5.02.2009 г., 20:15 ч.

Литературен герой: част втора - 11. Реалност в реалността 

  Проза » Разкази
966 0 2
10 мин за четене
 

 

          - Може би в момента се бориш със себе си, а Филип.

          - Въпреки всичко съм шокиран - отвърна литературният герой.

          - Знам, че е така, но те сами си го причиниха. Много преди ти или аз да ги познаваме.

          - Виждам.

          Кристиян се обърна на стола и се взря в очите му.

          - Отговори ми - наистина ли разбираш това? - беше патетично сериозен.

          Филип се замисли за момент и отвърна:

          - Разбирам го толкова добре, колкото и ти.

          - Добре - отвърна Кристиян.

          - А сега какво? - попита го литературният герой.

          - Ами за сега, колкото и изненадващо да беше, Николай се оказва единственият, който успя да преодолее изпитанието.

          - И какво е съдбата му?

          - Спечели си шанса за нов живот. Сега ще разберем дали наистина се е поправил.

          - Което значи?

          - Ще му дадем възможност да бъде тестван навън - отвърна Кристиян, след което се обърна на стола и написа:

 

          Николай лежеше на пода, в празния училищен коридор. Ръцете му бяха целите в кръв и го боляха ужасно. Все още му бе трудно да повярва, че само преди няколко минути бе в онази стая и разбиваше бeтон с юмруци, за да вземе зазидан ключ, с който да се измъкне от класна стая, преди огромна картина да го засмуче в капан.

          И причината за всичко това било неговото себелюбие  и желанието му да се бие.

          По-точно да бие само той, а другите да поемат ударите.

          - Здравей, Ники - обади се отново гласът на Кристиян. - Поздравявам те за това, че успя да си спечелиш шанса за нов живат. Ти премина едно тежко изпитание и аз горещо се надявам да ти е било за поука.

          - Да го духаш, болен психопат... ооох!

 

          Кристиян прекъсна писането и отново се обърна към Филип:

          - Мисля, че е време да влезем при него - каза той.

          - Да тръгваме - отвърна Филип.

          В следващия момент Кристиян докосна монитора и екранът заблестя в светлосиньо. Той натисна повърхността и ръката му потъна в нея, след което целият се провря през монитора, сякаш беше просто тесен отвор. Филип го последва без колебание.

         

          Николай все още лежеше на пода, когато чу стъпки от близкото стълбище. Погледна натам, за да види двете идващи момчета. Те слязоха по стълбите, след което се насочиха към него. Спряха на няколко метра от лежащото му тяло и го загледаха. Николай бе свил окървавените си ръце и гледаше към Кристиян и Филип с жестоко презрение.

          - Ах, ти, мръсен плъх! Ще си платиш! Казвам ти, ще си платиш!

          Кристиян клекна до него и каза:

          - Сигурен ли си, че точно това искаш, Ники?

          - Ооо! И питаш! Знаеш ли какво ми причини? - след това замахна с крака си към него, но Кристиян го улови без проблем, изви го и натисна така, че тялото на Николай да застане във формата на банан и да притисне ръцете му.

          - АААА! СПРИИИИИИ!

          - А ти, Ники, осъзнаваш ли, че бих могъл спокойно да ти размажа главата и никой да не разбере - за да потвърди думите си, Кристиян положи крак върху черепа на Николай.

          - Помниш ли, Ники, колко често ти натискаше моята глава с крак, само и само да демонстрираш силата си и да фукаш пред приятелите си и момичетата?

          - Пусни ме! - той успя да освободи ръцете си и те легнаха свободно върху каменния под. Кристиян положи свободния си крак върху дясната му ръка и другият изпищя като заклан.

          - Може би си мислиш, че търся отмъщение и че съм събрал много гняв срещу теб и останалите. За гнева си прав, но единствено отмъщението според мен никак не е практично. Какво ще кажеш?

          - Господи! Съжалявам, съжалявам, моля те, пусни ме!

          Кристиян отдръпна стъпалото си и пусна крака на Николай, който се удари в пода като летва.

          - Отмъщението води до още гняв, а това е глупаво. Това е нещо, което те тласка в неправилната посока на поквара и душевно изгниване. Моята цел не е такава. Тя е да те накарам да осъзнаеш лошите неща в себе си, за които така силно си се вкопчил и ако мога да ги изкореня от теб. Виждам, че ти не си виновен за тях и затова смятам, че имаш право на шанс. Прощавам ти за всичко, което си ми сторил. Прощавам и на приятелите ти, но не мога да гарантирам, че те ще си простят сами. Не мога да гарантирам, че ти ще простиш сам на себе си, но мога да ти дам шанс, нали? Какво ще кажеш?

          Николай седеше на пода, с гръб, опрян в близката стена и гледаше към Кристиян и Филип. След това погледна и към разранените си ръце, които трепереха пред него. Остана извесно време в това положение, след което вдигна глава към Кристиян.

          - Какво ще кажа ли?

          Николай замълча за момент, след което допълни:

          - ТИ СИ ПОБЪКАН! ЕДНО ПЪЛНО КУКУ! ИЗВЕРГ! КАКВО НАПРАВИ С ПРИЯТЕЛИТЕ МИ, А?! КАЗВАЙ!

          Изражението по лицето на Кристиян остана каменно. Той му отвърна:

          - Приятелите ти вече не са проблем, както и техните проблеми за тях. Колкото до теб, мисля че вече направи избора си. С теб вече няма да се видим.

          И след като каза това, Кристиян тръгна обратно по стълбите, следван от Филип. Междувременно навсякъде по коридора започна да се процежда синята светлина. Николай се озърташе с разширени от ужас очи.

          - Да го духаш, лайно извратено! - изкрещя той към тях, а докато те се изкачваха по стълбите, Филип за последно погледна към него. Видя как той става и се затичва по коридора, а около него синята светлина се плъзгаше по стените.

 

          Николай стигна до входната врата. Натисна дръжката с лакти и изскочи от училището, което светеше като огромен фенер. Момчето прескочи стълбите и се затича по празния двор. Избяга възможно най-далеч и се обърна. Светлината вече пълзеше и по каменната настилка, оградата и дърветата. Николай се затича отново. Бягаше по улицата (същата, по която Филип по-рано беше срещнал Кристиян), възможно най-далеч от плъзгащата се светлина, която бе заприличала  на изригваща лава.

          Дори не приличаше толкова на светлина, а на някаква сияеща течност.

          Той тичаше, докато не стигна до мястото, наречено от Кристиян - ,,Ръбът на разказа". Николай разшири очи пред огромната бездна и отстъпи уплашен назад. След това се обърна и се загледа в мъртвешки празните сгради и улици. Вдигна глава нагоре и също видя бялата бездна, вместо небе, която по странен начин осветяваше всичко наоколо. След което падна на колене и закрещя. Крещеше продължително.  Най-вече, защото всичко  около него бе извън представите му за нормално и го караше да полудява. Вече не му пукаше къде се намира, не му пукаше и кой е той самият. Единственото нещо, което съществуваше за него, бе болката в ръцете и светлината, която приближаваше. Свтлината, която идваше отвсякъде. Светлината, която скоро беше на метри от него и след няколко минути сложи край на лудостта и болката му.

 

          - Тук мисля, че зъвършихме - каза Кристиян, след което сложи точката и написа - ,,КРАЙ".

          - Какво ще правим сега? - попита литературния герой.

          - Ще разтребим - отвърна му другото момче и изключи компютъра, след като съхрани файла.

          Двамата се заеха да оправят неразборийте в къщата. Понеже не бяха много, след половин час бяха готови и се качиха отново в стаята.

          Филип седна на леглото и зачака следващи наставления от Кристиян. Другият беше отворил прозореца и гледаше навън. В стаята се усети хладния въздух, който я освежи. Мина известно време в мълчание, след това Кристиян заговори:

          - Следващите ме планове, Филип, са следните: ще редактирам разказа и ще го дам за издаване. Мисля, че има хора, които ще се заинтересуват. Ако имам късмет, може да направят и филм по него, но засега не се знае. Ти междувременно ще отидеш във Варна, ще си намериш работа и квартира. Ще се погрижа за личните ти документи. Колкото до мен, аз ще остана тук и ще преследвам и тествам другите боклуци като Васил, Николай, Милен и останалите. Ще направя това градче малко по-спокойно място. Повече от ясно е, че обществото и полицията не могат да свършат тази работа. Ти ще ми помагаш, когато имам нужда от теб. Ще ти дам няколко дискети, а ти ще следиш как вървят работите във Варна. Безспорно Тиха вода има много престъпни връзки с този град. Твоята задача е да ги прекъснеш от там, аз ще ги прекърша от тук. След това ще се заемем с още няколко града, като крайната ми цел е да изкореня злото в тази държава и мисля, че с тази нова сила, за която никой не подозира, съм способен да го направя. Когато станем достатъчно добри в това, което правим, ще се насочим към правителството. Или по-точно към някои хора, които заслуават също да... им се даде шанс. С тях ще е много трудно, защото знаят как да се пазят и затова ние с теб трябва да натрупаме опит. Ще се срещаме веднъж в седмицата. Междувременно бих могъл да пусна на свобода някои от заложниците в картината ми, за да разбере обществото за тях. Те безспорно ще сочат името ми, но... ще видим какво ще стане.

          Кристиян се обърна към литературния герой.

          - Съгласен ли си, Филип?

          Другият въздъхна и каза:

          - Може би нямам друг избор.

          - Не, имаш. Би могъл да си живееш спокоен живот. Смятам, че го заслужаваш и ще ти помогна да го осъществиш, ако решиш, че го искаш. Можеш изцяло да прекъснеш връзките си с мен и да ме оставиш да вървя сам към целта си.

          - Стига глупости - махна Филип с ръка - знаеш, че не съм такъв, както не си и ти. Методите ти са жестоки, но за някои хора смятам, че са необходими. Аз избирам да ти помогна в начинанието и се надявам да успеем.

          Филип стана и се приближи към Кристиян.

          - С теб съм.

          И двамата си стиснаха ръцете.

         

                                      К Р А Й

© Пресиян Пенчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??