Последиците от глобалното затопляне бяха факт. Течението Гълфстрийм беше спряло заради разтопените ледници и то не можеше да затопля северните води, респективно атмосферата. Така климатът се побърка и след затоплянето настъпи рязко застудяване, което доведе до ледена епоха.

Виктор се беше загледал в бялата пустош. Вятърът пронизваше тялото му като острие, въпреки дебелото яке, което беше облякъл. В този миг той се сбогуваше с ледената пустиня, сред която беше живял месеци и която щеше да го погуби не един или два пъти.

-          Хайде, поправих я! – провикна се старецът, който до преди малко бърникаше машината приличаща на танк. Тя трябваше да ги закара на юг.

-          Сега идвам Андрей! – каза Виктор, но сякаш му бе трудно да се сбогува с това място, въпреки че чакаше този миг от месеци.

-          Много на север си отишъл – упрекна го Андрей, приближавайки се към него и добави: – Хайде на няколкостотин километра от тук има вкопан в земята склад, от който ще вземем друго превозно средство, защото това май няма да издържи дълго. Там има и други като теб, които спасих.

-          Мислех да остана по на юг, но чух, че това е най-близкото, добре оборудвано място, на което може да се оцелее – заоправдава се Виктор.

Виктор стана, не особено въодушевен. Той не вярваше, особено на историите на своя спасител за големите селища с оцелели на юг, нито, че има някой спасен някъде, в някакъв склад. Струваше му се прекалено хубаво, за да е истина. Това беше така, защото Андрей имаше малко налудничав вид, заради тиковете си, които бяха свързани със странно премигване и въртене на очите. Също така дрехите му приличаха на парцали. Но Виктор нямаше как да провери, защото след катаклизмите, повечето хора в паниката си спряха да си вършат работата и комуникациите се разпаднаха.

Докато пътуваха, времето минаваше бавно. От време на време спираха, но главно на пунктовете с провизии, които си беше направил Андрей на отиване. Те бяха като трохи из снега. В тях имаше основно гориво и оскъдно количество храна и вода. Почивките при тези пунктове минаваха тихо и спокойно, Андрей гасеше машината и двамата спътници не обелваха и дума. Това беше така, защото докато се движеха из безлюдните пътища, постоянният грохот и тракане на машината ги побъркваше. Тя звучеше така все едно ще се разпадне всеки момент.

Освен шумотевицата на машината, безпокойство мъчеше Виктор. Той все още смяташе разказите на Андрей за измислици на един старец. Все пак се успокояваше, като си казваше, че си въобразява, но това не помагаше. На един от пунктовете, докато се мъчеха да игнорират главоболието, двамата забелязаха, че времето започва да се влошава.

-          Не е на добре – каза Виктор и погледна спътника си.

-          Спокойно, това е последното място, на което спираме с тази бракма. На няколко километра от тук се намира склад, от където ще вземем нещо друго, с което да продължим. Пък и може да се подслоним, ако се извие някоя виелица.

Докато си говореха времето още повече се влоши и започна да се развихря невъобразима буря. Те се качиха в машината и потеглиха, но не след дълго тя ги изостави насред нищото. Нямаха друг избор освен да продължат пеша, защото след промените във времето, бурите продължаваха с дни.

            Трудно се бореха с природата за всяка крачка. Годините на Андрей си казаха своето и той се повали на земята.

-          Знам, че има мъгла и не можеш да видиш, но ако продължиш по този път, ще стигнеш склада – каза Андрей, мъчейки се.

-          Не мога да продължа сам. Няма да го намеря – каза с отчаян глас Виктор.

-          Нямаш друг избор. Ако успееш, ще можеш да се върнеш за мен, затова побързай.

Виктор стана и с погледа си към Андрей сякаш му казваше, че ще се върне. Той тръгна сам из виелицата, но не след дълго студът и вятърът го изтощиха. Вече не усещаше лицето си и белите му дробове сякаш се заскрежаваха. Въпреки това се опитваше да продължи. Заради мъглата и силния снеговалеж, почти нищо не виждаше. Обърна се и от Андрей нямаше и следа. Отчаянието обзе Виктор. Той падна на коленете си и изкрещя с всички сили, вдигнал глава към небето. Точно когато си мислеше, че няма надежда той погледна напред и като че ли виждаше телена ограда. Тогава скочи сякаш всичката сила на света беше в краката му. Не беше сбъркал да се обнадеждава, защото това бе оградата около склада. Сега въпросът беше, дали там има нещо.

            Виктор отвори голямата метална врата с последни сили. Заслужаваше си. Зад нея той видя куп машини и оцелели, които доказваха историите на Андрей.

            Макар, че проблемите с климата се задълбочаваха, на юг наистина имаше селища с оцелели. Те бяха последният помен от цивилизацията. От тях тя щеше да се възроди като феникс, но не от сажди и пепел, а от ледове.