ЛИПАТА
Тя бе стройна, висока, никога не беше еднаква, но винаги красива. Променяше се със сезоните. Беше дом на много души и мъките им, и живота им.
Тя бе липа. Преживяла бе много бури, много зими. Често се взирах в нея през прозореца и си мислех как никога нищо няма да я свали на земята. Очевидно бе, че ще стане рано или късно, но бях убедена, че ще се бори още дълго.
Скоро лятото дойде, всичко беше живо отново. Отворих прозореца и острата ù сладка миризма ме погълна. Бях като в транс, гледайки колко богато отрупани бяха клоните ù. Не след дълго бях долу, на тротоара, опитвайки се да си откъсна клонче. Но тя бе толкова висока, толкова величествена – недокосваема като царска особа.
Всяка вечер завършвах до прозореца ми, с поглед към липата. Имаше нощи, през които пълната луна изгряваше и виждах дебелите ù клони. Така се замислях колко малко дръвче е била и в какво се е превърнала след време, представях си как е растяла, на какво е била свидетел, кой е седял под сянката ù… Имаше и нощи, ...