Затварям очи, оглеждам се в Луната. Огледалата лъжат с вяра. Денят е като камък от многобройни истинали надежди, изпросена обич, лютив сос от смълчани думи. Лято е, разхождам се покрай езерото, а плачещите върби ронят усмивки. Наблизо косят трева, оглеждат ме, ала очите ми са слепи. Едно детско гласче отразява звука и нарушава липсата на хармония. Слушам любимата си музика, крачка подир крачка, косите ми разнасят самотата на вятъра. Бързам да се прибера у дома, Знам, че никой не ме очаква, освен три котки и пърхащ папагал.
Леглото ме приласкава, полегнах и някак леко, те, сълзите  потекоха тежки като воденични камъни.
Звън от телефон разкъса завесата на отегчението. Обгърна раменете ми, погали лините на лицето.
Вдигнах слушалката, а гласът ми бе тих и неблагозвучен. И тогава чух скъп и нежен поздрав. Сълзите станаха пеперуди и излетяха.
Той беше, молеше за прошка. Дали ми заприлича на нощта, или доведе до прозореца Луната,  но аз се засмях от сърце. Смехът ми беше като нарисувани силуети, на двама влюбени, хванати за ръце. Тунелът покри огорченията. Жаждата за щастие бе по-силна от сълзливите камъни.
.... Имаше звезди, а Луната се радваше на целувките ни. Склоних на рамото главата си, а вятърът наблюдаваше с любопитство новата пишеща се история. Тъмното не е призрачен край. То е красива кутия от изненади. Сбъднати мечти, с много, много любов.