Хляб, вълци и вода
Пред една от близките до пътя постройки имаше паркирана малка, червена на цвят кола. Оказа се втората за днес със свален преден джам. Надникнах вътре и забелязах шише с минерална вода пред седалката до шофьора. Огледах се, натиснах стъклото, пресегнах се, взех водата, закачих я на кормилото и натиснах педалите. Последва поредното престрояване с ляв завой и отново станах част от трафика. Този път леко по-странна негова част поради висящата на кормилото ми пет литрова бутилка от минерална вода, но пък временно нямаше да имам проблем с жаждата.
От известно време насам ме човъркаше малко по-ниската ми седалка. Преди да замина за Испания карах често колело и знаех колко важно е височината на седалката да ти е по мярка. Когато ти е ниска, не можеш хубаво да си разгънеш краката и влагаш повече сила при самото въртене. Не можех да си позволя излишна загуба на енергия. Храна намирах рядко, вода също. Ако не друго, трябваше да си улесня максимално придвижването. Чакаше ме доста път.
Едва ли бяха минали повече от двадесет минути от взимането на минералната вода, когато отново пресякох главното шосе и почуках на вратата на спретната крайпътна къща, с малка градинка отпред. Излезе младолика и симпатична жена, на която с жестове посочих колелото, седалката и как развивам гайката с въображаем ключ. От своя страна, тя ми посочи малката улица успоредна на главното шосе и каза нещо.
Уличката се намираше доста под нивото на пътя и след около 50 метра минаваше под малък тунел, над който пък минаваше друга такава, вливаща се в главното шосе. Първо, воден и от известна доза любопитство се залутах из лабиринт от железни огради, като в крайна сметка стигнах до автомобилен сервиз. Там езикът на знаците не даде никакъв резултат и както се казва бях отрязан по бързата процедура. Нямаше как, от време на време попадах и на задници. Възмутен и нервиран от факта че не ми помогнаха с един прост гаячен ключ и отправяйки „прекрасни“ думи на ум, а като се отдалечих и на глас, по адрес на тъпите монтьори, се върнах обратно през лабиринта и излязох на уличката, като този път тръгнах право към тунела. Там, за моя изненада, точно под него, видях спряна кола и някакъв човек да бърника нещо по нея. Предположих че това е съпругът на жената от крайпътната къща, чието местонахождение всъщност ми е посочила. Доближих го с надежда и отново посочих към гайката на седалката. Слава Богу той излезе свестен и ми даде ключ с който успях да я повдигна малко.
„Отначало пътят се спускаше с лек наклон“ , което от своя страна водеше до факта, че в момента се придвижвах без да влагам никакви физически усилия по инерция. Около шосето почти нямаше празно място. Редуваха се къщи, мотели, големи търговски вериги магазини и бензиностанции. Доволен ги разглеждах с интерес карайки все още с тубата вода на кормилото. Колко е хубаво да си имаш вода под ръка. Макар и за кратко просто не мислех за този проблем. Идваше време да направя нещо и за другия такъв – хапването. След известно време приятно спускане, от лявата ми страна, стъпило на един баир, се появи малко селце. Хълмът оголен там където бяха построени къщите, на върха си имаше гъста гора.
Едно от най-големите ми разочарования тук представляваше състоянието на дивата природа и по-конкретно нейната растителност. Още по-точно тази част от нея която ставаше за ядене. У нас по това време на годината е пълно със зреещи безстопанствени плодове. Тук такива липсваха, което срина първоначалния ми план на пух и прах. Затова планът трябваше да се промени в действие. Вместо с диви плодове, нямаше как, трябваше да разчитам на такива от градините. Малко по-рисковано, но нещо трябваше да се яде. Тук идваше и другият силно изненадващ и неочакван проблем. Из дворовете ядливите насаждения също бяха рядкост. Досега за три дни скитане бях попаднал на една прекрасна черешова градина и с това горе долу се изчерпваха нещата. Тези неща и в това село тук не се различаваха особено. От всички къщи, които не бяха много, само в една открих зелени джанки, с които да си набавя малко витамини. Джанки на гладен стомах, особено ако са зелени, не са най-добрата хранителна диета, но само те в момента ме деляха от пълното постене.
Огледах се, оставих колелото на прашния черен път и потърсих удобен начин да се прехвърля през оградата. Тя се състоеше от телена мрежа, която успях да преодолея на едно място. Приближих се до дървото и си набрах джанки. Напълних си джобовете докато в същото време ядях. Бяха кисели, но аз от малък обичам и такива. Озъртах се и за други плодове, но за съжаление нямаше. Бях шокиран. Недоумявах как е възможно в двора си да имаш само едно дърво от което да си откъснеш нещо ставащо за ядене. Не ги разбирах тези хора, но те поне имаха нещо за разлика от техните съседи.
Дори и планът с овощните градини започваше да се пропуква. Определено бях много неприятно изненадан. Проблема с храната отново изникна на първо място. Трудно се изминаваха стотици километри до морето с едни джанки в корема. Идеята да разбия къщата и да си намеря нещо за хапване вътре започваше да ми допада. Можеше да открия и някакви пари, с които също да си купя нещо за да се нахраня. Трябваше само да изчакам да се стъмни, да счупя някой от прозорците и съм вътре. Сега като разглеждах даже намерих един подходящ. Малко странично прозорче, достатъчно голямо за да вляза през него. С поглед започвах да търся някой удобен камък.
Но струваше ли си? Може би просто трябваше да издържа този труден момент, докато късмета се обади пак. Дали пък в следващото село нямаше да намеря хубава градина или някой пак щеше да ми направи сандвич? Като че ли най-добре щеше да е да изчакам. Много въпроси и мисли минаваха през главата ми в онзи момент. Не, не си струваше. Глупаво би било от временно отчаяние да направя някоя глупост.
И най-важното, разбиването на къщи не ми влизаше в плановете.
Прескочих отново мрежата и се върнах на пътя. Вдигнах колелото и го подкарах. Спуснах се до шосето минавайки максимално далеч от единственото оживено място в това село. Дървена постройка играеща ролята на местната кръчма. Стигнал до асфалта за пореден път се престроих с ляв завой. Започваше поредното изкачване. Скоро пейзажът отстрани се замени изцяло с дървета. Навлизах в дебрите на поредния планински склон. Започна и да се стъмва. Явно предната нощ вървеше към повтаряне. Отново сам по пътя, насред гората в тъмнината. Дежа ву. С тази разлика, че сега освен че ходех пеша, бутах и колелото с мене. Опит в ходенето вече имах, а колелото щеше да ми пази страх. Изпих минералната вода и се отървах от тежестта на шишето върху кормилото. Изядох джанките, изпразвайки джобовете си в същото време и напредвайки леко нагоре, продължавах напред.
Нощите се превръщаха в истинско изпитание за психиката ми. Тъмнината и студа изостряха сетивата. Липсата на други хора и отдалечеността от населени места подготвяха почвата така, че тревогата трайно да се настани вътре в мен. Единствено преминаващите коли с техните фарове успяваха да я разсеят макар и за малко. Тук в сравнение с предната вечер движението беше по-оживено, но с напредването на нощта и това се промени. Останал отново сам сред природата, както и вчера си дадох сметка че не трябва да спирам да се движа докато не стигна до поредното село или град. Тогава на спокойствие щях да спра и да си почина. Да прекарам вечерта тук сред гората изобщо не ми се виждаше добра идея.
Вече бях изгубил представа за времето когато в дясно от пътя между дърветата изникна някаква крайпътна къща. Мотел най-вероятно, тъй като пред нея имаше десетина коли. Те също почиваха спрени на паркинга, от който по стъпала нагоре се стигаше до сградата. Единият му край, този от към къщата се очертаваше от каменен зид, висок малко повече от метър. Намерих удобно място където нямаше паркирана кола и облегнах гърба си на него. Гушнах колелото и се отпуснах. Чувствайки се по-сигурен тук съм задремал. Когато се събудих установих че не съм сам. На метри от мен спокойно стояха и ме гледаха две големи кучета. В тъмното приличаха досущ на вълци. Бяха хубави животни. Бяло сиви с леко сплъстена козина. Аз също се загледах в тях и след малко те отидоха нанякъде. Сигурно съм им се сторил интересен как спя облегнат на зида, седейки на земята и гушнал колелото. Повечето двукраки просто си оставяха колите на това място и влизаха вътре в мотела. Но ето че и малко по-различни и странни неща се случваха. Неща за които щяхме да знаем само ние. За гостите вътре тази случка щеше да си остане напълно незабелязана. А може би не! Кой знае? Моите четирикраки приятели нямаха намерение нито да ме закачат, нито да ме издадат.
Лично аз приех това събитие като знак че е време да тръгвам. Макар и малко, все пак успях да си отдъхна. Изкачването свърши и скоро започнах да се наслаждавам на удоволствието от спускането. Просто направлявах кормилото. Гравитацията се грижеше за останалото. Продължавах да си почивам седнал на седалката като в същото време се придвижвах далеч по-бързо от човешки ход. Ползата от колелото в тези моменти се усещаше с пълна сила. При стръмен наклон ми се е случвало да надмина кола. Спомням си го добре. Спусках се от Копитото към Бояна когато на дългата права при Бялата вода успях да направя това „паметно“ събитие. В момента бях просто сянка в нощта, носеща се по непознатите испански пътища.
Позитивно настроен достигнах до крайпътно павилионче с маси и столове около него. Тук съдбата сякаш ми намекваше да си продължа прекъснатата почивка от преди малко. Огледах се за големи животни с вълчи вид. Не видях. Обърнах два стола един към друг и се сгуших на тях. Хубавите стари стандартни столове с облегалка и поставка за ръцете отстрани силно разпространени по уличните заведения от по-ниска категория. Сигурно се срещаха из цялото земно кълбо. Приятно гладки пластмасови изделия серийно производство. Мисля че бяха зелени.
„Както си лежах на столовете и сутринта спря малко микробусче и шофьора слезе, стовари едно кашонче до вратата и тръгна. Отидох да проверя и гледам питки за хамбургери. Изядох 2-3 и взех още 6 и тръгнах. Като стана светло на една поляна поспах малко. Като продължих не след много накрая стигнах до Касерес“.
Можете да си представите каква приятна изненада е за човек в моето положение да отвори кашон пълен с питки хляб. Почти насред нищото в тъмнината, малко преди началото на поредния ден. Поредното добро начало. И докато предишната сутрин в качулката си носех филета от риба, то сега всеки джоб по дрехите ми се изпълваше с хляб. Сега като се замисля, сякаш съм получил награда задето не разбих къщата в последното село. Тогава съм се носил толкова силно по течението че изобщо не съм обърнал внимание на това. Какво нещо е провидението!
© Явор Бачев Всички права запазени