Набичи до максимална степен уредбата в автомобила и тръгна. Работният ден отдавна беше приключил, трябваше да прегледа още документи и стана късно. От офиса до вкъщи го деляха пет минути. Стори му се прекалено малко време.
Слезе бавно през алеите, беше светло и чисто. По това време в курорта нямаше никого. Хотелите стояха като самотни призраци, съзнаващи, че не плашат никого. Тъжни. Тук-там пробягваха омърлушени кучтета. Морето беше съвсем близо.
Черният цвят на автомобила се сля с тъмнината. Храсталаците бяха още зелени – тук зимата нямаше власт.
Хрумна му, че по това време хората сигурно вече мислят за вечеря, за разговори, за любов. Мека беше тая зима. Край морето всичко изглежда иначе.
Дразнеше го светлината. Би трябвало да е по-тъмно. За какво и за кого е така ярко всичко? Та тук няма жива душа.
Лимузината тръгна по първа алея и се спря чак когато два триъгълни камъка – така изглеждаха пред фаровете, препречиха пътя му. Всъщност бяха със стоманени върхове, не бяха камъни, а забран ...