Лиана бродеше сред брезите. Винаги се чувстваше добре извън големия град. Често се скриваше далеч, в дачата на баба си. Там откриваше тишината, спокойствието и простите радости, които даряваше селския живот. Но най-забележителните часове прекарваше именно в брезовите гори. Харесваше белите стволове, прорязани от тъмнокафявите нишки живот. Прегръщаше дърветата и долепяше страна до грапавата кора.
Другата мания на Лиа беше борзойката Герда. Беше влюбена в кучето. Гледаше я с часове как се надбягва с вятъра и се радваше на красотата на движенията. Свобода, това и липсваше в големия град. Работата я изтощаваше и което беше по-лошото не я радваше. Когато усетеше, че мотивацията и пада под тревожното ниво, се хвърляше в колата и пропътуваше 500-те километра до убежището си в гората.
Старата и баба се радваше от сърце на всяко гостуване на внучката си. Тя единствена отказа категорично да се раздели със селската къща и да замине за Санкт Петербург, където да сподели апартамента на дъщеря си или Лиа.
Днес двете се бяха разположили на двора и варяха сладко от боровинки, които сами бяха набрали в гората. Говореха си. Смееха се. Лиа се беше заела да бърка с огромна дървена лъжица, а по дънките и стояха пресните следи на сладките плодове.
Александър пътуваше вече 7 часа. Беше яден. Сякаш светът му беше крив, за това че се отклони от пътя и сега обикаляше из села, които ги нямаше на картата. Спортното субару тракаше жално из дупките. Чистачките мереха нещастно предното стъкло и се мъчеха да отърват колата от размазаните мухи и комари. Свечеряваше се. Пред Александър се мернаха светлините на няколко ниски къщурки. Натисна газта и се устреми към селцето.
Лиа и баба и се обърнаха учудено. Огъня в двора огряваше лицата им и топлеха телата им в хладната нощ. Пред дачата спря кола. Кола на непознат. Лиа първа тръгна към портата, докато изтриваше ръце в дънките си. Провикна се:
-         Добре ли сте?
Александър се обърна объркано по посока на гласа. В тъмното осветена от пламъците тя му изглеждаше ефирна, като фея. Спря двигателя и отвори бавно вратата на колата си. Чувстваше се нереално. Движеше се, като на сън. Сърцето му биеше в ушите, защото срещу него стоеше жената, която беше виждал хиляди пъти в съня си. Беше там от плът и кръв.
Това започна още в годините в университета. Започна като приятно изживяване, а вече десет години му се явяваше нощ след нощ, луна след луна. Сега на 32 години я срещна и почувства цялото си да ликува. Същите дълги, черни коси, разпилени безредно, живи водопади. Същото нежно, бяло лице украсено от нежните извивки на скулите. Същите дълги, извити, съвършени по форма вежди. Същите искрящи с цвят на диви теменужки очи.
-         Обърках пътя. Може би можете да ме упътите... Ако е възможно да налея и малко вода за чистачките?... - гласът му умря в мрака. Чувстваше се готов на невъзможното, за да остане по-дълго време.
-         Ела, ела, момче, сигурно си уморен. Ела, Лиа ще ти покаже пътя, тя е от града. Ела сега, почини си. Ще те нахраним, ще те упътим. Късно е, къде ще се щураш цяла нощ? - бабата на Лиа нижеше кротко думите, докато водеше Александър за ръка към двора.
Лиа остана за малко на вратата, умислена... После свирна на борзаята и ги последва.
-         Кажи сега от къде си, какво работиш, за къде пътуваш? - не се отказваше бабка.
-         Аз съм инженер. За Питер пътувам. Там работя. Заблудих се, слязох от главния път...
-         Ааааа, и Лиа живее в Питер. Утре се връща в града. Защо не останеш, ще пътувате заедно?
-         Бабо?!
-         Той е добър човек, мила. Виж му очите.
Тази нощ беше най-тежкото изживяване за Александър. Тази нощ не сънува, защото неговия сън беше в другата стая. Въртеше се в леглото безсилен да отпочине. Неспособен да затвори очи. Сърцето му биеше бясно. Стомахът му се свиваше от радостно очакване. Така го усещаше. Беше убеден, че утрото ще е на негова страна и ще му донесе щастие.



Три месеца след първата им среща Лиа и Александър се ожениха. Сватба нямаше. Имаше дива, необуздана и необяснима любов. Лиа цъфтеше. Всеки ден ставаше все по-красива, полетяла на крилете на любовта си. Вярно е, че имаше въпроси. Въпроси, на които Саша не отговаряше. Ожениха се тайно, само сред най-близките. Заминаха пак тайно за Мексико... на меден месец. Саша работеше много. Често го вдигаха посред нощ и той оставяше младата си жена сама, без да отговори на въпросите, които следваха. В Мексико Лиа разбра, че съпругът и е всъщност компютърен инженер. Разбра също, че са милионери. Разбра и, че той работи за хора, за които тя колкото по-малко знае, толкова по-добре. Плака дълго. Опита се да му се сърди пак дълго. След като разбра обаче, че той не може току така да си хвърли оставката и да замине, се примири и се умълча.
Когато се върнаха в Питер, Лиа направи опити да се върне на старата си работа, за да се успокои. Страхът и обаче не отстъпваше. Душеше я ден след ден и в нощите, когато той излизаше. Вече беше виждала данните в компютъра му. Без неговото знание, разбира се. Знаеше за парите, за сделките, за контрабандата и се страхуваше. Той от своя страна започна да прави невъзможното, за да излезе от схемата. Вечерите станаха тягостни. Тя се затваряше в себе си и тъгата си, той объркан не смееше да се доближи, за да не я отблъсне.
Един ден тя просто изчезна. Саша се прибра вкъщи по-рано. В първия момент помисли, че е навън с приятелки. После видя, че борзаята я няма. Отвори гардероба и мъката го сграбчи с нечовешка сила. Той беше празен. Нямаше ги любимите дрехи, безбройните чифтове обувки, които обожаваше да и купува, нямаше ги и книгите и. Лиа беше изчезнала. Толкова бързо, колкото се беше появила. Объркан взе ключовете на колата и побърза да излезе от самотната им къща.
Колата летеше по магистралата, бързо... Задминаваше другите мимоходом. Бягаше все напред, сякаш самата машина беше обзета от страха да не пропусне щастието и то да отлети. Когато пристигна в малкото селце беше съвсем ранно утро. Луната беше отстъпила мястото си на повдигащия сенките сумрак. Александър си отдъхна за миг, като видя нейната кола пред двора. Слезе. Беше изморен. Чувстваше се лек. Изтръпналото му тяло го водеше към вратата, а в главата му се блъскаха хиляди мисли. Първо погледна през прозореца в нейната стая. Беше тъмно, но кучето се размърда, за да го посрещне с щастлива муцунка на стъклото. Тогава той се напрегна и прескочи. Влезе в стаята като крадец. Като отчаян престъпник, в стремежа да вземе наградата. Гледаше я умислен, как спокойно дишаше в съня си. Целуна я. А тя го прегърна. Насън го очакваше. Усмихна се и го приласка. Не му трябваше повече, за да легне до нея, да я прегърне както винаги беше правил и да се отпусне в топлината на съня.
На другия ден ги събудиха гласове. Лиа го събуди тревожна. Пред вратата се бяха скупчили четирима мъже. Баба и отвори кротко. Чуваха как онези обясняваха разпалено кои са и защо са дошли. Александър се облече и отиде при тях. Лиа ги слушаше с половин ухо. Караха се.
-         Всичко свърши, любима - каза тихо Александър
-         Какво е свършило?
-         Свободни сме, но трябва да платим определена цена...
-         А тя е?
-         Да напуснем страната. Имаме три дни. Ти трябва да приготвиш багажа, а аз да си уредя нещата в офиса.


Лиа чака Александър една седмица. След като той не се прибра, тя облече черно и замина при баба си. Светът и беше изгубен. Полицаите намериха колата му напълно изгоряла. Подробности не и трябваха. В късната пролет се роди сина им. Той беше наследил красотата на баща си и големите, малко тъжни сини очи. Но дори тогава Лиа не свали черните дрехи и остана да чака до прозореца съня, който милостиво я срещаше с нейния любим.