Не знам защо, но особено ме вълнуваха онези ледени висулки под покрива на къщата отсреща и докато чаках автобуса, допусках, че ще паднат косо надолу и ще потрошат паркирания там автомобил. Не че исках това да се случи, просто го очаквах. Преди години подобни висулки се засилиха от някакъв издаден еркер на десететажен блок и пробиха покрива и задното стъкло на моята кола. Тогава разбрах, че трябва да внимавам къде паркирам, за да не преча не само на хората.
Но сега не се тревожех за паркираната под висулките кола. Зад мене, понеже се бях обърнал с гръб към шосето, покрай спирката минаваха десетки автомобили със заскрежени стъкла, бавни, тромави или бързи и свистящи като вятъра; те ми бяха безразлични, както вероятно и аз на тях: какво тъждество на несъответствието. Притеснявах се за покрива на тази къща, грохнал и остарял не толкова от времето, а от това, че трябваше, налагаше му се да предпазва от студа цялата къща. Това бреме му беше дошло в повече и замръзналата влага, поощрена от от ...