Куче в Мерида!

     Мерида! Градът оставил едни от най-веселите и ярки отпечатъци в мен от цялото пътуване. Гледката на Прекрасно осветения мост, над смълчаното езеро, имаше почти магическо излъчване. Палмите и пейките, спокойствието и затихващия шум на един заспиващ град. Светлините украсяващи нощта. Нощта, която щях да прекарам из улиците и градинките на това населено място, а не някъде там далече навън сред гористите дебри на някоя планина. В това отношение тази вечер си бях решил проблемите. Нямах търпение да обиколя и разгледам. Но първо щях да си почина добре тук, седнал с лице към водата, която едвам помръдваше. Какво по-добро местенце от това да си изям сандвича. Нямаше да посрещна поредната вечер гладен, а и се надявах да намеря още храна. Прогонвайки поредния нагъл комар настървено отхапах прилично голяма хапка. Загледах се в миниатюрните вълнички с отразена в тях светлина. Отдадох им се мълчаливо, задвижвайки процесите свързани с храносмилането. ДОБЪР АПЕТИТ!!!

     Езерото (години по-късно разбрах че всъщност е река) се намираше горе долу в центъра на града. Първите ми спомени са няколкото стръмни улички които смених за да стигна дотук. Доста стръмни и оживени. Разминах се с дузина коли, пешеходци и други с шумни скутери. Изпитвах възбуда сходна с тази на гладен ловец озовал се неочаквано в резерват с диви животни. Спусках се въодушевено без посока и наблюдавах внимателно. Както обикновено нямах никаква идея къде ще се озова. Гледката на езерото с красивия мост над него се появи едновременно неочаквана и очарователна за мен. Още по-точно казано – направо ме удиви. Последното не по-малко дивно „препятствие“ по пътя ми към него се оказа старичка закъсала колица с двама или трима човека в нея. Не ми трябваше да съм полиглот с наклонение към Испанския правоговор за да разбера когато се иска помощ от мене. Напротив, даже ми олекна когато предугадих значението на непознатите думи. Гузен негонен бяха! Първите ми мисли бяха доста параноични и свързани с краденото колело на което се придвижвах. „Намериха ме„ си помислих първо, а после „аа, просто искат да им помогна да запали колата „. Мисията продължаваше, значи всичко е наред.

     Е, отчетох се, бутах и кола. После спокоен слязох до езерото и си избрах една от многото свободни пейки. Седнах близо до една палма. Харесвах палмите. Досега ги бях гледал само по филмите. Сега около мен имаше доста. Това също ме правеше щастлив по специфично мой начин. Преглъщах доволно. Често се усещах как погледа ми се рее из пейзажа наоколо. Друг път го улавях спрял върху някоя точка от него. Доволен и безгрижен. Спокоен и леко замислен. Релакс.

     Нямах търпение да премина по моста, но първо нямаше да е зле да разгледам тази част на града. Започнах първоначално леко изкачване обратно по наклона нагоре от където се бях спуснал. Целта ми бяха група скупчени блокове с градинки помежду им. Една от тях, с правоъгълна форма, оградена от зеленина и пейки в краищата й се оказа първото ми попадение. Зеленината наоколо всъщност се оказаха портокалови дръвчета. Жалко че тогава бяха доста кисели. Добре че бях вкарал един хубав сандвич иначе сигурно щях да си скапя корема. Все пак си дадох зор и потърсих малко по зрели плодове, за да извлека известна полза от тях и да се заредя с максимално, в зависимост от киселажа витамини. Късах от дърветата избрани плодове, сядах на някоя от пейките, то хора нямаше, и с устрисане изсмуквах сока им, като плюех още по-киселата кора. Правех си цитронада. За начало на обиколката не беше никак зле. Е, с цената на малко сълзи по очите, но предвид ситуацията се налагаше, а и се чувствах доволен.

От градинката минах покрай жилищен блок. Много хубава разчупена постройка. По леки стъпала се излизаше на голяма площадка покрита от каменни плочки. През нея, заградена от добре декориран каменен парапет, се стигаше до двата входа. С десетте си етажа отдалеч приличаше на голям отвесен правоъгълник, но погледнат отгоре, формата му би придобила добре разчупен около ъглите квадрат.

     Както го разглеждах, докато се движа бавно, изведнъж погледа ми се прикова в нещо на земята. Оказа се хвърлен чипс. Сравнително малка опаковка. Вдигнах го да го разгледам и с изненада установих че не беше празен. На дъното се мъдреха най-ситните картофки. Някой набързо е изял основното съдържание, след което е захвърлил най-безцеремонно остатъка в опаковката заедно с нея на земята, по-точно на каменните плочки, което говореше за лошото му възпитание. В случая, всички тези поредици от действия на това същество трупаха точки в актива на моят късмет. Така аз, като втори собственик на този чипс установих с радост че ситнежите на неговото дъно са ми добре дошли и с не по-малко удоволствие те потеглиха бързо от там, по дългия път към храносмилателният ми тракт. След това съвсем олекналата гланцова обвивка бавно полетя надолу и отново се озова на плочките. Като човек озовал се отскоро в дъното на храносмилателната верига на човешката цивилизация, културните обноски с извинение, в случая ми бяха точно през онази ми работа.

     Продължавах да обикалям в лабиринта от градинки и блокове в Мерида, душейки наоколо като бездомно куче, търсейки нещо за ядене. По ирония на съдбата, наистина попаднах на отново хвърлен на земята прозрачен найлонов малък плик, с малки кафяви кръгли хапчици в него. Първо си помислих че някой си е хранил кучето и после ги е оставил. Намирах се в закътана мъничка градинка с няколко пейки в края й. Размерите и бяха не повече от 5 на 5 метра и разбира се зеленина около нея не липсваше, но не и с ядлив характер. Каменните плочки, от които се състоеше, също така я свързваха и с близката пътечка, водеща до някоя от жилищните сгради наоколо. Много уютен и красив квартал. Прекрасни, мислещи и за скитниците хора, оставящи по нещо на земята. Какво прекрасно начало на вечерта. Обикновено късмета ми си отиваше със залеза, но този път си бях разпределил правилно разбега. Успях да стигна навреме в населено място и то с големи размери – цял град. Верният ми железен приятел ми помагаше много в това отношение.

     Повдигнах плика от земята за да изследвам съдържанието му. Помирисах го, позачудих му се и накрая седнах на една от пейките и изядох остатъка от съдържанието му. Човешка или кучешка нямаше особено значение. Важното е че и двете ставаха за ядене. Не си спомням точно вкуса му но като че ли сладнеше което накланяше везните в полза на човешкото му предназначение тъй като кучетата не ядяха сладко.

Сандвич в приятна обстановка, портокали за десерт и след това за оправяне на киселия вкус малко ситен чипс и някакви сладки със съмнителен произход. На фона на предишните три вечери всичко това се равняваше на шестица от тотото. Съответно настроението стана приповдигнато, а надеждата огромна. Какво ли още ми предстоеше в този град.

     Придвижвах се успоредно на езерото като се приближавах към моста. Все по-често оглеждах земята но на нови лакомства не попаднах. Блокове, градинки, зеленина, прибиращи се хора, леко спускане и светещото чудо се озова точно пред мен. Вместо да се метна на колелото и да мина заедно с колите, реших да не бързам и затова се качих над автомобилното платно. Зоната на пешеходците. Ходех спокойно хванал за юздите моя верен кон. Любувах се на гледката. Водата и отразените светлини в нея. Вперих поглед в градинката с палмите до брега където хапнах сандвича. Гледах с интерес хората с които се разминавах. Миг в който се отпуснах и се почувствах като американец на екскурзия тук. Маската зад която борещото се Българско чедо се чувстваше далеч по-спокойно. Битката с неизвестното, жаждата и глада и всички лишения свързани със скитническия начин на живот, в името на мисия която бях решил да доведа до успешен край. Всичко това сега сякаш се разми и отстъпи мястото си на кратка еуфория, носеща със себе си сладостта на спокойствието и сигурността.

     След като преминах моста проведох поредния измъчен разговор. Този път с колега колоездач. Облегнат на парапета гледаше към езерото. Едвам се разбирахме на бедния английски който знаеше. Продължавах да се изумявам на Испанците и слабото им познаване на този език. Доколкото разбрах една от забележителностите на Мерида бил Римския театър. Може би щях да стигна и до него не знам. Далеч по-важни неща ме вълнуваха в момента. Храна и вода. Все пак си го отбелязах в програмата.

Тъмнината ме зовеше. Обикалях из тесни но добре осветени улички. Повечето бяха павирани с тесни тротоари и спрели по тях коли. Изкачвах се по една, по друга слизах между плътните една до друга сгради. Старите улици из стария квартал на града. Красив по своему. Вървях без посока из този лабиринт. Минаваше и по някоя кола с онзи специфичен звук на гуми по паветата. Пешеходците ставаха все по-рядко явление. Нощта се спускаше невидимо над града. Хората бяха по домовете си. Нивото на шума бавно спадаше. Спомням си как бутах колелото по поредната малка улица. Ходех по паважа като от време на време правех място на преминаваща кола. Започвах да се отегчавам от този старо градски пейзаж. Бях чувал разни истории за хора изпаднали в моето положение още преди да замина. Някакви пичове вечер дебнели около големите ресторанти и пицарии където непоръчаните пици и други там храни се изхвърляли. Храната била доста. Надявах се да е така. За първи път ми се удаваше шанса да проверя тези слухове.