Даскал съм в едно малко градче. Колегата по Философия си взе три дена и директорката ме помоли да го замествам. Колко му е да науча пет урока. Два за преподаване и три за преговор. Не изпитвах. В предвиденото за това време и в трите класа просто си поговорихме. Ей така на житейско философски теми. Оказва се във всеки от класовете колегата бе задал нещо като контролно с три свободно избираеми теми. 

Мечтата. 

Знанието.

Любопитството. 

Събирам им работите и отивам в учителската. Имам прозорец. После следват мои си два часа. Сядам на масата. Сам съм. Колегите до един са в час. Мдаа… Чистачката пак се е вихрила сутринта. Познава се. Винаги след нея уредбата е на вълните на БГ Радио. В ефира върви дискусия около филмовата музика на детските филми от времето на соца. Усмихвайки се си казвам на ум:

„ Да! Да! Ама тогава таралежите се раждаха без бодли! Пък сега – елате в училище и ги вижте подрастващите. Още от пети клас и започват да ни се ежат!”

Поглеждам към масата. Първата работа е на ученик, който го познавам точно като наежен таралеж. Поведението му е досущ подобие на тези, които в нета ги определят като тролове:

„ Охооо! Писал е по темата за любопитството. Ще ми е интересно. Я да надникна какви ли ги е натворил?”  

Зачитам се. Началото на текстът му гласи:  

  „ Дете за 10 минути задава повече въпроси, отколкото възрастен за 10 дни. Любопитството стимулира мозъка да търси и консумира нова информация чрез активиране на центъра в мозъка, отговарящ за паметта, а именно хипокампуса. С напредване на възрастта ставаме все по-малко любопитни. Вероятно това е причината и да се учим все по-трудно и нелюбопитните хора да се представят по-зле при тестове за памет и когнитивни способности. Но има и друг още по-сериозен проблем – без любопитство няма щастие.

Дълго време се смяташе, че щастието има две основни съставки – благополучието и чувството за себеоценка. Но наскоро беше открито и трето – психологическата наситеност, тоест наситеността на живота с разнообразни и интензивни преживявания. Трудността да се постигне такова психологическо богатство е, че трябва да излезете от зоната си на комфорт и следователно да изложите на риск друг важен компонент на щастието – чувството за благополучие. 

Спирам и недоумяващо поглеждам към изписания най-отгоре на листа име на автор и номер в клас. Чак възкликвам на ум:

„ Ехаа…! Нашият Боримир кажи речи до академичен стил на изказа го е докарал тук! Ааа… Не, не, не! Има нещо гнило в това! Първо думи като хипокампус, конгнитивен или словосъчетание като психологическа наситеност и компонент на щастието той едва ли изобщо ги знае… Второ пълен абсурд е дори и да ги е чул тук таме толкова смислово и правилно да ги подреди под формата на толкова стилно изложение. Трето лично съм ги учил в такива текстове винаги да изписват цифрите с думи. Какви са тези "10 минути" и "10 дни"! Този сто процента е преписвал от някой съученик около него!” 

Много се джъзвам! Ама пък сега нали умнофонциите ни са мултифункционални - снимам въпросния пасаж. Прекарвам го през скенинг - онова приложение за разчитане. После пускам част от текста в браузера. 

Иии… 

Опалаа…

Истината лъсвааа! 

Юнакът направо е копирал публикувана статия в нета. 

Ама мот - а - мот! Мисля си:  

„Емиии…! Нищо ново под слънцето. Особено пък в това нашето интернет съвремие! Явно просто в началото се подхлъзнах! Боримир си остава Боримир! Дори не си е направил труда да го напише някоя и друга своя дума. Поне като защитна реакция с една идея по-трудно да могат да го хванат. А като знам колегата колко мрази някой да плагиатства. Иначе в моите часове на тоя вироглавец не можеш му затвори устата. Особено ако иде реч за личните му заслуги в измислянето на това или онова. Точно наежен таралеж.” 

Тук се сепвам и спирам с критиките, защото се сещам, как и аз на неговата възраст хич не бях цвете за мирисане. Хи, хи, хи! Нашите горките почти през месец бяха я при класната, я при директора.   

С усмивка на лице се заглеждам в купчината от листи. В същия момент в стаята се разнася гласът на Асен Кисимов, припяващ добре познатото ми:

„ Течеее… Всичко тече, времето няма бряг и не влече – няма как!” 

Тук вече не издържам на така създалата се ситуация и прихвам да се смея. Миг по-късно обаче ми става някак си милно за онзи ми детски период от живота. Защо като се замисля – да! Прав е Кисимов. Тогава времето наистина нямаше бряг. И ведно с детското любопитство ни влечеше към какви ли не щурави пакости.  „Всяко момче всъщност е бъдещ мъж, поет или моряк!”Продължава да пее артистът. А последните му думички досущ като темпорален катапулт ме изстрелват във времето, в което все още можехме да си мечтаехме да станем какви ли не. А любопитствооо… Ооо… Любопитството тогава ни бе нещо като ярко оцветена стрелка в красивия емоционален компас, спонтанно насочващ ни сред океани от безгрижие… Морета от игри… Иии… Пълноводни реки от лудории, виещи се из дебрите на детството ни, увличайки ни в буйните си течения от ранни зори та чак до късен мрак. 

И наистина. 

От онези времена имам спомени и неща, които съм сигурен, че докато съм с всичкия си няма да ги забравя. 

Ето например… 

Бил съм четвърти за пети клас. На село съм. Един батко ни се присмя, как с Кънчо сме гилали още със старите си дървени прашки. Вече се явявали първобитно демоде. Сега било по-яко да имаш скобник. Той пак е като прашката, но няма кожено парчета, в което да се поставя камък. Направен е от много дебела тел и е само с ластик. На него закачаш скоба - пак направена от тел. Опъваш, държейки скобата - също както държиш края на перата от стрела, ако стреляш с лък. А щом сметнеш, че си се прицели добре - пускаш. 

Помолихме го да ни направи.

 Дааа… 

Ама той го игра търгашин!

И за два скобника ни поиска двадесет стъклени топчета. Аз нямах такива. Но на Кънчо вуйчо му кара ТИР. Че от нам коя си чужбина редовно му носеше точно такива стъклените топчета. Може би баткото знаеше за това.

Ами сега! 

Аз май ще съм късата клечка! 

То добре, че Кънчо много обича баницата на баба ми. Още и киселото мляко, дето дядо го прави от биволицата ни Черноушка. Решихме да си менкаме нещата. Аз му давам три парчета баница… Аааа… И една купа кисело мляко. А Кънчо ми дава десет топчета. 

И така вече нещата се случиха. Баткото ни направи скобниците. Показа ни и как да си правим скоби. Та така въоръжени и много опасни тичаме из селото и стреляме по всякакви твари. Голяма радост. Уцелиш петела или някой надута пуйка… А то навсякъде хвърчи перушина… Гадинката възнак подскача и с болезнен кряк хуква през глава на където и видят очите.

Голям смях.  

Голяма тръпка.

Да де ама на Кънчо вуйчо му се върна от курс. Взема го от село. За една седмица щял да го води на морето. И аз останах сам. Има едни други батковци от съседната улица. Те обаче все ми се подиграват, че съм фъстък. И не мен не ми е хубаво с тях. За това тръгвам да си търся другаде забавленията.

И сякаш изведнъж вече не ми е толкова тръпкаво да целя само по кокошки, пуйки и гъски. Реших да опитам да стрелям по косове, папуняци и врабчета. То пък за беля те се оказаха, хем много шавливи, хем твърде малки като цели. Може би и за това ми е трудно с тях. И уж стрелям по всички правила. Да ама то се вдигне малко прахоляк там нейде по земята дето удари скобата - и толкова. Ни кряк, ни писък, ни уплашен поглед. Или пък онова причиненото от нетърпимата болка възсмешното лудо щуране насам натам на кокошките.

Казано по-така жива загуба на време - пък и на скоби. 

Или с други думи или по-онака казано - голяма скука!

Вече се чудех по какво да стрелям когато се присетих, че наскоро изпълнявах задължението си около онези книги за летен прочит. Едната беше с автор Ангел Каралийчев. Там имаше приказка за едно лястовиче. Което пострадало в пожар. Майка му го остави в едно счупено гърне. А после поне според това, което аз разбрах мама-лястовичка от разстояние го хранеше и топлеше със сълзите си и с майчината си любов. Пак според приказката това ставаше с помощта на вятъра. Който нещо като нашия пощаджия дето го лаят всичките кучета отнася любовта и сълзите на мама-лястовица до някакво наше българско село. Но като се замислех няма да е точно нашето. Защото в приказката нищо не пишеше за разлаяни кучета. 

Колкото за другото, което разбрах то е: 

Че докато пощаджията вятър носел сълзата и майчината любов самата мама-лястовица си почивала върху някакъв си кораб насред океана. Приказката много ми харесваше. Ама и много тъжна. Чак тайничко малко си поплаках. 

И не знам как и защо, но изведнъж ме загложди едно възголямо любопитството… Дали пък ако уцеля някоя от малките лястовичета дето и те като мен скучаят по жиците край пътя, на тях няма да им стане по-забавно. 

Приближавам се дебнещо в тиха стъпка! Те ме поглежда, но не отлитат. Стоят си там и не спират да си цирикат. Ето! Значи правилно съм предположил - скучаят. Прицелвам се. Стрелям. Оказа се обаче, че и това никак не е лесна работа. Така или иначе на втория ден в следствие на моя системен обстрел едно лястовиче - още с жълто покрай уста - пада от жицата на пътя и се вцепенява. Отивам към него, мислейки си, как то като ме види, че се приближавам и ще хвръкне. 

Аха! 

Лежи си! 

Чудно! Щото то нали и някой от кокошките първо се вцепеняваха, изпружвайки врат. Пък чак от после, като отида до тях, хукваха да бягат през глава.

Уви. 

Лястовичето лежеше в прахта на улицата. И само лекото потрпване на крилата и премигването на очите му подсказваха че е живо. Взимам го в ръце, мислейки си че то хитрува и се преструва. И си казвам:

„Ще се попревзема малко и после ще си отлети. Както преди се случи с онзи косер. Оня дето го сгащих докато мътеше в гнездото си.”

Аха! Друг път. 

Стои си лястовичето и не мърда.

Че и жално ме гледа.

Ми сега! Какво да го правя?!

Тутакси отново се сещам за приказката на Ангел Каралийчев. Намирам едно старо глинено гърне. Правя легло от трева и поставям лястовичето в него, мислейки си:

„То ще си почине, почине и после само ще си отлети”

Да - ама не.

Нещо може би с моето лястовиче не е наред. Вече втори ден стои вътре и не отлита. Стана ми много любопитно и си мисля:

 „Защо ли така?! Нали майка му го храни със сълзи и майчина любов, както там е написано в приказката?! Плюс това тя сега е някъде тук наблизо! И тези две неща - като любов и майчини сълзи - би трябвало с нашия си пощенски вятър да идват до мъничето много по-бързо?!” 

Така мислех къде половин ден. Но като не откривам отговор на въпросите,  задавани ми от моето лично Любопитство решавам да питам дядо. Отивам при него. Разказвам му всичко, както си беше от „А” до „Я”. Той се усмихва и пита:

- Сакам ‘а ми речеш - ама правдата! Беше на лов за дребни ‘фъркати, или вярно си сторил тава със стрелбата, оти сама де та бе зачивъркало либопитството?

- Не съм бил на лов бе дядо! Не съм искал да убивам нищо, както го правят онези големите дето са ловджии. Беше ми любопитно дали и лястовичките ще подскачат така, както го правят гъските и кокошките. Пък после то като падна от жицата и не искаше да литне, пак ми беше любопитно. Ама вече исках да знам дали майка му ще го храни с любов и майчини сълзи. Така както е написано в приказката. 

- Ахаа! Приказката думаш. Иии… Според тебе ка’ е сеги раб’тата?

- Ами май за два дена до сега не съм видял нито една майчина сълза около него. Ама дядо ранените лястовичета нали с това се хранят - с майчина любов.

- Хе, хе! ‘рана от любов и майчини сълзи… Това го има само по приказките. В истинския живот си требе истинско едене и истинска вода. 

- Ама защо бе дядооо…Ето! Нали така пише в онази приказка за лястовичките…

- Добре, добре! Ай сеги ‘а не спорим за либов и ‘рана от майчини сълзи. Но щом пък думаш, че стореното от тебенка е било само от пустото му детско либопитство - води ме, да ми го вида това ти пернато гадинче.

Отиваме при гърнето. Той го поглежда и пита:

- Ми оти не в щайга или в кашон ми в този мулясъл грънец си го заврял? 

- Дядо така е в приказката. Ако не е в гърне вятърът, как ще намери лястовичето, за да го напои и нахрани с майчината сълза – а?! 

- Ооо… Че то па грънеца да не би да е адрес некакъв… Ооо… Я престани с тези приказки…

- Защо бе дядо? Учителката каза, че приказките в книгите са написани, за да ни покажат истините на живота.

- Нема таквози си нещо. Не знам язе ‘кво ви учат даскалята тама из вашето школо. Аз от живота знам, че за да е сито туй пиле на него му не требе ник’ва си майчина сълза. Треб’ат му мухички. И ката ден по мънинко вода. Па и да си ти го река в очите из напра’о. Ако нема ‘а се грижиш за него… И нема ‘а го ‘раниш и поиш ка’ му го и разписала Божинката, още сеги му кинем гла’ата и го фърлам на мачъците. 

- Ама защо бе дядооо…

- Оти не е харна таз раб’та, дет’ зарад’ твоето детско либопитство, душицата на таз крсотна гадинка ‘а страда. Така че решавай! Ма сеги и веднага – гледа ме сериозно старецът и хваща главата на лястовичето. 

- Добре, добре! – вдигам ръце аз – не го убивай! Ще се грижа за него! Само ми подскажи какво да правя. 

- Уба’о. Начеваш ‘а му ловиш мухи. Значи най-малко по пет от ония големите-домашните. Или по тридесетина от винарките. И утре ша ти купа пипетинка…

- Какво е това пипетинка бе дядо?

- Такову де на вашия градски език му думат капкомерин - демек. С него сутрин обед и вечер по пет капки вода да му капваш в човката. Чуеш ли!? 

- Добре дядо. А ти знаеш ли защо то не може да лети? 

- Що го питаш т’ва? Оти та мръзи ‘а се грижиш за него - или как? 

- Не, не, не! Не ме мързи, само ми е любопитно!

- Ааа… Либипитно ти било! Виж ти! Ам сеги угаждаш ли, ка твоето  либопитство все къде в такива ини бели дебели те вкарва – въси вежди старецът, но явно, виждайки жалната ми физиономия сменя тона и гримасата - Хуб’у де! Ша ти покажа –  и усмихвайки ми се хитро, обръща лястовичето по гръб, след което започва да духа в перушината под шийката му – Видиш ли тоа синкювец, тъдява?

- Да! 

- Ха рече ми от к’во е той?

- Може би е станало като е паднало на земята. Щото нали и аз така получавам синки – като някога падна. 

- От падането - ма друг път! Нищо като подобно. Това туканкана си йе чистото твое дело. 

- Мое дело ли?

- Ами да! Тук го е бастисала скобата. Онаа дет’ ти с нези си стрелнал. И ей гу на! От удара ка си му посинил гърдичките. Па то точно там се намират мускулите. Онези де му движат крилцата. И най-веке те от това, него мно’о го боли. За туй и не мо’е да лети. 

- Ааа… Ма тооо… Аз не съм искал така да стане. Само ми беше любопитно дали ще подскочи като кокошките и гъските…

- Мой и изначало така да е било! Но нали ти рекоф! Те ти на ка’ твоето ти либопитство е причинило беда на клетото пиле. 

- Ама тя учителката каза, че любопитството е наш приятел. Още каза, как е добре да сме любопитни, за да можем да се учим. 

- Харно ти е рекла женкята. Ма язе и едно друго шъ ти надумам да зна’ш! Ей ти го туй де се случава… Явява ти се друг наглед от къде другата стърна на т’ва ти либопитство. Ма кат’ са замисла по другому - нема лошаво. Щот па ей го на - ка сеги ти са поучи - ка’ стрелбата със скобник причинява болкя, трудности, пък и другите му тама разни беди и лошотии. Ма уба’ото е, че за утрешното време – сиреч бъдева веч’ - ша да зна’ш ка’ да очуваш душичка ина - попаднала в беда. А и още ка’ всичкото т’ва не е простовата раб'та, както да речем да е на игра, или на шега. 

Наистина не беше лесно. Може би десетина дена лових мухи. А още и три пъти на ден капех вода в човката на лястовичето. Но пък после ми стана много радостно и хубаво, когато птичето събра сили. Отлетя от ръката ми и кацна на жиците при другите лястовички. Но най-интересно което видях бе, как някой от седящите на жицата сякаш истински му се зарадваха. И пак и отново като ме загриза онова ми любопитство… И няма мира. Човърка пита ли пита и не спира: 

„Как ли пък така го разпознаха? Защото то нали и преди е кацало там сред тях. И как ли го различиха след като те всичките лястовички от тук от земята изглежда толкова еднакви?”

И отново тичам при дядо и го питам. А той ми отговаря:

- Ей сеги - на. Ей т’ва ти либопитство  мно’о повеч’ ми ‘аресва от онува - със скобника ми е мисълта. Ааа…. И да знаеш, че точно на т’ва му се дума не либопитство, а либознателност. Колкото до фъркатите те се познауат по цвърченето. Така както нашите си гласове се различават един от друг, така е и при тях с цвъркането. Па по случката с твоето пиле мога да река, че макя му, тейко му, че и братчетата и сестричките му па по пиукането са го рапознале. За това и са му са се възрадвали. Ама и да си зна’ш. Твоето си лястовиче им е нахортувало, ка’ ти се си даврандисал от лошавото. И изотполсле си си осъзнал грешкята. Понеже след после на стрелбата грижа си проявил по него - по пилето демек. 

- Ама вярно ли лястовичето им го е казало!? 

- Дааа! То животниките досущ кат’ нас ‘ората и те отбират от добринка. 

- А ти от къде го знаеш това? 

- Еее… Па то язе чета живата книга на живия живот. А тама ми се чини, ка’ нявгъш има списани мно’о повеч’ верни истини, отколе в измислените истории списани от хората по разните му тама по-простоватички книги. 

Лятото свършва. 

Тръгваме на училище.

Един ден госпожата ни казва, че ще правим контролно. Задачата е да отговорим на няколко въпроса. И по-точно именно по онзи разказ на Каралийчев за лястовичето. Аз без каквото и да е притеснение написах това, което първо ми дойде на ум. 

Че разказът е пълна измишльотина. И няма нищо общо с истината от живота. После чисто по детски поясних, че няма как любовта на майчината сълза да нахрани лястовичето. Защото за да живее на него му трябват мухи, а не сълзи. Още поясних, как ако няма кой в студа и снега да го храни с нещо - то ще умре. Като ни връщаше работите учителката обърна внимание точно на моята. Но говореше с някакъв назидателен тон. Може би я бе подразнило това, че моят анализ значително се разминаваше с нейния от предните часове. 

Аз до едно време си мълчах. 

Защото така са ме учили в къщи да слушам учителите и да не им противореча. Но в един миг ми стана любопитно, какво ли ще се случи, ако се опитам да си отстоявам позицията си. И да речем ако се опитам да докажа тази истина, за която си говорихме с дядо. 

Поисках думата. Учителката ми я даде казвайки: 

- Давай да видим, какво си разбрал от това, което обясних сега.

- Ще кажа, но да знаете, че не само аз мисля така! 

- Аха! И кой още е на твоето мнение?!

- Дядо! И той така каза.

- Какво каза дядо ти? 

- Че през зимата няма мухи. И тези птички, които като лястовичките се хранят с мушици, ако не отлетят на юг ще умрат.  

- Дядо ти ти е казал, как стоят нещата по зоология, а не по литература! Добре и какво от това? - малко нервно ми отговаря учителката. 

- Товато е това, че значи, как казаното от Вас не е истина. 

- Кое не е истина?

- Че лястовичето е оживяло в гърнето, защото майчината любов и майчината сълза са го топлили през цялата зима. 

- Еее! Вече нали казах! Разказа не е статия по зоология. Това е писателят Ангел Каралийчев. А в литературата и в книгите понякога има измислени неща. И това е така, защото по този начин ги правят по-красиви като истории. Нарича се преносен смисъл. А още е известно като метафора или алегория. Но тези неща ще ги учим по-нататък. 

- Не зная от приказката на към къде е пренесен случая с лястовичето, но явно не е истински. Пък на мен дядо ми каза, че книги в които има такива измишльотини са глупави. Защото тези книги не ни казват на нас хората истинските истини за истинския живот. 

- Добре! Край на спора. Сядай и млъквай! – изкомандва ме учителката.   

И от там на сетне стой па виж. Тази жена като ме грабна на професионалните си рога. Дето казваше дядо: „Умиргане има - изръгване няма!”  Малко нещо да сгреша и тя веднага ми лепваше четворката. Пети и шести клас бях с четворки. Седми с триста зора и силната подкрепа на класа ми писа пет. Но пък заради това не можах да вляза в езикова гимназия. Аз обаче въпреки това не и се дадох. Осми клас учих не като кълвач или зубър ами направо като триглав литературен змей. 

Първо се явих на училищната олимпиада. В комисията имаше още две учителки. Станах трети. Да де ама първите трима по право отиват на градската. Там въпросната учителка не бе в комисията - и взех приза. Все пак имаше отчаян опит от нейна страна на националната да изпратят друг човек. Но целият клас и другите две учителки по литература се застъпиха за мен пред директорката. Явих на националната. Взех второ място. И така моята учителката ще не ще за годината ми писа шестица. След въпросните средношколски битки, в които получих сериозна закалка в горния курс бях пълна фога по литература. 

Кандидатствах филология в Софийския. Приеха ме. Завърших кажи речи с пълно отличие. Изкарах и педагогически курс. 

Ноо… 

Се наложи да гледам болните си родители…

И зарязах идеите си за академична кариера!

И ей ма на… 

За добро или за зло сега се подвизавам като редови учител по български език и литература в едно китно провинциално градче.   

Силния звук на училищния звънец ме изтръгва от налегналите ме спомени по миналото. Ама пък язък. С това си носталгично разсейване така и не успях да прочета до край какво си беше откраднал Боримир от нета по темата за Любопитството. 

Ставам да занеса работите на учениците до шкафчето на колегата по философия и пътьом си мисля: 

        „ И какво сега! В края на краищата всъщност излиза, че ярката стрелка на палавото ми детско любопитство на практика ми е посочила професионалния път в живота, който ме отведе в хуманитарното русло на учителското поприще!” 

Ех това любопитство бе! 

Или както казваше дядо: 

„ Либопитство, либопитство - враг мой, друже мой!”