И тази сутрин по стар детски навик Катя хвърли две шепи студена вода на лицето си. Бъррррр!!! Потрепериха двайсетината лунички по скулите ѝ, но веднага след това ѝ се усмихнаха с най-топлите си слънчеви усмивки. Сякаш казваха: „Виж ни! Виж ни колко сме красиви!” Но Катя не ги забеляза. Не забеляза и когато „Апчих!” кихна най-малката, почти незабележима луничка, когато тампончето с тоник мина по нослето ѝ. Катя не забеляза и когато другите лунички ѝ казаха: „Наздраве!” След минутка вече нанасяше фон дьо тен за да ги скрие. Тях и малките бръчици, които паячето-време бе започнало да плете около очите ѝ. „Не ни скривай светлината!” - молеха и луничките, и бръчиците, но тя не ги чуваше. „Защо ни криеш? Ние сме толкова слънчеви” - казваха луничките, а бръчиците допълваха: „Не се срамувай! Всяка възраст си има различна, но неповторима красота”. Поне че можеха да дишат и да се чувстват комфортно под завесата – фон дьо тен и пудра, защото бяха чували отчаяните вопли на бенки, лунички, пори ...