Трагикомедия 

    За щастие времето не може да бъде спряно и слънцето за пореден път започна своето изкачване по небосклона. Оставаше само да изчакам докато стане горещо и да отида на плаж. Дотогава щях да си потърся нещо за хапване и да огледам пристанището на светло. В главата ми се въртеше и идеята да попитам някъде за работа. Задачи колкото искаш. Някои от тях – неотложни.

Някакъв мъж продаваше хляб в една градинка. Седеше на пейка, а пред него в пластмасова зелена касетка се мъдреха хлебчета. В баничарката близо до него имаше още. Пробвах си късмета но този път не ми се усмихна. Сигурно още спеше. Явно трябваше да почакам още докато се събуди. Не се получи като при хлебарницата във високопланинското село. Най-вероятно човека играеше ролята на прекупвач и един хляб му се виждаше много да подари.

    Успях да намеря и строителен обект. Хора се трудеха извършвайки различни действия. Попитах първия обърнал ми внимание. Не разбирах езика, но бях научил думата за работа. В комуната няма как да не я науча. Тя е една от първите думи, които направо ти се набиват в главата. Там от сутрин до вечер се работи. Повторих я няколко пъти, мислейки че отсреща не ме разбират. Отсреща, сигурно са се чудили откъде съм се взел толкова рано и с лека възхита се е гледало на моя ентусиазъм. Отговора, отрицателен, затвърди впечатлението ми за лошия късмет. Къде ли се губеше, светлината отдавна изтласка и последните тъмни сенки. Денят започваше

зле, но за сметка на това се стопляше.

     Докато движех из града все си намирах някой от който да си искам цигара и огънче. Паралелно с това изследвах вече отворените магазини. Следвах добре работещата стара тактика от пътуването. Влизах навсякъде. Така се озовах в един ресторант. Няколко стъпала го деляха от паважа. Леко вкопан в земята, обзаведен в старинен стил в момента се радваше единствено на моето присъствие. Познавах това усещане. Чувство предвещаващо пореден удар. Не знам как се получаваше, а и не ме интересуваше. Огледах се. В дясно от вратата имаше най-различни закуски в малки найлонови пликчета. Бяха сложени в някакви съдове намиращи се на дървен рафт. Повечето мебели също бяха от дърво. Огледах се отново, затаих дъх и бързо сграбих в шепата си няколко пакетчета. Прибрах ги в някоя от дрехите обръщайки се към изхода. Изкачих двете или три стъпала и се озовах на миниатюрното площадче пред заведението. То се образуваше поради повечето малки улички които се събираха тук. Сградите го заграждаха. Състоеше се от неправилни по форма наредени камъни. Явно се намирах в старата част на града. Първите етажи на къщите бяха преустроени за различен вид търговска дейност. В дясно от ресторанта, също леко вкопан, се намираше обширен магазин, за всевъзможни видове бонбони на килограм. Около метър под земята, с теракотени плочки на пода, огледала и много рафтове по стените. Не случайно тук бъкаше от хора. Накъдето и да погледнех виждах бонбони. Гледах разноцветните им лъскави обвивки. Гледах и продавачите. Гледах и хората. Когато прецених че мен никой не ме гледа си взех няколко и пак ги пъхнах по джобовете си. Направих го малко като на майтап и излязох. Отново се развихрях. Хубаво е когато джобовете не са празни.

     Набирайки скорост продължавах да влизам във всеки магазин който ми се изпречи на пътя. Този се намираше недалеч от малкия площад и пак на метър, само че над земята. Мъничък, но уютен. Зад две витрини сложени под прав ъгъл една спрямо друга имаше различни лакомства. Поотприщил се вече с широка стъпка качих стъпалата и влязох вътре. Поздравих продавачката и си поисках кекс като уточних че нямам пари. Изборът си направих след кратък но концентриран поглед плъзнал се по продуктите. Проведе се разговор в който жената се опита да разбере защо трябва да ми даде лакомството без пари. С пет думи на Испански практически шансовете да ме разбере се свеждаха до нула. Понякога реакциите на хората ме забавляваха. Влизах някъде, исках си храна и ако стане стане. Сега усещах че имам шанс да изляза от тук с нещо за хапване. Говореше ми нещо, гледаше ме и се усмихваше от време на време, но не ме отрязваше още. Мислеше какво да прави. А аз просто си седях спокойно в очакване на нейния отговор. Накрая видях как взе кекса и го извади върху стъклената витрина. Поредното бинго. Никак не беше малък. Кръгъл и поставен в пластмасова кутия по неговата форма. Взех го, благодарих и щастлив излязох навън. Вълната на късмета връхлиташе. За нула време се бях заредил с храна. Чешмичките вече ги бях разучил. Просто трябваше да се завлеча до тях и да пия вода. Започвах да водя уседнал начин на живот. От време на време мислех какво да правя с пристанището, но засега на дневен ред идваше плажа и къпането.

     Срещу магазина имаше автобусна спирка. Толкова хубава и модерна виждах за първи път. Цялата от прозрачни материали, подобна на тези, които години по-късно започнаха да правят и у нас. По онова време все още не се срещаха такива. Повечето бяха разпадащи се или потрошени железни, опикани и грозни. Когато завали дъжд, гледаш да застанеш по напред до улицата, за да смекчиш вонята носеща се от ъглите. Сега пред очите ми стоеше истинска красавица. Да ти е кеф да седнеш. Пейката не се състоеше от метални пръти, от които ти замръзва задника. Не, седнах на някакъв изкуствен материал приличащ на пластмаса. С удоволствие започнах да си ям кекса. Изведнъж отнякъде се появи една дебелана и ми поиска пари. Вече наистина се учудвах откъде се взимаха толкова бездомници в тоя град. И това ако не е комична ситуация. Не мен, скитащия без покрив над главата и без пукната стотинка в джоба да му бъдат искани пари от просячка. Явно изглеждах добре и не приличах на скитник. Все пак бях такъв едва от седем дни и то по стечение на обстоятелствата. Всъщност бях беглец. Беглец, чийто пътища се преплетоха с тези на просещата жена. Знаех че много хора с доста пари в джобовете си я бяха подминали без да им пука за нея, но на мен ми стана жал. От кекса не ѝ

дадох, но извадих от смучещите бонбони и сложих няколко в отворената и ръка. Почувствах се по-добре от жеста който направих. Малко, но от сърце. Заситил и тялото и душата си, ведро поднових дневната обиколка на града.

     Не след дълго прецених че е време за плаж. Реших да отида на централния такъв, където снощи се опитах да спя. Избрах си място с по-малко хора. На всеки от входовете имаше душове и чешмички. Жаден нямаше да остана. Но трябваше да мина и през душовете. Не че беше необходимо за да влезеш. Не! Това което ме задължаваше да го направя, се провокираше от събитие случило се вчера вечерта. Случка развила се точно на тази алея, на която стоях сега.

Съдбата често си грижи за нас повече отколкото дори подозираме. Обикновено когато са на

почивка, хората се отпускат и ходят насам натам, без много да се съобразяват с останалите. Докато едни спокойно обикалят разглеждайки, други бързат за среща заобикаляйки третите, които оформили групичка често са застанали направо по средата на движението. Ходейки по двама или по трима и повече един до друг често разминаването се превръща в сложно изкуство. Най-често съм в ролята на единак бързак. Преценявам кой на къде се движи, кога и как да надмина или да заобиколя. Понякога спирам и изчаквам докато ми се удаде шанс да се промъкна през отваряща се за кратко пролука. Така докато минавах покрай една жена по-възрастна от мен, тя рязко се обърна и ме погледна. После извръщайки пак главата си преди да ми обърне гръб се хвана за носа. Това ме втрещи и първоначално ме обиди. За първи път ми се случваше. Накара ме да си дам сметка че дългия път с нощувки на открито явно се усещаше. Напълно нормално. Като се замисля, за последната седмица се бях къпал само веднъж и то преди два дни в къщата с откритата баня на терасата. Но при това пътуване в тези жеги със сигурност и самите ми дрехи се бяха вмирисали. На мен не ми правеше впечатление и добре че тази жена направи този красноречив жест за да взема мерки. Съдбата си знае работата както вече казах.

     Не съм от хората които си падат по цирковете на обществени места, но нямах избор, не и ако исках да отстраня неприятната миризма от себе си. Избрах си възможно най-ненаселеното и спокойно място. Това означаваше че в близост по алеята и пясъка липсваха хора. Престраших се и застанах до душа. Задачата се усложняваше от това, че трябваше освен да се изкъпя, също и да си изпера дрехите. Осъзнавах че няма как да не привлека внимание с това изпълнение. От факта че нямах бански и пред погледите на всички се налага да остана по гащи, не ми олекваше изобщо. Приближавах се постепенно оглеждайки се дали някой ме гледа. Изчаквах удобен момент, в който и по самата алея няма много хора. Опитвах да се успокоя с надъхващи шаблонни фрази от типа на „данък обществено мнение не плащаш„ и „някой от тези тъпаци би ли направил такова пътуване„. Сигурно съм изглеждал като някой който за първи път ще ходи по огън, а не като човек който просто трябва да се изкъпе преди плаж. И това също не съвпадаше много с порядките, защото на море обикновено всички минават през душовете след това.

     Както и да е. Много срам бях брал през целия този път до тук. Не ми отне много време да се престраша и да започна сложното изпълнение. Страничния наблюдател би видял как младеж колебливо и оглеждайки се отива при душовете. Дотук нищо нередно. Нищо, което да спре погледа му върху него, докато не види как започва нерешително да пере една по една дрехите си. Виж това не се вижда всеки ден. Привлякъл веднъж по този начин погледа на някой, знаех че едва ли ще спре да ме гледа докато не приключа. Превъзмогвайки дори това продължавах по план. Най-страшно е преди да да започнеш. След това изпрах една по една дрехите си. Първо връхните, суичера, ризата и потника. Отлагах колкото мога неизбежното – да се събуя по гащи на централния плаж в град Кадис, Испания. Перях старателно и после изцеждах дрехите. Готовите от тях провисвах на оградата около душовете. Някак си не вървеше да ги оставя на земята. Хвърлях по един поглед настрани, но или хората се преструваха или наистина не ми обръщаха внимание. Бях настроен психически и за двата варианта.

     Прането продължаваше. Дойде ред и на чорапите. Процеса вървеше спокойно сякаш съм си в нас в банята. Идваше ред на камуфлажа. Гол и бос само по гащи започнах да го пера под душа. Останах по боксерки прилепнали по мен. Тъмно сини с още по-тъмни сини линии успоредни една на друга. Вече ме беше страх да видя дали някой ме гледа. Притеснявах се от това какво ще прочета в очите отсреща. Сигурно някой от по досетливите се е оглеждал да види къде е скритата камера. Стана ми смешно на няколко пъти докато описвам тази случка.

А сега и къпането. Под студения душ ми олекна значително не само заради водата. Просто в момента правех нещо което е в реда на нещата. Само сгънатите изпрани дрехи до мен издаваха какво се е случвало преди минути. Изкъпах се целия без да пропусна и моя човек в гащите. Така или иначе съм

почнал, поне да си свърша работата като хората. С къпането и прането бях готов. Дотук добре. Най-тежкото свърши.

Тъй като предварително бях огледал плажа, тръгнах направо към набелязаното място. Близо до водата хората бяха нагъсто. Малко след средата на плажната ивица имаше доста свободно място. Насочих се натам и грижливо започнах да разстилам дрехите една по една върху пясъка за да съхнат. Когато седнах, около мен имаше доста дрехи, чифт кецове и чорапи. Излегнах се върху топлия пясък и оставих слънчевите лъчи да играят върху кожата ми. Откога чаках този миг. Лежах и слушах шумът на вълните. Приканващи. Щеше да дойде ред и на къпането. Сега още изпитвах неудобство от действията ми под душа.

     Имах четири пакетчета свити от ресторанта. Отворих едно и започнах да изпразвам вътрешността му. Съдържаше солени малки бисквитки. Малко по-голямо от кутия с цигари едва ли щеше да ме засити, но все пак представляваше храна. Хапвах си облегнат на една страна и гледах гледката пред мен. Къпещи се хора, викащи от радост деца и хора преминаващи близо до водата. Лятна идилия. Всички си почиват спокойно. На фона на всичко това се вписвах по моя си странен начин и аз. Лежащ невъзмутимо до разстланите съхнещи дрехи около мен хапвайки си соленки. В момента изобщо не мислех за пристанището и втория етап на мисията. В момента се радвах на плодовете на моята упоритост и разпусках с пълна сила. Вода можех да пия когато си поискам от чешмичките до душовете. Сега, изкъпан и изпран започвах постепенно да се чувствам като бял човек. Бял човек на почивка, на море и то в западен курорт. На море в Испания. Една от малкото ползи на всичкото издишано Кале. Кале, което с времето започваше да ме пуска и балона образуван благодарение на него, между мен и реалността, започваше да изтънява.

Започвах постепенно да се отпускам. Като изключим проснатите дрехи около мен и факта че се припичам по гащи, можеше и да мина за турист. Малко по екстравагантен разбира се, с татусите и особено с разпятието на гърдите, но турист. От самолет не си личеше. Боксерките можеха да минат за модерни бански примерно, поне така се надявах. Дълго време не ми се ставаше докато успея да се убедя че е така. Накрая не издържах и отидох да си искам цигара от една готина мадама. Плажуваше точно под парапета. Най-вероятно за да не я зяпат от алеята. Успях да провокирам усмивка в нея и намазах цигарка. Бях почерпен и огънче, след което доволно се придвижих до моето място, където си полегнах пушейки. Имах всичко което си поискам. Слънце, океан, пясък под мен и доза никотин за душата. Прелест!

     След краткото закусване със соленките и двете цигари от мацката идваше време за кулминацията за деня. Настана време да се изкъпя. Да се потопя в големия атлантически океан. Нима би се намерила по-голяма награда за това което сторих та да се добера до тук. За цялото ми пътешествие. Едва ли. Сега просто оставаше да отида и да си я получа. Няколко крачки ме деляха от поредният ми незабравим спомен. Събрах си дрехите и ги пренесох по близо до водата. Бяха поизсъхнали. Старателно ги проверявах от време на време и ги обръщах. Спокойствието в действията ми би убедило и най-критично настроеният страничен наблюдател, че това което правя е в реда на нещата. Близо до брега хората бяха доста по-нагъсто, но аз успях да си намеря място където отново да ги простря за да съхнат, така да се каже. Притеснявах се, че докато се къпя, може да ми изчезне нещо. Човек никога не знае. Сигурно и на този плаж дебнеха специалисти в това отношение. Все пак имаше просяци и хора разбиващи коли. Защо да няма крадци по плажа. Не че имах нещо ценно като пари или мобилен

телефон, но на мен в случая и ризата да ми вземеха щеше много да ме заболи. Затова доколкото мога взех необходимите мерки. Тук, където имаше повече хора, шанса от кражба, поне според мен намаляваше.