Позволих ти да живееш в Хаоса ми.
Не подреждай!
Минаваш, понякога, толкова набързо, че стъпките ти са почти незабележими, но пък те следвам навсякъде.
И е така иронично, че разпалваш в мен огньове, които после сама гасиш.
(Не мислиш ли?)
"Ти се разходи в мен, като в топъл есенен ден, но твоите следи бяха плаващи пясъци. И когато тръгнах по тях, стигнах там, откъдето бягах. Иронично, нали?", NI.co, "Само на думи"
Хаотично. Пак.
Обичах хаоса си.
Прегръщах го с цялата любов и нежност на света.
Разхвърлях го само, за да го подредя отново.
И го подреждах просто, за да разхвърлям пак.
Обичах хаоса си. И той мен обичаше също.
Когато се качих за първи път на третата линия на метрото се загубих.
Той беше там, обаче, за да ме държи за ръката и за да ме води в грешната посока, а аз държах неговата, и го следвах смело и неотлъчно.
Обичах да се губя в хаоса си. И той в мен обичаше да се губи също.
И така си отивахме.
Бавно-бързащи.
Нещастно-щастливи.
Усмихнати в сълзите си и плачещи в смеха си, и смели в страха си.
Такива бяхме, Хаосът ми и Аз - неприлично влюбени.
Научих се, обаче, да пътувам с най - новата линия на метрото и спрях да се губя (вече не беше нужно да гледам стрелките по табелките, за да знам кое е влакчето за "Люлин"), и ескалаторите не ме плашеха вече.
Хаосът ми изчезна обаче...
Празнотата нарастваше. Същността ми се стопяваше.
Все по - смело пътувах с метрото и все по - непоколебимо използвах ескалаторите.
И тук идва разковничето: Бяхме ли се превърнали в неразделно цяло или ни бяха разделили?
Послепис: Подредих така, както на теб ти харесва.
Моля те, не разхвърляй!