Седях на въртящия се стол в кабинета ми, втренчил очи в монитора, необръщайки внимание на света около мен. Кога Лора беше влязла в стаята при мен, така и не бях разбрал. Помня само, че усетих допира на мъртвешко студената и ръка по врата си и потръпнах.

“Не се страхувай”, каза ми тихо тя.

Не се страхувах от нея. Не беше идвала да ме види от няколко месеца и вече все по-осезаемо бях започнал да усещам липсата ù.

Тя прокара ръка през косата ми и ми каза, че работя много и трябва да си взимам почивка от време на време. Каза също така, че и липсвам, но нямало как да идва при мен, толкова често. Наведе се и ме целуна нежно по устата, усетих студенината на дъха и върху устните си, а след това и през цялото си тяло. Единственото, което помня е как ми каза: “Следващият път ти ще дойдеш при мен, аз вече няма да идвам при теб”, когато я попитах “Защо?” тя само ми отвърна тихо: “Скоро ще бъдем заедно завинаги, Том!”

Събудих се целият облян в студена пот. Прозорецът в стаята ми беше широко отворен и бялото перде се вееше силно от нощния вятър. Обърнах се към гардероба и видях снежнобялата и рокля, която висеше от закачалката и се вееше от вятъра. Станах, прибрах я отново вътре и записах  с големи букви на едно хвърчащо листче, защото понякога забравях: “Утре да посетя гроба на Лора, липсвам ù”