Глава трета
Сценарият

На следващия ден наистина ми звънна този г-н Хоган и поиска да се видим. Нямах причина да му отказвам, напротив, чувствах се виновна и задължена. За момент се зачудих не трябваше ли да съм поласкана, че Джеръми Хоган ми определи среща, лично ми звънна по телефона. Колко ли млади жени бяха луди по него, а на мен ми изглеждаше като съвсем нормален мъж – един от многото, един като всички. Не умеех да оценявам малките знаци, които ми пращаше Вселената. Дали да не започнех да им обръщам внимание? Достатъчно информация имах вече, получена директно от своето вътре, по някакъв начин съдбата ме водеше за ръчичка, а аз нищо не бях сторила, за да заслужа това. Така диктуваше по-силната част от съществото ми. За първи път в живота си усещах непреодолимостта на нещо, което предстоеше и не зависеше по никакъв начин от мен. Изпитах страх и не му се противопоставих, оставих го да ме завладее, да проникне до костите, да изтече през вените ми, приех го и се отпуснах в ръцете на Бог. Осъзнавах, че и идването ми на другия край на света стана по същия начин, аз нямах разумна причина да дойда чак тук и да започна да върша нещо, за което не съм подготвена. Но този Джеръми не ми се връзваше нещо. Както и да е, времето щеше да покаже.
Вечерта дойде да ме вземе кола, която ме закара до ресторанта на един хотел. Хоган ме посрещна:
– Хубавата Елена, заповядай! Да поръчаме нещо и ще ти разкажа какво измислих.
Беше добър човек, това винаги си личи. Малко се съмнявах дали не се възползва от ситуацията, за да ме сваля. Не се имам за атрактивна, дори обратното, но заради начина, по който се запозна с мен, и настоятелното му искане да се видим… Нямаше да се получи приятно. Не разбирах ония влюбени почитателки, той бе просто един хубав мъж. Е, не бива да си кривя душата – повече от хубав: с бледокестенява към руса коса, леко къдрава, изразителни светли очи, типично мъжки черти с очертана долна челюст, също такива скули и най-важното – кожата му бе матова и леко прегоряла от слънцето. Дойдох да чуя какво имаше да ми каже, но все още се чувствах неудобно в ситуацията.
– Знаеш ли, аз трябва да ти се извиня, че така лесно провалих филма ти. Може би си мислиш, че ако знаех за участието ти, нямаше да ти изръся мнението си така грубо, но щях да го направя отново, не съжалявам.
– О, я не се излагай! Радвам се, че ми каза какво мислиш. Това не е проблем, проблемът е, че аз вече съм подписал договор и адвокатите ми са бесни. А сценаристът не остана доволен да преработва гениалното си творение, засегнахме го на чест. От компанията вероятно ще склонят на промяна, но те пък са подписали с него. Сега въпросът е можем ли да променим сценария така, че да ни устройва, и да заснемем все пак филма, като в тоя случай ще дадем компенсация на автора. Ако не, тогава имам още два варианта: снимам по вече подписаното от мен споразумение с изцяло друг сценарий и това е приемливо, или отказвам всичко – това целя да избегна, защото обезщетението ще го поема аз. Разбираш ли ме?
– Напълно. А четвъртият вариант? Сигурен ли си, че е изключен?
– Да, реших го, аз вече отказах ролята. Изненадваш ме, Елена, схватлива си, освен красива.
– Не мога да знам само кой вариант ще ти излезе по-евтино.
– Може би първият – отговори ми той, но не изглеждаше доволен.
– Мисля, че вторият е най-добър.
– Не разбирам как.
– Както и да се преработи този сценарий, няма да стане впечатляващ. Затова ги изнудвай! Имам предвид агенцията, но не казвай, че аз съм ти дала тази идея, ще остана без работа!
Боже, в какви неща се набутвах! Явно той все още не разбираше за какво говоря.
– Ти осигуряваш изцяло нов сценарий – с участието на две звезди или дори повече, това сега е касово, даже е време да престане. Не говоря за главна и второстепенна роля, а за два равностойни образа, интересни всеки сам по себе си. Защо се примиряваш да участваш в посредствен филм, средна хубост, който никой няма да запомни? Не ти ли отива някой голям тежък филм. Не изглеждаш като човек, който да не може да дели славата си с друг. Направете наистина стойностно нещо, за което си заслужава да се мисли, и след като човек излезе от киното, нещо, което ще го докосне, ще го разтърси – направих пауза да помисля. – Агенцията подписва и с другата звезда, така приходите им ще скочат минимум с колко… 10 – 15 %, поправи ме, ако греша, а при добър материал и с повече, което ще им позволи да покрият и своите загуби. Струва ми се, така всички в тази каша ще излязат на плюс. И като стигнете до условията, пазарете се, не правете компромиси, още отсега поставете изисквания към сценариста, преди те да са подписали с него!
– Ей, ей, ей!
– Какво? – не го разбрах.
Хоган се втренчи напрегнато, обмисляше нещо.
– Аз по-добре да наема теб вместо тях, имаш замах. Мислех да те моля да преработиш стария вариант или може би да участваш в писането на друг, но ти… Това е много добре, харесва ми. Ха! Когато уредим, каквото искаме, ще се свържа с теб отново. Помисли, моля те, би ли се наела да пишеш за мен?
– Аз не съм писател.
– О, моля те, ще видиш, че ще се справиш. И вече разбрах, че си спечелила мястото по такъв начин, не се опитвай да се измъкнеш!
– Е, хубаво е, че ми оставяш време да помисля. Но ако това стане, ще трябва да знам коя ще е другата звезда, поне мъжки или женски персонаж ще бъде, от това зависи историята. Т.е. търси си партньор, без такъв няма как да преговаряш, трябва да е сигурен. Те ще искат да подпишат и с него.
– Колко Ви струва консултацията, госпожице? – той се засмя насреща ми.
Усмихнах се и му размахах пръст като закана да не говори глупости. Този г-н Хоган прецеждаше нещо през ума си, а в очите му заиграха пламъчета.
– Мила Елена, дори не запомних фамилията ти, само едно малко име, а от снощи до днес ти се превърна в най-големия ми съюзник.
– Не беше нарочно – казах и присвих рамене.
– Хе-хе! Именно. Съдбата те сложи на пътя ми.
– Не, ти сам дойде повикан от гласа на съдбата. Този на Синди, предполагам.
– Как се сети, че е тя?
– Зоуи е много сладка, но няма мислене на мажоретка.
– Хе-хе-хе, мислене на мажоретка – той поклати пръст. – Ще запомня това.
– В моята страна на такова мислене не се гледа много добре. Дори има и обидна дума.
– Каква?
– Няма точен превод – измъкнах се. – Е, да ставаме!
Хоган ме закара до вкъщи. Чувствах се особено, самият Джеръми Хоган ме изпращаше с колата си. Не се бях возила в по-готина кола. Че къде бе, джанъм, през дупките до село ли? Не бих заменила за нищо родното си село, но просто нямаше място за сравнение. Той ме изпрати до входа и ми даде целувка. Беше съвсем приятелска, олекна ми. Вече бях виждала лица от екрана в агенцията, но не и от такава величина, като тук величина не измерваше актьорското майсторство, а по-скоро статуса, изграден на популярност, власт и пари, те вървят заедно, просто е задължително.
Веднъж и аз да извадя късмет – запознах се с тоя пич, както биха го нарекли приятелките ми, и той не ме сваля. Дали да кажех на Мая? Още не, а и тя щеше да остане с погрешно впечатление, щом се хваля. Можеше да се каже, че печелех приятел сред холивудските звезди, приятно бе. Ами тези от компанията как ли щяха да реагират, като разберат, че имам протекцията му? Да не трябва да си купувам билет за обратно, тъкмо бе започнало да става интересно. Това ли очакваше душата ми? От това ли се страхувах така? Н-е-е, чувството още не беше преминало. Дори вече не бе точно страх, нещо друго предстоеше.
След почти седмица Джеръми се обади отново – имали сме втора звезда, мъж. Говореше в множествено число – ние. Защо ме приобщаваше към проблема си? Говорил бил с агенцията, почти се съгласили, само искали да подпишат и с втория актьор, с режисьор щели да преговарят, след като видят сценария и бюджета. Да съм започвала да пиша. Ама аз още не се бях съгласила. Да не идвал да ме убеждава лично. Я го виж ти! Не можело да го изоставя на средата, след като той вече бил уредил другия актьор. О, защо се наврях сама между шамарите? Съгласих се повече от неудобство. Беше щастлив и ме попита имам ли нужда от нещо, щяла ли съм да взема отпуск, за да пиша, от компанията знаели, щели да ми дадат. Бях като гръмната, питах го за какъв срок говорим и колко минути лента иска. Две седмици как ми се стрували? За времетраенето нямаше претенции.
Взех си отпуск. Сега ми трябваше вдъхновение. Изгледах няколко филма с Хоган. Той за съжаление не ми каза коя е другата звезда, за да прегледам и неговите. Ето в тази бръмка имаше нещо хлабаво – защо не ми каза име? Дали не си измисляше и още не бе намерил някого? Все пак в агенцията знаеха за променените условия и затова ме освободиха. Но кой беше този? Стар ли, млад ли, какъв – нали трябваше да си изградя образа? Нямаше какво повече да умувам – седнах и започнах. Ден след ден сюжетът ми се проясняваше все по-категорично. Щеше да има и малко екшън, заради местните, и малко любов за добрите хора, и малко гадняри за баланс, и малко смях, но не много, че щеше да стане несериозно в иначе тъжната ми история. Пишех, пишех, по едно време се сетих, че не знаех кой всъщност щеше да ми плати за тия две седмици, но прецених, че Хоган нямаше да остави този въпрос нерешен. Ето така, Елена Димитрова, се става капиталист. Като ти трябваха средства да си платиш вноските и разноските, си задаваше въпроси за пари, нещо, което ти бе противоестествено до преди няколко дена.
А нещото, което бе свило гнездо в стомаха ми, растеше. Вече не знаех дали е страх. Разплаквах се постоянно само като чуех определена песен или защото не можех да заспя въпреки умората. О, как молех съдбата да ми се разкрие по-скоро! Всеки ден, откакто си бях вкъщи и пишех, медитирах, но сякаш подхранвах змията, вместо да я разкарам. Започна да се усилва съмнението, че доброволно участвах в нещо неправилно, приемайки да спомогна за създаването на още една глава на ламята. Тази индустрия има нещо дълбоко погрешно в себе си – произвежда илюзии за поддържане на сънното състояние на човешката маса. А ние – хората, сме хранилка, емоциите ни са източник на енергия, много хубава храна. Целият кошмар на „Оскарите“ е само върхът на манипулацията, иначе всекидневна, промиваща, безпощадна. Тогава, когато в една нощ се оплитат душите на милиони приспани, моят интересен приятел е изпълнил мисията си и заслужил поощрение за труда си. И му го дават – минава по червения килим точно когато има вниманието на целия свят върху себе си. Медиите, другата машина от инструментариума на заблудата, са впрегнати да излъчват навсякъде, където е възможно. Славата го държи вързан – тя е идеалното средство, затова той щеше да продължи да се поставя сам в услуга на незнайните за самия него създатели на илюзията. Да, той се гордееше с това, бе слаб. И каква бе моята функция тук, какво чистех или с какво помагах, на кого? Знам, глупаво бе да си повтарям тези въпроси, така отговор нямаше да дойде, а само от преживяното, но това ми помагаше да осъзная границите на собствените си заблуди.
Хоган се обаждаше почти всеки ден, искаше да знае как върви. Аз пък не исках да издавам твърде много за сюжета, можеше той да ми повлияе, а това трябваше да е мое, имах тази възможност и можеше никога да не получех втора. В капана на притесненията си, че станах причина да се откаже от първата роля, някак ми беше мъчно за него, а не биваше и реших да потисна това усещане. Свърза се с мен и по имейла, беше любопитен, направо нетърпелив, на два пъти идва и вкъщи. Защо се беше ентусиазирал така? Когато се запознахме, не изглеждаше много развълнуван от предстоящото си участие в оня отхвърлен проект, тогава ми се стори отегчен.
Обещах му да стана готова за две седмици, и го направих. Дните и нощите ми се сляха, за да използвам вдъхновението, обикновено спохождащо ме в малките часове. Обърках си биологичния часовник и ми се събираха по 4 часа сън за денонощие, но свърших точно навреме. Изпратих сценария на Джеръми и изпитах удовлетворение както винаги след свършената работа. Дали щеше да го хареса, бе въпрос, който не засягаше точно мен, нямах нужда от одобрението му. Можеше да се превърне в проблем, който да ми коства работата в агенцията, но това предизвикваше единствено чувство на облекчение – още нещо странно, защото, ако останех без работа, трябваше да се върна. Дали пък не беше именно заради това. Наградих се за финала на творческия си експеримент с посещение на една театрална постановка. Имаше добри актьори в нея, някои по-добри от Хоган, но, разбира се, почти неизвестни. Искаше ми се да има повече хора, които да могат да ги оценят. Сетих се за нашите, големите български артисти, за вълнението пред Народния театър от времето на студентските ми години. След два дена трябваше отново да съм на работа.
Телефонът ми звънна и ме събуди. Хоган не беше в ред. Как можеше да чете текста през нощта и да чака до седем часа сутринта, за да не ме буди, но не издържал повече. Беше доволен, много доволен, имаше само някои въпроси. Предусещах какви – изказът ми на места не беше, както са свикнали, но това щяхме да го уточним. Щеше да ляга да спи, но за вечерта искаше да съм свободна. Какво?! Щеше да ми звънне по-късно. Защо имаха такъв маниер тия хора? За някои прости неща бяха твърде обстоятелствени, а за други, които изискваха съобразителност, действаха през пръсти. Поне на мен така ми се струваше. Може би не разбирах културните им особености – разсъждаваха по друг начин. Не знам дали беше грешно или правилно, само различно. И хуморът им… не знам, смееха се на неща, които не намирах за смешни, с това трябваше да се съобразявам, за да не обидя някого или да остана неразбрана.
Този ден беше събота и на мен ми се полагаше да помързелувам. Разходих се и си купих едно сиво сако, стори ми се, че ще върши работа в доста случаи. Звъннах на Мая да се чуем. Тя се зарадва, но беше заета и
не говорихме много. Ходех твърде напрегната за обикновена разходка, не точно заради очакването, че Хоган ще звънне, от него не се притеснявах. Змията усукваше другоизмерните ми същности.
Следобед Джеръми Хоган наистина се обади отново, канеше ме у тях. Какво трябваше да направя – да отида ли? Бях на чужд континент, не познавах никого, а вървях по една пътека, на която стъпвах само с крачка видимост пред себе си, и това бе по моя идея. Защо не си затварях услужливата уста. Трябваше да му отговоря и отново интуицията ми ме изпревари. Щяха да дойдат да ме вземат. Разбира се, че как иначе! То, ако не дойде специална лимузина за мен, как ще живея. Но това бе начинът на тази категория хора, коя бях аз да им меря учтивостта.
Премених се с новата си придобивка, разкрасих се малко със спирала и гланц и взех една усмивка за из път. На излизане от апартамента дръпнах вратата рязко и дръжката остана в ръката ми. О, не! А колата ме чакаше! Това сега какъв знак беше? Нямах време да го обмислям. Добре, че момичетата си бяха вкъщи – звъннах, Синди се показа и сложих дръжката в ръката ѝ. Обясних ѝ, че бързам, и се извиних. Наистина много съжалявах, че я оставих така.