Баба Неделя Карабелчева от Сполуково наблюдаваше със задоволство как солидната на широчина, но не и на височина Христофаниела Костуркова, съседка от отсрещния апартамент, с пъшкане и усилие се повдига на пръсти, протяга пухкавата си ръка и непохватно върти стрелките на часовника в хола ѝ, затрупан с мебели от времето на развития социализъм.

  Бабата е над осемдесетте, скована от артрит, със сбръчкано, вечно усмихнато лице и студени, помътнели от пердета светлосини очи. Рядката ѝ, изрусена коса е вдигната на кок и прихваната с жълто ластиче. На малко щръкналите ѝ, сякаш вечно разперени от любопитство уши се мандахерцат пиринчени, големи колкото юмрука ѝ халки, които потракват при всяко обръщане на главата ѝ.  

  Четиридесетгодишната неомъжена счетоводителката Христофаниела, внучка на баба Христина и баба Фанка /Бог да ги прости и двете/, е винаги в добро настроение. С лек и незлоблив характер, въпреки внушителните си размери, тя минава за ходещ калкулатор – може да умножава и дели наум трицифрени числа и е уважаван специалист във фирмата за строителни материали, където работи.

  Баба Неда има син в Англия и дъщеря в Монтана /България/. Едната ѝ внучка учи в Канада, другата е омъжена в Оксфорд. А внукът от дъщерята е още малък и си стои в Монтана.

  Два пъти в годината баба Неда звъни на вратата на Иска, както всички наричат Христофаниела, вика я и иска да ѝ се местят стрелките на часовника. Иска протяга ръце нагоре към стената като в молитва, а бабата стои до нея и я наблюдава изпод пердетата на притворените си очи.

  – И сега назад ли ще ги местиш? – пита през октомври бабата. – Табуретка искаш ли?   

  Тя  побутва любезно с крак, нашарен със сини разширени вени, раздрънканата стара табуретка от спалнята. Иска поглежда миниатюрното несигурно съоръжение, хвърля свенлив поглед към собственото си сто и двайсет килограмово туловище и клати отрицателно глава.

  – Щото аз не мога… – казва извинително бабата.

  – То и аз… – промърморва Иска, но бабата слага перде и на ушите си и не я чува.

    Щом дойде месец март, процедурата се повтаря, но в обратен ред.

  – Напред ли трябва да се местят? – пита бабата и пак бута същата табуретка. – Аз мога, обаче ти…

  – Не, не! – отхвърля табуретката като възможност Иска и пак се протяга на пръсти под одобрителния поглед на бабата.

  Тая година, през февруари, взе че изгоря крушката на баба Неда в кухнята. Извика тя извънредно Иска, но крушката, закачена под самия таван, е недостижима за човек със среден ръст, дори и качен на табуретка. След като миниатюрното столче бе за пореден път отвергнато, бабата се помая някъде на балкона и след малко домъкна едно триетажно съоръжение от клечки с няколко тесни стъпала от двете страни и с още по-малка метална площадка отгоре. Стълба, значи.

  Иска чак пребеля от притеснение.

  – Да беше помолила някой мъж – казва тя и гледа умолително бабата. – По-висок…

  Бабата, цялата запердена, не чува възражения, само клати глава.

  – Няма нужда – вика и бута стълбата към Иска. – Здрава е, ще те издържи.

  Е, не издържа. Срути се под Иска и ѝ счупи гръбнака. Счетоводителката почина няколко дни по-късно в болницата, без да дойде в съзнание. 

  И стои сега бабичката насред кухнята под проклетата крушка, кърши отчаяно ръце и все ѝ се привижда Иска на стълбата как я гледа с укор.

  – Ах, Господи! – промълви разкаяно баба Неда. – Да беше върнал времето назад, преди да падне горкото момиче!

  Сълзите, рукнали на потоци, така замъгляват очите ѝ, че вече нищичко не вижда. Когато след малко стаята придоби отново привичните си очертания, тя зърна Иска да стои пред нея – жива-живеничка, а отстрани – оная стълба, цяла и непокътната. Бабата хвърли недоверчив поглед към календара на стената: 10 февруари – датата на злощастното падане на Иска. Ще рече, времето наистина се е върнало назад. Или може би…

  „Сънувала съм!“, си казва тя, гледайки с подозрение огромната Иска. И странно озлобление я обхваща. „Нищо не е станало! Жива и здрава си е! А крушката няма кой да смени!“

  – Че качи се де! – чува тя гласа си като в просъница и непонятен яд я залива като вълна. – Какво стоиш като препарирана?  

  – Няма да ме издържи! – казва печално и уверено Иска и отблъсква стълбата.

  Тя обръща поглед към бабата, а в тъмните ѝ очи се е загнездил страх и някаква невиждана дотогава упоритост.

  „Тя помни. Всичко помни!“, осъзнава с ужас баба Неда и се олюлява от неочакваност. „Помни, че я убих със стълбата. Страхува се. Значи, не съм сънувала – времето се е върнало назад. Ами сега?“

  На бабата ѝ причернява пред очите, от стомаха ѝ се надигат  потрес и отвращение. Протегнала ръце, търсейки слепешката опора, тя се блъсва в ръба на масата, пада назад и удря главата си в ръба на радиатора.

  Баба Неда почина на място него ден, без дори да изохка. В сините ѝ, угаснали завинаги очи, преди да ги склопят, беше застинала дълбоко стаена, незаличима ярост. Предала я беше проклетата стълба – дори не успя да качи Иска на нея! 

  Когато Христофаниела отвори стиснатите си от ужас очи, календарът на стената показваше датата 14 февруари – денят на нещастната ѝ кончина. Но тя беше още жива, а на вратата отвън се мъдреше пресен некролог с увенчаната със златен кок като ореол бабина Недина физиономия.

    Иска заряза счетоводството и замина за Новия свят – в Америка. Напоследък се е установила в Монтана /САЩ/ и смята да открие фирма за продажба на недвижими имоти. Внукът на баба Неда си остана в Монтана /България/. Работи като продавач на застраховки „Живот“ и е доволен. Злощастната стълба изхвърлиха на сметището край Сполуково – била нещо дефектна. 

  Светът ли? Той си върви, както и преди – и Старият, че и Новият барабар с него. И много-много не се интересува дали стрелките на часовника в нечие жилище са с един час напред или с един назад. В крайна сметка, времето е  илюзия и по-скоро мъртъв ще възкръсне, отколкото то ще обърне своя ход. Новото вино пръска старите мехове и ако си прекалено упорит и продължаваш да наливаш, губиш и меховете, и виното.

  Разказът участва в Международния литературен конкурс „Изящното перо – 2024“, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго, с тема „Светът и новото време“ и не спечели награда.