Няколко години вече не съм сядал да пиша. Не защото не ми остава време, а защото не съм имал нужда . Все още си спомням всичко, което беше когато бях дете. Вече все по-малка част от мен обаче има времето за това, на преден план минаха образование, кариера и битка с живота за това което сме искали да постигнем. Преди бях малко хлапе от малък град, но с големи мечти и амбиции. Сега вече може да се каже, че съм млад мъж почти постигнал целите си в живота, но те няма как да бъдат стигнати понеже винаги идват нови цели и мечти. Израснах в бедно семейство и единственото което имахме беше любовта и желанието да покажем на света че съществуваме. Години след това се преместих да уча в по-голям град и се сблъсках с всичко което смятах, че го има само по филмите. Видях лицемерието и омразата на хората само заради своята доброто и усмивка. Минаха се още няколко години и се преместих на още няколко места. В момента съм заседнал в нашата красива столица и се чудя от тук накъде. Имах късмета да се разхождам из Европа и да попия малка част от това което са хората в нея. Аз не съм пример и сигурно никога няма да бъда, но никога няма да се откажа от това в което вярвам. Повечето хора след няколко удари от живота се отказват да се борят, а точно там е хубавото на живота, защото никога няма да те победи ако ти не му позволиш. Забравихте как се живее и как се радва на малките неща. Колко хора се разхождат по тъмно с високо вдигната глава с усмивка на нея и гледат просто звездите. Колко хора все още лежат на поляна загледани в облаците или в клоните на някое дърво. Не, не говоря за моменти в които сте там за да си направите снимка, която след това да качите в някой сайт и да съберете повечето " Like-ове" , а говоря да го направите за вас самите. Кога за последно седнахте на маса с любимия си човек и не извадихте телефона си за да проверите нещо. Липсва комуникацията във век в който тя е навсякъде около нас. Аз го казвам на Вас, но в същият момент го казвам и на себе си. Никога няма да забравя кой съм и какво съм искал от живота. Благодаря на всички които са дошли и са си тръгнали от него за да успея да стана това което съм в момента. С годините нощите станаха все по-дълги, по-мрачни и по-студени, а аз все още искам когато се събудя да съм на 8 и да чуя историята за леденото цвете от майка ми. Но тя е толкова далеч, а същевременно е толкова близо до мен. Намираме все по-малко време за важните за нас хора за да го губим за хора които не харесваме, но трябва да впечатлим за да успеем да се издигнем в йерархията на живота. За да може когато отидем в магазина да не се чудим дали да си вземем вафла от 25 или от 30 стотинки. Това е едно от нещата, които когато ти се случат започваш да се замисляш " Какво по дяволите правя все още тук", а до това сме се докарали сами. Опитвам се да запазя целия си позитивизъм с годините, но те някак си стават все по тежки, а идва време в което ние ще бъдем пример за децата си. Не искам да съм примера който не е направил нищо и се е оставил да бъде смачкан.