Тя се появи в нашия живот малко след 10-ти ноември 1989-то лето господне. Явяваше се единствената жива роднина на мъжа на сестрата на майка ми. Чувала бях за нея, но преди това я споменаваха много предпазливо, защото беше опасно да имаш роднини избягали на запад. Може да се каже, че дори не я искаха. Наличието ù представляваше спънка в кариерата на чичо ми.

            Но след 10-ти ноември ситуацията претърпя пълен обрат. Оказа се, че леля Марче съвсем не е забравила роднините си.

            Тя беше една австрийска пенсионерка, работила цял живот като секретарка. Но пенсията ù в пъти превишаваше пенсиите на българските пенсионери, а и на трудещите се българи. Изведнъж се оказа, че семейството на сестрата на майка ми има богата роднина. При това щедра. Тя не се завърна в България с празни ръце. Отрупа ги с подаръци, водеше ги на екскурзии из страната, плащаше им сметките. Покани ги в Австрия на нейни разноски. Освен това светкавично си върна един апартамент в центъра на София, който и бяха отнели след като напуснала страната след 9-ти септември.

            Изведнъж леля Марче зае централно място в разговорите при всички гостувания на Семейството у дома. Идваха леля ми, чичо ми, големият ми братовчед и малкият и започваха да обсъждат живота и делото на леля Марче. Нас все едно ни нямаше и все едно, те не се бяха виждали помежду си дълги месеци и сега им беше паднало да се наприказват. „А леля Марче днес даде 100 лева на един просяк. Просто ей така ги хвърли без да и мигне окото“ - съобщи братовчед ми. „Всички наоколо се изумиха“. „Обажда се леля Марче и разказва следното...“ - подхваща темата и леля ми. „Леля Марче днес си купи еди какво си...“ - допълва чичо ми.  И през цялото време се чува само „леля Марче това, леля Марче онова...“ А очите на всички от семейството са някак замечтани от възхищение. Сякаш отсъстват, потънали в тези вълнуващи спомени. Ако случайно някой извън семейството понечеше да вземе думата и да се включи в разговора, моментално биваше контриран „А ето какво казва леля Марче по този въпрос...“

            Горката ми, ревнива баба. Чудеше се как да им угоди и поне малко да доближи блясъка и славата на леля Марче. Винаги отрупваше масата с ястия и през цялото време се въртеше наоколо да сервира и отсервира. Опитваше да каже нещо интересно и забавно, но не! Не можеше да се мери на малкия пръст дори на леля Марче, която сякаш бе завоювала сърцата на Семейството завинаги. В крайна сметка баба ми си беше една най-обикновена българска пенсионерка и домакиня.

            Битката окончателно бе загубена, когато леля Марче си купи вила колкото прогимназия и я предостави на семейството да я ползва, докато тя е в Австрия и да си садят зеленчук колкото искат. Освен това им подари чисто нов форд, за да ходят до вилата без проблеми. Баба ми можеше да приготвя обяд всеки ден за братовчедите, да шие ризите им, да плете шалове и пуловери, но не можеше и гума на старо да купи за един форд. Така, че съревнованието бе изгубено и това си е.

            Леля Марче имаше собствен син, но се говореше, че е с психически отклонения. И съответно се очакваше тя да завещае имотите си един ден на своите любими български роднини, които се водеха съвсем нормални.

            Същевременно възхвалата на леля Марче не секваше нито за миг. Има ни всички снимани на двора на вилата ù, похапващи доволно на трапеза с пресен зарзават и всичко това благодарение на леля Марче.

            Сестрата на майка ми в един момент започна да казва „А пък леля ВИ Марче днес се обади и каза еди какво си“. Макар на нашето семейство тя да ни се явяваше точно никаква.

            Никога не бях виждала тази жена, но благодарение на чутото си я представях като някаква виенска аристократка, която живее в замък. Пие си чая от порцеланова чаша  на просторна тераса с прекрасен изглед. Около нея слуги в бяло чакат да изпълнят поредното й желание. Строга и властна, но меценатка, която редовно провежда приеми в градината си. Представях си я много стилна и леко високомерна. Особено към непознати.

            Наскоро Семейството отново ни гостуваше, въпреки че след смъртта на баба ми значително бяха разредили посещенията. Все пак нямаше кой да  приготвя тези пищни трапези и да ги обгрижва всеотдайно. Аз ги наричах „Семейството“, защото силно ми наподобяваха голяма, задружна мафиотска фамилия.

            Нещо в разговора не вървеше. Липсваше тема. В първия момент не се досетих какво и от само себе си някак, ей така спонтанно изотвътре ми дойде да попитам: „Какво става с леля Марче, как е, къде е?“ Надявах се да ги зарадвам с този неочакван интерес към любимата им благодетелка и роднина.

            Изведнъж настана ледено мълчание. Семейството започна да се споглежда и да прави някакви необяснимо недоволни гримаси. „Нищо не прави“ - едва смънка леля ми. „Хайде, тръгваме си. Много закъсняхме“ - неочаквано скочи чичо ми. „Ставайте всички“ - вдигна на крак и домочадието си.

            Когато ги изпратихме, майка ми се нахвърли да ми се кара: „Как можа да питаш за леля Марче точно! Нали знаеш, че чичо ти като нарочи някого и повече не иска дори името му да чува. Защо ми разваляш взаимоотношенията?“

            „Ама какво е станало?“ - питах в пълно недоумение и даже с известна доза страх.

            „Леля им Марче е отказала да им завещае апартамента и си е взела вилата.“ Почесах се умно. „Добре, а къде е сега тази жена?“ „В старчески дом е. Може вече да не е сред живите, вероятно е около 90-те“.

            Малко е да се каже, че бях шокирана от новината. След като години наред ни изтормозиха с епохалните си разкази за леля им Марче, сега дори не се интересуваха дали е жива или не.

Но за какво са роднините, ако не да те зарежат в подходящия момент на подходящото място?