Кристиян се облегна на стола. Чувстваше се така, сякаш е изкачил планина. Писането на тези абзаци го изтощаваше, но също така и страшно го вълнуваше, така че не смяташе да спира дотук. Не смяташе въобще да спира, докато не го завършеше.

          Филип само стоеше и четеше безмълвно. Може би бе логично да се възпротиви на метода на Кристиян, но истината беше, че го приемаше. А и Кристиян не ги убиваше физически. Просто... замразяваше жизнения им цикъл.

          -Не мога да повярвам, че така добре си ги проучил - каза той.

          -Е, това не беше особено трудно в малко градче като Тиха вода. Лесно успях да науча най-важните неща за тях. А и имам интересната способност да оставам незабелязан покрай повечето хора и така никой не виждаше кой знае каква заплаха в мен. Поне докато не нарисувах картината.

          -Но тя е нищо в сравнение с това - отбеляза литературният герой.

          -Така е - отвърна писателят-аматьор.

          -Кога ти дойде идеята за всичко?

          -Не бих казал, че ми е дошла в определен момент. Дори много от нещата в момента си идват сами. Да ти кажа, въобще не знаех какви ще бъдат изпитанията до момента, в който не ги написах.

          -Изглежда така, сякаш си го планувал.

          Кристиян се усмихна.

          -Писането е божа работа.

          За известно време нито един от двамата не каза нищо. След това Филип попита:

          -Имаш ли някаква представа, по какъв начин става всичко това? Все пак трябва да има някакво логично обяснение и ми се струва, че ти се запознат с него.

          Кристиян го погледна.

          -Така е, запознат съм.

          -Тогава ще ми го обясниш ли?

          Кристиян въздъхна, плъзна поглед из стаята, след това отново го прикова във Филип.

          -Трудно е за вярване.

          -Нима? - възкликна литературния герой. - По трудно от всичко, което се случи досега?!

          Другият само отвърна кратко:

          -Да.

          Филип се почувства така, сякаш е нагълтал ледени кубчета.

          -Добре, щом ти вярваш не смяташ ли, че и аз съм в състояние да повярвам?

          Кристиян отново се усмихна и допълни:

          -Истината е, че дори аз не съм повярвал съвсем. И част от мен упорито отказва да го възприеме за истина, но друга ми нашепва, че нямам избор.

          -Значи същото важи и за мен.

          -Да и може би на теб ще ти е много по-лесно след всичко, на което те подложих.

          -Слушам те.

          Кристиян свали очилата си, избърса ги в тениската, след това отново си ги сложи и каза:

          -Истината, Филип, е, че аз не съм нищо по-различно от теб.

          Изражението по лицето на литературният герой остана каменно, но той не прекъсна Кристиян.

          -Всъщност нито един от нас не е. Това се дължи на факта, че реалността такава, каквато ти и аз познаваме не е нищо повече от... изображения. В известен смисъл тя по нищо не се различава от литературните произведения, където писателят може да добавя, да маха герои, да изрязва случки и да ги добавя, но просто всички ние сме ѝ подвластни. Реалността такава, каквато я възприемаме е... нереална в самото си същество.

          Филип очакваше, че ще се шокира от тази новина, но повече се изненада от факта, колко равнодушно я приемаше. Тя поставяше него и Кристиян на едни везни и това караше литературния герой да се чувства така, сякаш сърцето му хвърчи от облекчение. И все пак, от чисто любопитство, попита:

          -Но тогава защо хората си чупят крайниците и ги боли?

          -Защото мозъкът така ни казва.

          -Значи той съществува.

          -Не това е най-главното.  

          -А кое?

          -Не мога да ти кажа със сигурност, но бих твърдял, че мозъкът е просто обвивка.

          -Обвивка на какво?

          -На самата ни същност, както тялото, органите и всичко около нас. А тя е нещо много по-сложно, отколкото си мислим.

          Филип плъзна ръка по бюрото и компютъра, а Кристиян сякаш му прочете мислите и каза:

          -И това също е част от обвивката.

          Литературния герой се умълча, след което заобиколи, седна на леглото и след няколко секунди зададе още един въпрос:

          -А самият компютър какво е?

          -Машина, нещо като универсален регулатор на реалността. 

          -Имаш ли идея откъде може да се е взел?

          -Ни най-малка, но мисля че с времето ще разберем.

          -Добре, а сега какво ще правим, след като знаем всичко това?

          -Ще продължим работата си. За момента можем да оставим на- страна истината за реалността. Хората не вярват и няма да искат да повярват в нея, а това е най-големият ни коз, който ни позволява спокойно да вършим работата си, без да ни усети никой. Така че единственото, което ми остава засега е да довърша разказа. С мен ли си?

          Филип стана от леглото и каза:

          -С теб съм - и застана до него пред компютъра.

          След това Кристиян започна отново да трака по клавиатурата.

                                      Васил и Дарина

          Васил отвори очи и видя, че бе заспал на eдин чин. Изправи се и се огледа. Видя, че не беше сам в стаята. Дарина също се събуди, но тя бе положила глава върху учителското бюро.

          -Какво става тука? - каза Васил.

          Щом осъзна къде се намира, момичето възкликна:

          -О, не!

          -Какво ,,О, не!"?

          -Ние сме тук! Той... го направи! Господи!

          -Какви ги дрънкаш?! Какво правя в това даскало? Кой ме е довлякъл тук?

          -Никой. Ти просто си в разказа и Кристиян в момента пише за теб... и за мен - добави потресена тя.

          -Ей, кучко! - той стана рязко от чина и тръгна заплашително към нея. - Ще те пребия, ясно ли ти е? Не ми дрънкай глупости, а ми кажи КАКВО СТАВА ТУК?!

          Тя стана от стола и се отдръпна към противоположната страна на бюрото.

          -Остави ме! Тук вече не контролираш нещата.

          -О, ей сега ще видим - и той прескочи учителското бюро и връхлетя върху нея. Тя опита да избяга, но беше приклещена между бюрото, прозорците и близкия  чин. Васил хвана Дарина за гръкляна и вдигна юмрук пред лицето ѝ.

          -Не ме ядосвай, курво. Ще ти строша ченето, ясно ли ти е? Бързо ми кажи какво става тук, иначе ще те бия и ще те чукам, докато не ми кажеш!

          -Недей, няма смисъл...

          -Здравей, Василе - изненадващо се обади гласът на Кристиян. Васил се обърна, мислейки че той е влязъл в стаята, но не видя никого.

          -Къде си бе, педал?!

          -Това не е важно за теб в момента. Намираш се тук, защото аз искам едно нещо от теб.

          -Какво? - изкрещя Васил.

          -Да си поиграем на една игра.

          -Да го духаш!

          -Правилата са следните: намираш се в класна стая, от която няма начин да се измъкнеш, освен ако не намериш ключа за вратата, скрит някъде в стаята. Заедно си със едно момиче, което като всички момичета, с които си бил, за теб не е нищо повече от машина за удоволствия. Момиче което, като някои други, просто щеше да убиеш заради грешка, която си подбудил да направи. Защо ли? Защото ти обичаш да убиваш. Ти изпитваш неописуемо удоволствие от това, така както изпитваш такова и от оргазма, но кое от двете ти е по-сладко - ти си знаеш. След това умело прикриваш следите си и въпросните момичета се водят безследно изчезнали. Така правиш и със всички свои врагове. Защо вършиш всичко това? Защото си живеел шибан, уличен живот, докато баща ти е пробивал в професията си. Защото като малък винаги са те тъпчели на улицата, винаги си бил най-слабия и приоритетът да бъдеш по-силен от останалите се е превърнал в твоя мания. Но ти отиваш по-далеч от това, защото освен, че ги стъпкваш морално и физически ти ги и убиваш физически. Но забравяш, че ти също си човек като тях. Аз обаче ще ти го напомня. Когато играта започне, на отсрещната стена ще се появи картината ми в увеличен размер. Тя ще започне постепенно да блести и когато изчезнат всички фигури по нея, вие двамата ще бъдете всмукани и вашите изображения ще заемат местата на две от тези в картината. Но можете да се спасите. Трябва просто да откриете ключа и да излезете от стаята навреме. Но за целта всеки един от двама ви ще трябва да превъзмогне пристрастията си. Ето как ще ви се отдаде тази възможност: след секунди чиновете ще изчезнат, а ключът ще намерите под една от дъските в пода. Всяка дъска, под която може да е ключа, е обозначена с Х. Вие просто трябва да я натиснете, но внимавайте, защото ако на това място не откриете ключа, ще откриете нещо друго свързано с вас и... вашите тъмни страни.  Попаднете ли на това, действието на картината ще се ускори. За да го забавите, вие трябва да използвате съответния предмет по предназначение. Друга подробност - натиснете ли една дъска, ще се отворят две. За да не ви всмуче картината, трябва да действате заедно. Имате осемнайсет възможности да откриете ключа, за всеки един от вас - по девет. Този който го открие първи, може да направи избор. Дали да позволи на другия да се спаси с него, или да го остави да бъде погълнат от синята вихрушка. Останете или се спасете - изборът е ваш.

          Двамата стояха онемели след това, което чуха. Междувременно чиновете изчезнаха, сякаш бяха изтрити и откриха празното пространство на стаята. На пода равномерно бяха издраскани хиксовете, върху някои от дървените летви. В следващият момент се появи огромната картина, изпълваща цялата отсрещна стена. На три от местата най-горе се намираха изображенията на Стоян, Александър и Милен. Васил пусна Дарина и се отиде при картината, за да ги разгледа по-добре.

          -Какви са тия работи?!

          -Това са приятелите ти... Те се провалиха в изпитанията.

          -Ти откъде знаеш? - обърна се към нея той.

          -Аз наблюдавах докато Кристиян пишеше. Всичко което става тук, той го пише в момента. Той ни контролира като... литературни герои. Прави с нас каквото си реши и сега ни поставя в такава ситуация.

          -Това не може да бъде! - възкликна Васил.

          Дарина посочи зад него.

          -Но най-добре приеми, че става.

          Той се обърна и видя, как от всички краища на картината започна да се процежда светлосиня светлина.

          -И какво сега, това...

          -...ще ни погълне - довърши момичето.

          -Майната ти! - Васил прекрачи към другия край на стаята (предварително избягвайки отбелязаните места) и стовари цялата си тежест върху вратата, но тя не се помръдна. Опита още няколко пъти да я разбие, но без успех. Междувременно момичето прекрачи към средата на стаята и се загледа в хиксовете.

          -Ключът е някъде тук.

          -Не пипай нищо! - кресна ѝ момчето.

          -Нямаме избор, ако картината ни погълне, ще станем като тях - и  тя посочи изображенията на трите момчета.

          -Ама това просто... не може да бъде!

          Този път Дарина остана мълчалива и тръгна между обозначените места, които бяха съвсем еднакви на външен вид. Клекна до една дъска и натисна единия ѝ край. Дъската се повдигна. В същото време друга дъска от срещуположния край направи същото. Светлината започна да се плъзга по-бързо по очертанията на фигурите в картината. Момичето бръкна в дупката и изкара оттам някакъв изключително странен предмет - нещо като три-четвъртни панталони от кожа с огромно голо пространство около слабините, а от вътрешната страна на бедрата бяха прикрепени остри шипове.

          -Какво е това, по-дяволите? - промълви тя ужасена.

          Васил също гледаше с ужас към нея и странното бельо. След това погледна и към другата летвичка. Дарина също плъзна очи  към нея, след това към Васил и към картината. Светлината бе удвоила скоростта си, с която се приплъзваше по изображенията.

          -Хайде, бързо! Отиди там! - каза му момичето.

          -Млъквай! - кресна ѝ в отговор той, след което Васил бавно се приближи към вдигнатата летвичка. Клекна до нея, бръкна в дупката и извади оттам по-къси кожени боксерки, също с голяма дупка по средата, но този път шиповете бяха около нея. Васил ги гледаше онемял, а Дарина не смееше дори да си помисли, за какво им бяха нужни тези неща.

          -И двамата обичате секса по свой начин - обади се гласът. - Няма лошо, но проблемът е, че тази ваша пристрастеност вреди по един или друг начин на невинни хора, а в същото време и на вас самите. Възможно ли е да преустановите нагласите си, ако чрез секса си навредите за един път толкова, колкото бихте си навредили за цял живот? Изборът е ваш: или живейте, или спрете да съществувате.

          -Майната ти - каза Васил и запрати боксерките в близкия прозорец. Той отстъпи няколко крачки и се прикри, в очакване на стоиците хвърчащи парченца стъкла, но вместо тях се чу тъп звук от удара в стъклото и след това гащите тупнаха на пода. Васил се приближи шокиран към тях, погледна стъклото, по което нямаше и драскотина, после се наведе, вдигна кожата със шиповете в ръка, стоя така няколко минути и изкрещя:

          -ИЗВРАТЕНО КОПЕЛЕ! ПЕДАЛ ШИБАН! ЧЕКИДЖИЯ! ЩЕ ТИ ОТКЪСНА ПИШКАТА И ЩЕ ТИ Я НАТИКАМ В УСТАТА, ШИБАНЯК!

          -Изпълните ли предназначението на предметите - продължи гласът, - светлината няма да ви засегне и ще спечелите втори шанс да се измъкнете.

          В продължение на още няколко минути никой от двамата не каза нищо. Стояха като статуи и гледаха ужасени предметите в ръцете си.

          -И какво сега? Трябва да...  да правим секс ли? С ТИЯ неща?! - наруши мълчанието Дарина, знаейки вече, че въпросът ѝ е излишен.

          Васил замълча за момент, след това отвърна:

          -Да... с тях  - и вдигна кожените гащи, гледайки към тях с безизразен поглед. Светлината откъм прозорците се отразяваше в острите шипове и ги караше да изглеждат още по-ужасяващи. Васил погледна отново към тези на Дарина, след това пак към своите, сякаш все още не можеше да повярва на случващото се

          -О, боже! - възкликна момичето. - Той не ми даде избор! - каза си, макар да знаеше, че тя самата отдавна бе загърбила всякакъв избор.  

          -И трябва да побързаме! - Васил сякаш въобще не беше чул последните ѝ думи.

          Светлината все повече изпълваше картината. Без да усеща какво прави, Дарина събу обувките си, след това панталона, прашките и си сложи ,,новите" панталони. Шиповете гледаха едни срещу други, точно от вътрешната страна на бедрата ѝ, като зловещи челюсти. Бяха дълги, гладки и остри.

          Тя погледна към момчето.

          Васил на свой ред събу панталоните си и сложи кожените боксерки. Членът му излизаше точно през дупката, около която се намираха неговите  шипове.

          Той погледна към тези на момичето.

          Най-странното бе, че докато гледаше към вагината на Дарина, Васил започна да се възбужда. В очите на момичето също се четеше възбуда, макар и тя да беше скована от страх, докато гледаше към члена на Васил и шиповете около него. Може би в  очите на момчето си личеше същото, но щом и двамата погледнаха към светещата картина, изведнъж ги обзе неочаквана решителност.  Васил тръгна към Дарина.

          -Свали си горнището - каза той, а междувременно членът му започна да се надига. Тя бавно разкопча ципа и започна да го сваля, но момчето ѝ изкрещя:

          -По-бързо!

          Тя се подчини и след няколко секунди беше чисто гола, с изключение на ужасяващото бельо.

          -Легни!

          -Моля те, внимавай! - промълви тя, докато сядаше на пода.

          -Млъквай! - той се надвеси бавно над нея и изведнъж рязко разчекна краката ѝ. Тя изпищя от болка, но след това осъзна, че тази болка не беше нищо в сравнение с тази от шиповете му, щом Васил грубо влезе в нея. Те се забиха в гладката кожа около вагината ѝ. Дарина изкрещя. В същото време нейните шипове бяха на сантиметри от бедрата на Васил и той се стараеше да ги държи  на възможно най-голямо разстояние, за да не го докосват. Нещо което причиняваше минимална допълнителна болка на Дарина, която не можеше да се сравни с тази от забиващите се шипове. Той се движеше и при всяко движение шиповете се забиваха все по-надълбоко, а тя крещеше все по силно. От очите ѝ потекоха сълзи. Не след дълго, между краката ѝ започна да се стича и малка рекичка от кръв.

          -Все едно си девствена, а Дари? Спомняш ли си първия път, а? Болеше ли толкова? - шепнеше ѝ задъхан Васил, докато се усмихваше злобно и продължаваше движенията си.

          Тя го изгледа и в този момент се събра целият си гняв към него и към всички подобни момчета, които я бяха използвали. Мразеше ги, въпреки че им беше позволявала да я използват.

          Ръцете ѝ до този момент се мъчеха да попречат на Васил да разчекне краката ѝ докрай, като се опитваха да задържат бедрата ѝ. Тя обаче знаеше добре какво да направи, за да ги освободи от желязната му хватка.

          Дарина светкавично се надигна, въпреки болката, хвана прътите на ръцете му и яростно ги изви, като по този начин го принуди да пусне глезените ѝ. Вследствие на това тя сви краката си и шиповете се забиха до кокал в неговите бедра. Той изкрещя, а тя се притисна в него, като едновременно с това размести своите шипове в раните му и заби отново неговите в себе си. Болката беше нечовешка, но въпреки това Дарина не изкрещя, а му прошепна:

          -А тебе болеше ли те кожичката миличък?! Страх ли те беше първия път при мисълта да се скъса в ,,страшната" путка на първата ти курва, а лайно такова?

          -БОЛИ!

          -Хайде де! Не си ли възбуден?! Защо не се движиш?! - и наместо това тя отново раздвижи краката си, а шиповете прорязаха кожата и мускулите му като зъби.

          -Ще те убия! - и той я хвана за врата. Тя се хвана ръцете му, отметна единия си крак и го заби отново в бедрото му. Той изрева, хвана краката ѝ, дръпна ги и отскочи от нея. Членът му все още беше възбуден и зачервен, около основата му се стичаше кръв, отстрани на бедрата на Васил течеше неговата собствена, вследствие на дълбоките рани. Той се просна на пода, хвана се за тях и започна да крещи от болка. Същото беше и с Дарина, която се държеше между краката. Тя погледна към вагината си, видя  колко огромни бяха дупките около нея и как от тях теше кръв като от... менструален цикъл. Картината за момент се беше забавила, но светлината отново продължи забързания си ход. Ясно бе, че целта на двамата е да достигнат до оргазъм, но просто беше невъзможно с тези атрибути.

          -Умри, умри мръсна гад! - крещеше Дарина към Васил.

          -Ти едно нищо, ясно ли ти е! Курва и нищо повече! - отвърна ѝ той.

          -Но ти не издържа докрая, слабак! - и му се присмя. След това вдигна ръката си, облиза кръвта и я размаза по гърдите си. Накрая дори се усмихна. Нещо, което хвърли Васил в шок.

          Той се подпря на ръце и се завлачи към нея:

          -Извратена гад, сега ще те науча! - Васил се изправи  и се засили да я изрита в корема, но тя се извъртя и приклещи крака му между шиповете. Той отново изкрещя и се свлече на земята. След което Дарина заби петата си във все още втвърдения му член, а Васил (след като изврева отново) се обърна и стовари юмрука си в черепа ѝ. Тя отхвърча назад и изпадна в безсъзнание.

          Така или иначе не успяха да си нанесат повече удари, защото светлината ги обгърна и те забравиха болката, омразата, гнева и всичко останало.