше, той беше стигнал до един кръстопът и се тюхкаше, че не знае на къде да поеме. Наляво ли, надясно ли, направо ли. Целият му живот така беше минал под облаците, а ето че и сега продължава да така, когато вече е над тях. И си помисли:

     –  И на земята, и на небето пътища за такива като мен няма.