Много пътища

     Към края на града имаше много пътища тръгващи на къде ли не. Наистина бях много объркан. Не знаех на къде да поема. Затова влязох в първата бензиностанция която видях и поисках пътна карта за да се ориентирам. Тук за първи път разбрах какъв голям проблем може да се окаже езиковата бариера. Пробвах думи като “море" и различни знаци, но определено ударих на камък. Жестовете не помагаха при всеки, а думите бяха на английски и за мое учудване повечето Испанци не владееха този език. Е, все пак ми извади няколко пътни карти и каза колко струват, но дотам. Опитах още веднъж да му обясня че не искам да си купувам карти а просто да се ориентирам за посоката но нищо не се получи и този път. Излязох и подкарах колелото в избрана от мен посока. Не знам защо бях решил че Валядолид е в посока към морето и ориентирайки се по пътните знаци тръгнах по едно от шосетата. Нещо в мен не ме оставяше на мира. Нещо или по-скоро тя – моята интуиция непрекъснато караща ме да се съмнявам в това което правя. В случая ме глождеше правилността на посоката в която се движа. На всичкото от горе жегата започваше да прекрачва прага на поносимостта и усещах че се изправям пред първото по-сериозно препятствие за този ден. Спомням си го много добре. Объркан, изнервен и едвам едвам въртящ педалите под жаркото слънце. Покрай мен автомобилите прехвърчаха безразлично и оставяха прахта си зад тях за да вгорчат още повече положението ми. Един пореден малък ад!

     Сякаш видял мъките ми отгоре Всевишния изпрати своя ангел за да помогне. „Ангелът " се движеше също на велосипед но от другата страна на пътя в противоположна на моята посока. Не се замислих много и пресякох пътя. Изчаках да ме доближи, дадох му знак да спре и го попитах дали морето е натам, като сочех посоката в която се движех аз. Не, каза ми той, за мое съжаление. Човека ми обясни че натам е Португалия. Новината сякаш избистри главата ми. Раздразнението поради незнанието накъде отивам се изпари. Стана ми доста по-леко. Благодарих на „Божия пратеник„ и се насочих право към бензиностанцията намираща близо до мястото където протече диалога, но от другата страна на пътя в посока към Португалия. В нея бензинджията се оказа доста по-разбран от предишния си колега и извади карта без да го мисли много. Разгърна я и с пръст посочи къде сме. Загледах се известно време докато фокусирам и зацепя какво става. Първият по-голям град който се открои на юг се наричаше Севиля. Намираше се недалеч от морето и като голям град почти със сигурност щеше да присъства на пътните табели. По този начин щях да знам и колко километра ми остават до крайната цел. Преди да реша окончателно да тръгна към него се замислих за посоката към Португалия, където със сигурност имаше пристанища, но пък едва ли щях да мина границата без документи така че благодарих на отзивчивия човек с картата и буквално след секунди отново бях на Пежото въртейки ентусиазирано.

     Валядолид в посока към морето? Нищо подобно. Още едно доказателство за това че не съм имал и грам идея къде се намирам на картата. Чак сега, почти 14 години по-късно и то с помощта на баща ми установих че този град се намира доста на север от тогавашното ми местонахождение. Малко по-далеч от Саламанка, мястото от което бях тръгнал. До ден днешен си мислех че е близо до границата с Португалия. Как съм се озовал на път водещ до там? Колегата с колелото едва ли ме е излъгал, не ми се вярва. Не знам какво точно се е случило, но в крайна сметка нещата са се подредили идеално.

На връщане към Касерес се отбих в някакъв склад на едро и поразгледах. Тоалетна хартия, строителни материали, цветя в различни по големина саксии – нищо полезно, а и прекалено много погледи. Струваше ли си да си навличам неприятности за едното нищо. Мисията вървеше повече от добре. Вече имах точна посока към която да се движа. Въпреки това, цялото това разкарване в тази посока ми костваше доста хвърлени сили и нерви, така че последните метри преди града, където да сменя направлението, бяха от трудните.

         „ Върнах се пак до Касерес и тръгнах към Севиля. Прехранвах се с плодове когато стигнех до село. Веднъж една жена ми даде 0,50 евро, друг път ми правеха сандвичи или ми даваха сладки и вода. Един чак ме черпи вино докато жена му ми правеше сандвич. Така по тъмно стигнах в Мерида. 

     Естествено, гладът и жаждата си оставаха моите неотлъчни спътници. След няколко дни път започвах да ги приемам като нещо естествено. До голяма степен очаквах и се настройвах за лишения преди да тръгна. Сега просто преживявах с необходимото търпение всеки труден момент и тествах предела на издръжливостта и упоритостта си, така както не бях го правил досега.

Пътят минаваше през предимно равнинна местност и дори имаше онзи лек наклон, който всеки карал колело би оценил и приветствал. Жегата ставаше все по-непоносима и полъха който се получаваше от сцеплението между въздуха и мен на колелото донякъде играеше ролята на огромен невидим вентилатор. Всяко населено място автоматично извикваше образа на вода и храна в мозъка ми и винаги обнадежден и превъзбуден слизах от байка за да огледам. Може и да не е точно тук на това място от целия преход, когато от лявата страна на пътя видях две големи и красиви къщи една до друга, разделени и целите оградени от зид. Масивен дървен портал представляваше входа към лявата от тях. Ослушах се и започнах да го преодолявам акуратно. Не ми отне много време и се озовах в двора от другата страна. Красиво направено и подредено. Камък и дърво, на места метал и лека зеленина под формата на декоративни ниски дървета и храсти. Красиво и безполезно за мен. Никаква храна тук. За щастие междинния зид се оказа лесно преодолим, може би умишлено, тъй като постройките сигурно бяха на роднински семейства. В съседния двор освен красивото оформление се бяха „излъгали“ да засадят и крушови дръвчета. Плодовете им бяха все още много твърди и меко казано бях разочарован. Все пак си откъснах две три за да не съм капо. Външна чешма също не намерих и учуден прескочих от същото място от където бях влязъл. Отново бях на прашния път където легнало ме чакаше колелото. Незнаещи за моето положение прехвърчаха колите. Този „обект„ не ми донесе особени калории нито дори и капка вода. Риска определено не си струваше тук. Длъжен да проверя все пак, си заслужих малкото витамини под формата на твърди неузрели круши, които употребявах сега леко в страни от пътя, застанал пред къщите.

     Следващото село имаше необичайна за мен визия. Повечето от къщите нямаха стандартния керемиден покрив. Такъв напълно липсваше, а неговата функция изпълняваше самата горна плоча на постройките. Имаха странни предимно правоъгълно квадратни форми, целите боядисано в бяло, с прозорци и врати. Тишината и жегата се преплитаха и обстановката от това не ставаше по-лека. Продължавах да обикалям без резултат. Ако някоя къща имаше двор, то той беше грижливо скрит от висок зид. Въпреки тишината, тук-таме се срещаха хора. Гледаха ме как обикалям с колелото с леко любопитство. Обществена чешмичка не видях. Храна също нямаше. Отчаян си избрах къща на която почуках на вратата. Излезе една жена и в отговор на жестовете показващи че съм жаден, ми посочи към нещо, което явно се намираше зад мен. След краткия, леко дръпнат, с известна притеснителност в жестовете отговор, тя бързо ми затръшна вратата. Обърнах се и видях магазина. Малка предимно направена от камъни градинка ме делеше от него. Леко с нежелание тръгнах натам. Понякога интуицията ми нашепваше местата през които да минавам с повишено внимание. Нещо в хората може би. Дори не си спомням със сигурност дали си поисках вода от този магазин. Но добре си спомням чувството когато напуснах това селце. Да си нежелан е неприятно усещане. Да си гладен и жаден обаче определено е по-силното чувство.