ЛУНАТА НА РАЛИЦА

Очертанията се размиваха, а после се сливаха с мълчаливо покорство. Дъждът отмиваше прашните следи на деня, толкова естествено и така непринудено.

Тя зарови ръката си в рошавия пясък. Лепкавите песъчинки блещукаха в насълзените очи на автомобилните фарове. Обичаше да наблюдава безсмислената игра на вълните. Взираше се в необятната мокрота и с часове съзерцаваше светлите петна по повърхността ù.

Тази вечер мислите ù я бяха изоставили. Погледът ù блуждаеше през настръхналите чайки, минаваше край кръговете, които дъждовните капки описваха при забиването си в морето и достигаше до далечните светлини на пристанището.

„Празна съм! – прошепна Ралица – Тиха съм! Зарових те тук в мокрия пясък, за да имаш време, докато разбереш. Ще се родиш ли, за да умреш, или ще изгниеш, за да живееш. Аз направих своя избор, сега е твой ред.“

Стана и се затича към морето. Краката ù нагазиха в разпенената вода. Събра в шепите си от перлената пяна и посипа косите си. Разпери ръцете си и отпусна главата си назад. Завъртя се и светлините от пристанището се сляха в тънки непрекъснати линии.

Дъждовните капки се забиваха в морето, потъваха в тайните му, а на повърхността му оставяха безброй пресичащи се кръгове. Ралица ги галеше и тихо им нашепваше „Луната оглежда бледата си същност. Взира се в огледалната повърхност, иска да разбере какво в нея се е променило. Нищо не е същото, приятелко. Огледай лицето си – къде е цвета му на потъмняло сребро? Защо изгуби бездиханната синева от фантазии? Колко нощи се кри, след като разбра, че си смъртна? Огледай се, приятелко, всичко е сън. Потопи се в него, животът е един безкраен опит.“

Една кола спря на плажната алея. Фаровете нахално осветяваха танца на Ралица. Вратите шумно се отвориха.

Малко по-късно две силни ръце влачеха Ралица към мокрия пясък.

• Виж,  морето изхвърли русалка – изкикоти лицето над яките ръце – Закопняла е за ласки.

Миг след това още няколко нетърпеливи пръсти обходиха гърдите на Ралица. А тя се взираше в небето, търсейки луната, за да се огледа в бледата ù същност. Пясъкът полепна по мокрото ù тяло. По устните ù се стрелна топлият дъх на други също толкова меки и влажни.

„Празна съм – тихо прошепна Ралица – тиха съм.“

Зарови ръцете си в мокрия пясък. Търсеше онова, което беше скрила от себе си.

Малко след това луната изплува и се огледа в морската повърхност. Търсеше сред безбройните дъждовни кръгове друг с цвят на потъмняло сребро. Откри го на мокрия пясък. Блестеше под напора на човешките си убеждения.