ЛУНАТА НА РАЛИЦА
Очертанията се размиваха, а после се сливаха с мълчаливо покорство. Дъждът отмиваше прашните следи на деня, толкова естествено и така непринудено.
Тя зарови ръката си в рошавия пясък. Лепкавите песъчинки блещукаха в насълзените очи на автомобилните фарове. Обичаше да наблюдава безсмислената игра на вълните. Взираше се в необятната мокрота и с часове съзерцаваше светлите петна по повърхността ù.
Тази вечер мислите ù я бяха изоставили. Погледът ù блуждаеше през настръхналите чайки, минаваше край кръговете, които дъждовните капки описваха при забиването си в морето и достигаше до далечните светлини на пристанището.
„Празна съм! – прошепна Ралица – Тиха съм! Зарових те тук в мокрия пясък, за да имаш време, докато разбереш. Ще се родиш ли, за да умреш, или ще изгниеш, за да живееш. Аз направих своя избор, сега е твой ред.“
Стана и се затича към морето. Краката ù нагазиха в разпенената вода. Събра в шепите си от перлената пяна и посипа косите си. Разпери ръцете си и отпусна ...