В един мрачен септемврийски ден излязох навън. Валеше като из ведро. Насреща ми, бутайки пазарна количка пред себе си се появи клошар. Беше облечен в мръсно сиво палто, неизбръснат; косата му дълга и мокра. Той изникна в далечината, обгърнат в мъгла от ситни капчици; приближаваше се с широки крачки бързо към мен. Зад него, мъчейки се да не изостане, ситнеше кучето му – малко, сиво помиярче, напомнящо със мократа си, мръсна, сива козина, шлифера на собственика си. Спрях се пред клошаря и с някакъв вътрешен подтик на щедрост му казах:
- Ще се намокриш, вземи чадъра ми.
- Ами ти?- попита ме той.
- Аз живея на един пресечка - ще се оправя.
Клошарят се усмихна и без повече обяснения, колебания или убеждения, взе чадъра ми. След това той бръкна първо в левия, след това в десния джоб на палтото си, и най-накрая извади омазнен, смачкан билет от лотарията, наполовина скъсан.
- Не искам да ми го даваш без нищо – рече той. -Вземи този билет, може би ще бъде печеливш, сигурен съм, че най-малкото щ ...